Определение № 45 от 09.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3092/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 37407/16.12.2019 г., подадена от ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“, М. Р. К. и И. В. И., чрез адвокат Г. А., срещу решение № 1290 от 7.11.2019 г. по гр. д. № 1517/2019 г. на Окръжен съд – Варна, както и по касационна жалба вх. № 6768/27.02.2020 г. на същите жалбоподатели срещу решение № 193 от 13.02.2020 г. по визираното въззивно дело, постановено по реда на чл. 250 ГПК. С решение № 1290 от 7.11.2019 г. по гр. д. № 1517/2019 г., в обжалваната му част, Окръжен съд – Варна е потвърдил решение № 179 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 899/2018 г. на Районен съд – Провадия в частите, с които първоинстанционният съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от М. Р. К. и И. В. И. срещу К. К. Ж., Ж. К. П., Ю. Ж. Н. и Б. М. Н., за признаване на установено в отношенията между страните, че ищците са собственици въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност на земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], [община], представляващи: нива от 5.402 дка, четвърта категория, местност „П.“, имот с идентификатор № *** по кадастралната карта, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, и нива от 3.299 дка, втора категория, местност „Д.“, имот с идентификатор № *** по кадастралната карта, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху тези имоти; осъдил е на основание чл. 59 ЗЗД ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“ да заплати на К. К. Ж., Ж. К. П., Ю. Ж. Н. и Б. М. Н. следните суми, с които ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищците от ползването на горепосочените земеделски земи (две ниви): на Ю. Ж. Н. – 147.90 лв. за стопанската 2015/2016 г., 139.20 лв. за стопанската 2016/2017 г., 119.23 лв. за стопанската 2017/2018 г.; на К. К. Ж. и Ж. К. П. - по 49.31 лв. за стопанската 2015/2016 г. на всеки един от тях, по 46.41 лв. за стопанската 2016/2017 г. на всеки един от тях, по 39.75 лв. за стопанската 2017/2018 г. на всеки един от тях; на Б. М. Н. - 49.31 лв. за стопанската 2015/2016 г., 46.41 лв. за стопанската 2016/2017 г., 39.75 лв. за периода 1.10.2017 г. - 28.06.2018 г. Въззивният съд е съобразил в решението си, че първоинстанционният съд е съединил за разглеждане две дела, както следва: В исковата си молба, предявена срещу ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“, по която е било образувано гр. д. № 899/2018 г. на Районен съд – Провадия, ищците К. К. Ж., Ж. К. П., Ю. Ж. Н. и Б. М. Н. твърдят, че са наследници на Ж. М. Ж., на когото с решение № 15-Б/23.04.1998 г. било възстановено правото на собственост върху земеделски земи в землището на [населено място], [община], а именно: нива от 5.402 дка, четвърта категория, местност „П.“, имот № * по плана за земеразделяне и нива от 3.299 дка, втора категория, местност „Д.“, имот № * по плана за земеразделяне. Ищците доброволно си поделили съсобствеността с договор за доброволна делба № 32, том III, от 29.06.2018 г. На 10.07.2018 г. същите сключили договор за аренда на собствените им земи, като ги предоставили за ползване на „Банско Навара” ЕООД. На 25.05.2018 г., по повод уведомление от Общинска администрация - Ветрино за започната процедура за снабдяване с констативен нотариален акт, ищците разбрали, че ответникът се опитва да се сдобие с титул за собственост на процесните земи и че за стопанските 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г. е обработвал техните земи и се облагодетелствал от тях неоснователно. Въз основа на така изложеното, ищците искат едноличният търговец да бъде осъден да им заплати 896.20 лв. обезщетение за неправомерното ползване на имотите, както и обезщетение за забава в размер на 161.78 лв. При условията на евентуалност претендират ответникът да бъде осъден да им заплати 896.20 лв., с които неоснователно се е обогатил за тяхна сметка. В срока по чл. 131 ГПК ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“ е оспорил исковете. Изложил е твърдения, че И. В. И. заедно със съпругата си М. Р. К. се занимават със земеделие и обработвали процесните земи повече от 20 г. Закупили същите през 2001 г., като дали продажната цена на К. М. - наследник на Ж. Ж.. Сделката не била оформена в нотариална форма. Ответникът сочи, че с М. К. обработвали необезпокоявано земите от 2001 г. и през този период никой не се е интересувал от имотите, не е искал сключване на аренден договор и плащане на арендна цена. Ищците били с ясно съзнание, че процесните земи са на И. В. И. и съпругата му. В исковата молба на М. Р. К. и И. В. И., предявена срещу К. К. Ж., Ж. К. П., Ю. Ж. Н. и Б. М. Н., по която е било образувано гр. д. № 1393/2018 г. на Районен съд – Провадия, се твърди, че ищците повече от 20 години се занимават със земеделие, тъй като били арендатори на земя в землището на [населено място]. В началото на м. февруари 2018 г. инициирали процедура за снабдяване с констативен нотариален акт за описаните по-горе два земеделски имота. Сочат, че са платили продажната цена за тези имоти през 2001 г. на К. М. и че владеят същите повече от 10 години необезпокоявано и без да плащат за това. Като се позовават на явното си, непрекъснато и необезпокоявано владение в продължение на повече от 10 години, М. Р. К. и И. В. И. искат от съда да признае за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на процесните ниви и да ги осъди да им предадат владението върху тях. С отговора по чл. 131 ГПК К. К. Ж., Ж. К. П., Ю. Ж. Н. и Б. М. Н. са оспорили ревандикационните искове с твърдения, че същите са недопустими поради липса на правен интерес. Изложили са съображения, че липсват доказателства за плащането на цената на имотите, както и за писмена сделка между тях. Сочат, че давността за придобиването на процесните ниви била прекъсната с изплащане от Община - Ветрино за периода 2010 г. - 2015 г. на рента за бели петна. Обстоятелството, че ищците били внесли парична сума по чл. 37в, ал. 7 ЗСПЗЗ в полза на правоимащия собственик, изключвало намерението им за своене на нивите. С определение № 123 от 8.02.2019 г., постановено по гр. д. № 899/2018 г. на Районен съд - Провадия, на основание чл. 213 ГПК гр. д. № 1393/2018 г. на Районен съд - Провадия е било присъединено към гр. д. № 899/2018 г. на същия съд. Въззивният съд е приел в мотивите си следната фактическа обстановка: С решение № 15-Б/23.04.1998 г. на ОСЗ - Ветрино на Ж. М. Ж. е възстановено правото на собственост върху земеделски земи в землището на [населено място], [община], а именно: нива с площ от 5.402 дка, четвърта категория, местност „П.“, имот № * по плана за земеразделяне, и нива с площ от 3.299 дка, втора категория, местност „Д.“, имот № * по плана за земеразделяне. На 7.06.2000 г. Ж. М. Ж. е починал, като е оставил за свои наследници по закон синовете си Ю. Ж. М. и К. Ж. М., починал на 14.05.2015 г., и оставил за свои наследници съпругата си Б. М. Н. и децата си Ж. К. П. и К. К. Ж.. За землището на [населено място] е налице кадастрална карта, одобрена със заповед от 10.05.2018 г. на изп. директор на АГКК, съобразно която нивата от 5.402 дка, местност „П.“ съставлява имот с идентификатор № ***, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, а нивата от 3.299 дка, местност „Д.“ съставлява имот с идентификатор № ***, при граници: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***. От писмо от 28.02.2019 г. на ОСЗ - Ветрино се установява, че за периода 2001 г. - 2010 г. няма данни за ползвателя на имотите; за 2010/2011 г. за имот с № * „бяло петно“ е заплатил „К-ЕИ-Г“ АД, а имот с № * не е заявяван по чл. 70 ППЗСПЗЗ и не е „бяло петно“; за стопанската 2011/2012 г. процесните имоти не са заявявани и не са „бели петна“; за стопанската 2012/2013 г. за имот с № * „бяло петно“ е заплатил „К-ЕИ-Г“ АД, а за имот с № 072003 е заплатил ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“; за стопанската 2013/2014 г. за имот с № * „бяло петно“ е заплатил ЕТ „Рилски.-Марийка Рафаилова“, за имот с № * е подадено заявление по чл. 70, ал. 2 ППЗСПЗЗ от ЕТ „Рилски-Марийка Рафаилова“, участник в споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ; за стопанската 2014/2015 г. процесните имоти са „бели петна“, за които е заплатил ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“; за стопанските 2015/2016 г., 2016/2017 г., 2017/2018 г. за процесните имоти са подадени заявления по чл. 70 ППЗСПЗЗ от ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“, участник в споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ; до 2015 г. сумите по чл. 37в, ал. 3, т. 2 ЗСПЗЗ са заплатени в извънбюджетна сметка на Община Ветрино, а след 2015 г. сумите за „бели петна“ са преведени по сметка в ОДЗ - Варна; за имотите не са представени договори за наем или аренда в ОСЗ. От писмо с изх. № 1100-43/21.03.2019 г. на Община Ветрино и платежно нареждане се установява, че сумата от 741 лв., представляваща рентно плащане за процесните имоти за периода 2010 г. - 2015 г., са преведени на 9.07.2018 г. по сметка на Ю. М. общо за всички собственици - Ю. М., Б. Н., К. Ж. и Ж. П.. Въз основа на така изложеното, Окръжен съд – Варна е приел, че първият въпрос, който следва да бъде разрешен по делото, е относно собствеността на спорните имоти, като в производството по предявените от М. Р. К. и И. В. И. искове ищците следва да установят по отношение на ответниците, че притежават правото на собственост върху спорните имоти по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност чрез осъществявана необезпокоявана фактическа власт, считано от 2001 г. до предявяване на иска. В тежест на ответниците е да установят противопоставимо тяхно право на собственост, породено на твърдяното основание - реституционно решение и договор за доброволна делба, както и наведените от тях правоизключващи възражения, от които черпят благоприятни за себе си правни последици. Въззивният съд е посочил, че за да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един чужд недвижим имот, разпоредбата на чл. 79 ЗС изисква претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт по отношение на конкретната вещ (corpus) в продължение на десет години, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия единствено за себе си (animus). Само доколкото елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и то установени при едно пълно и главно доказване в хода на процеса, предявеният иск за придобиване право на собственост върху конкретен недвижим имот въз основа на изтекла придобивна давност може да бъде уважен. Приел е, че събраните по делото писмени и гласни доказателства категорично установяват, че реално ищците К. и И. са имали непрекъсната фактическа власт върху процесните ниви повече от изискуемия десетгодишен давностен срок, считано от 2001 г. до депозиране на исковата молба. Визирал е, че владелческите действия, като елемент от придобивната давност, обаче, трябва да съдържат всички описани по-горе признаци на фактическата власт - да се упражнява постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено, с намерение да се свои вещта, които признаци могат да имат различно проявление в зависимост от вида, предназначението и начина на ползване на имота. Предвид естеството на процесните имоти - земеделска земя, фактическото й ползване предполага или лично обработване съобразно предназначението й, или извършването на управителни действия във връзка с ползването - отдаването й под наем или аренда. Съдът е посочил, че още през 2001 г. М. К. и И. И. са били уведомени от починалия К. М. и са знаели, че имотите са наследствени, тъй като М. им е представил подготвени документи от нотариалното изповядване на сделката, но въпреки това са заплатили договорената цена на К. М.. Окръжен съд – Варна е изложил, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност поради неведение да се брани. Приел е, че М. К. и И. И. е следвало явно да демонстрират владението си върху имота спрямо всички наследници на Ж. М. Ж.. Посочил е, че скритостта на владението не се ограничава само до незнанието на лицето, което е било лишено от него, защото явното владение предполага то да се упражнява по начин, че всеки, който има интерес, да знае за него и всякога да може да научи за него. Съдът е визирал, че през всичките години К. и И. по никакъв начин не са демонстрирали явно действията си на своене на имота и че имат претенции да са придобили собствеността върху него. Заключил е, че единствените явни действия, които са установени по делото, и то от стопанската 2012/2013 г., са заявления по чл. 70 ППЗСПЗЗ от ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“ и от ЕТ „Рилски-Марийка Рафаилова“. Ползвателите на земеделски земи подават заявление по чл. 70 ППЗСПЗЗ с приложен към заявлението опис на имоти, съгласно регистрираните в съответната ОСЗ договори и/или документи за собственост. Всеки ползвател посочва в заявлението начина, по който желае да ползва всеки от наетите или арендувани имоти през съответната стопанска година - в реални граници или включени в процедурата по чл. 37в ЗСПЗЗ за създаване на масиви за ползване на земеделските земи в съответното землище. При промяна на собствеността, формата на стопанисване и начина на трайно ползване на имотите след 31 юли, собствениците и ползвателите подават декларация, съответно заявление, съгласно чл. 72, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Въззивният съд е посочил, че за процесните имоти не са представени договори за наем или аренда в ОСЗ, нито декларации за собственост. Ето защо е приел, че не може да се направи категоричен извод, че обработвайки имотите в качеството им на земеделски производители, К. и И. са демонстрирали явно намерение за своене, още повече, че са налице данни за участието им в споразумения по чл. 37в ЗСПЗЗ. Съдът е отбелязал и че от показанията на свидетеля Р. Н. К., работещ от 2005 г. като счетоводител във фирмата на И. И., се установява, че спорните имоти са били включени във водените от тези земеделски производители (има се предвид едноличните търговци на двамата ищци), списъци с обработваеми земи, а не в списъците със собствени земи, тъй като нямали документ за собственост, като процесните имоти се декларирали от земеделските производители по чл. 70 ППЗСПЗЗ за обработка. Посочил е, че фактът на ползване на имота от едно лице не означава, че той е установил владение за себе си; посредством извършените действия ищците по никакъв явен и несъмнен начин не са отрекли правата на наследниците на Ж. М. Ж.; дори и да се приеме, че такива действия са извършени по отношение на К. Ж. М., за когото се твърди, че му била заплатена цената за имотите, то няма никакви данни това да е сторено спрямо другия наследник Ю. Ж. Н.. Такива явни действия на отричане на правата на наследниците се установяват едва през м. април 2018 г., когато ищците са започнали действия по снабдяването им с констативен нотариален акт за същите имоти, но от този момент до предявяване на иска не е налице непрекъснато десетгодишно владение върху имотите. Относно паричните претенции въззивният съд е съобразил извършената на 29.06.2018 г. между Ю. М., Б. Н., К. Ж. и Ж. П. (последните трима - като наследници на К. Ж. М., починал през 2015 г.), доброволна делба на процесните имоти, съгласно която Ю. М. е получил в дял нивата от 5.402 дка; К. Ж. и Ж. П. - в общ дял при равни квоти нивата от 3.299 дка в местност „Д.“, а Б. Н. - сума в размер на 300 лв. за уравнение на дяловете. Приел е, че дължимите рентни плащания за процесния период, определени от комисия към ОДЗ - Варна за стопанската 2015/2016 г. са в размер на 34 лв. за 1 дка, за стопанската 2016/2017 г. - 32 лв. за 1 дка и за стопанската 2017/2018 г. - 37 лв. за 1 дка. С оглед на това, Окръжен съд – Варна е заключил, че общата площ на делбените имоти е 8.701 дка и дължимата рента за тях за стопанската 2015/2016 г. е в размер на общо 295.84 лв., от които 147.91 лв. са дължими на Ю. Н. съобразно квотата му в съсобствеността - 4/6, а по 49.31 лв. са дължими на К. Ж., Ж. П. и Б. Н. съобразно квотата им в съсобствеността - по 1/6. За стопанската 2016/2017 г. дължимата рента за процесните имоти е в размер на общо 278.43 лв., от които 139.20 лв. са дължими на Ю. Н., а по 46.41 лв. са дължими на останалите трима съсобственици. За стопанската 2017/2018 г. дължимата рента за имотите е в размер на общо 321.94 лв. От тази дължима сума дневно се дължи по 0.88 лв., тъй като стопанската година включва 366 дни. Доброволната делба между Ю. Н., К. Ж., Ж. П. и Б. Н. е извършена на 29.06.2018 г., поради което и съобразявайки този факт, дължимото обезщетение е за периода от 1.10.2017 г. до 28.06.2018 г. и е в размер на общо 238.48 лв., от които 119.23 лв. на Ю. Н. и по 39.75 лв. за К. Ж., Ж. П. и Б. Н.. Решение № 193 от 13.02.2020 г. по гр. д. № 1517/2019 г. на Окръжен съд – Варна е постановено по молба на ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“, М. Р. К. и И. В. И. по чл. 250, ал. 1 ГПК, като е поискано въззивният съд да се произнесе относно допустимостта на първоинстанционното решение, предвид наведените във въззивната им жалба доводи за недопустимост на решението на Районен съд – Провадия, произтичащо от извършеното обединяване на първоначално образуваните две първоинстанционни дела. Окръжен съд – Варна е намерил молбата по чл. 250, ал. 1 ГПК за неоснователна. Посочил е, че съгласно въпросната разпоредба страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане, като това е всяко искане, отправено от страната до съда за защита на субективни права. За да бъде реализирано това процесуално право, следва да е налице пропуск от страна на решаващия съд да се произнесе по част от спорния предмет. Приел е, че в конкретния случай не е налице непълнота на съдебния акт, тъй като съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, видно от диспозитивната част на решението, съдържаща произнасяне по всички релевирани оплаквания относно обжалваните части на първоинстанционното решение. Визирал е, че съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната съдебна инстанция следи служебно за валидността на първоинстанционното решение, като по отношение на неговата допустимост е ограничена до посоченото във въззивната жалба. В случая въззивният съд не е намерил пороци, обуславящи нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение, поради което е решил спора по същество. Счел е, че така както са изложени съображенията в молбата за допълване на въззивното решение, молителите целят промяна на резултата, който е постановен с решението, което е недопустимо в производството по чл. 250 ГПК. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд № 1290/7.11.2019 г. за недопустимо, незаконосъобразно, необосновано и очевидно неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (в хипотезата на „от значение за точното прилагане на закона“), като формулират следния въпрос, стоящ според тях в основата на правните изводи на въззивния съд: кои действия – правни или фактически, трябва да бъдат предприети от владелеца, за да е налице явно владение, при условие, че същият не е започнал упражняване на фактическата власт върху вещта като съсобственик, а в друго качество. В касационната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК жалбоподателите твърдят, че въззивният съд въобще не е разгледал и не се е произнесъл по наведените от тях доводи във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба на ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“, М. Р. К. и И. В. И. се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос, отговорът на който, по становище на жалбоподателите, ще допринесе за точното прилагане на закона: допустимо ли е обективното съединяване на искове, по първия от които страна е едноличен търговец, а по втория – физическото лице, собственик на едноличния търговец и неговата съпруга. Насрещните страни са депозирали отговори и на двете касационни жалби, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивни решения, подлежащи на касационно обжалване. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение № 1290 от 7.11.2019 г. по гр. д. № 1517/2019 г. на Окръжен съд – Варна не е вероятно нищожно или недопустимо. В частност, в случая не е налице недопустимо съединяване за общо разглеждане по почин на съда на две отделни дела. Съгласно разпоредбата на чл. 213 ГПК, когато в съда има висящи няколко дела, в които участват едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника или които имат връзка помежду си, съдът може да съедини тези дела в едно производство и да издаде общо решение по тях. Такъв е именно настоящият случай. Същевременно, и двете съединени дела са родово и местно подсъдни на един и същ първоинстанционен съд и подлежат на разглеждане по един и същ процесуален ред. Формулираният в изложението към първата касационна жалба (срещу основното въззивно решение) въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Това е така, защото жалбоподателите не са обосновали наличието на сочените от тях допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – не са посочили и приложили съдебна практика, на която атакуваното от тях решение да противоречи, нито са се аргументирали защо считат, че отговорът на касационната инстанция по въпроса е от значение за точното прилагане на закона, съгласно вложения от законодателя смисъл в това понятие, изяснен с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС (когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия). Освен това, въззивният съд е изложил и допълнителни съображения за неоснователност на исковете по чл. 108 ЗС, към които поставеният въпрос няма отношение – позовал се е на подадени от ЕТ „Агрошанс-53-И. В.“ и ЕТ „Рилски-Марийка Рафаилова.“ заявления по чл. 70 ППЗСПЗЗ и участието им в споразумения за ползване по чл. 37в ЗСПЗЗ, като обстоятелства, опровергаващи наличието на намерение за своене на имотите. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Не са налице предпоставките на закона за допускане касационно обжалване и на решението по чл. 250 ГПК. Формулираният в изложението към касационната жалба срещу това решение процесуалноправен въпрос няма отношение към решаващите мотиви на въззивния съд, с които последният е отказал да допълни основното си решение. По отношение на въззивното решение № 193 от 13.02.2020 г. не са налице и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответниците по касационните жалби имат право на направените разноски за адвокат в размер на общо 1 000 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,