Определение № 51 от 16.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3627/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Август 29“ ЕООД, гр.София срещу въззивно решение № 262988 от 10.05.2021г., постановено по в.гр.д. № 2635/2020г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 136995 от 10.06.2019г. по гр.д.№ 76184/2016г. на Софийския районен съд, с което е уважен предявеният от „ДЕСТ“ ЕООД /сега АД/ против касатора иск с правна квалификация чл. 109 ЗС, като същият е осъден да преустанови ползването на имот с идентификатор 68134.106.115, находящ се в гр.София, ул. "Шейново" № 18 като ресторант и разполагането в него на съоръжения, обслужващи ресторанта, както и да възстанови имота във вида, в който е бил преди поставянето на съоръжения, обслужващи дейността му като ресторант, а именно дворно място за отдих и почивка, и с което на основание чл. 32, ал. 2 ЗС е разпределено ползването на поземления имот между ищеца „ДЕСТ“ ЕООД и ответниците „Август 29“ ЕООД и държавата, съгласно изготвената от вещото лице скица, представляваща предложение за разпределение на ползването – трети вариант на СТЕ, неразделна част от решението. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че страните са собственици (63% ид. части са притежание на „ДЕСТ“ ЕООД; 30,813% ид. части - на „Август 29“ ЕООД и 6,187% ид. части – на държавата) на поземлен имот с идентификатор 68134.106.115, находящ се в гр.София, ул. „Шейново“ № 18. Ответникът е завзел и отдал под наем сутеренния етаж на построената в имота сграда, който се ползва като ресторант, ведно с цялото дворно място, в което са поставени маси, столове и трайно прикрепени бар-плотове. Проведено е редовно общо събрание на етажната собственост с присъствието на всички собственици, легитимиращи се с актове за собственост към момента на провеждането му, като на него е взето решение как да бъде използвано дворното място, а именно за отдих и почивка на собствениците на сградата и изрично е гласувано да не бъде използвано за обслужваща градина към ресторант, бар или друго питейно и хранително заведение. Решението не е обжалвано и е породило своите правни последици. При така установените факти, въззивният съд е приел, че с разполагането на съоръжения в дворното място за обслужване клиентите на ресторанта, касаторът пречи на останалите собственици да го ползват по предназначение съгласно решението на общото събрание на етажната собственост от 10.06.2016 г., респективно за основателност на претенцията по чл. 109 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Ответникът по жалбата „ДЕСТ“АД е подало писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му относно иска по чл.109 ЗС, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. В случая посочените изисквания за допускане на касационното обжалване не са налице, тъй като поставеният от касатора правен въпрос е решен в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и с посочената в изложението каузална практика на ВКС / Р № 23 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г., III г.о., Р № 802 от 23.02.2011 г. по гр.д.№ 1783/2009г., IV г.о., Р № 166 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 1285/2012 г., III г.о., Р № 139 от 24.04.2013 г. по гр.д. № 926/2012 г., IV г.о. и др./, с която е прието, че мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка - чл. 269 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, тъй като не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, но наред с това е изложил и собствени мотиви по спорното право в отговор на релевираните във въззивната жалба оплаквания. В този смисъл мотивите на въззивното решение не се изчерпват с препращане към мотивите на първата инстанция и не сочат на отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК. Отделно от това следва да се посочи, че релевираните от касатора посредством въпроса и изложението нарушения на процесуални разпоредби от страна на въззивния съд представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, каквито във фазата по селекция на касационните жалби е недопустимо да се разглеждат. Тези оплаквания подлежат на преценка само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Липсват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които и не се релевират от касатора. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване в частта му относно иска по чл. 109 ЗС. По жалбата срещу въззивното решение в частта му, с която е разгледан предявеният иск по чл. 32, ал. 2 ЗС. Същата е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела, постановени в производства за разпределяне ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2 ЗС. Ето защо в тази ѝ част жалбата следва да се остави без разглеждане. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация „Дест“ АД сумата 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,