Определение № 450 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 267/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Б. С., против решение № 2500 от 14 ноември 2019 г., постановено по гр.д. № 4831/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което се потвърждава решение № 181 от 30 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 71/2018 г., по описа на окръжния съд в гр. Кюстендил в обжалваната му част, с която прокуратурата е осъдена да заплати на К. И. И., с адрес в [населено място], обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК по досъдебно производство № 52/2009 г. на РУ МВР Дупница, за което е бил оправдан с присъда по н.о.х.д. № 821/2011 г. на районния съд в гр. Дупница, потвърдена с решение от 20 юли 2016 г. по в.н.о.х.д. № 249/2016 г. на окръжния съд в гр. Кюстендил, в размер на 10000 лева, ведно със законната лихва от влизането в сила на оправдателната присъда. В касационната жалба се заявява, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Присъденото обезщетение било силно и необосновано завишено и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от него; нарушен е принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Независимо, че е съобразил установените по делото обстоятелства, съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между съответните относими обстоятелства и причинените вреди, и не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Не са били оценени липсата на настъпили трайни вредни последици за ищеца от воденото незаконно наказателно производство, в т.ч. за физическото или психическото му здраве, както и промени в семейството му; не са съобразени общественото положение на ищеца и авторитета му в обществото; не е отчетена интензивността на наказателното производство; наказателното производство не е било медийно разгласено и е станало достояние на ограничен кръг близки и познати; не са съобразени обществено-икономическите условия и стандартът на живот в страната в периода на увреждането. Неправилно е оценена и наложената най-лека мярка за неотклонение и степента на засягане на личната сфера. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът К. И. И., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба. Въззивният съд взема предвид установените по делото обстоятелства: ищецът е привлечен като обвиняем на 27.10.2009 г. за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 НК, взета е мярка за неотклонение „подписка“; образуваното н.о.х.д. било прекратено и върнато на прокуратурата за отстраняване на процесуално нарушение за посочване на конкретни действия, изразяващи се във въвеждане в заблуждение; досъдебното производство е прекратено, но прекратяването е отменено от въззивния наказателен съд; ищецът е бил привлечен отново като обвиняем с постановление от 03.06.2011 г., определена е мярка за отклонение „подписка“ и е проведен разпит на ищеца в качеството му на обвиняем; внесен е нов обвинителен акт, в който изпълнителното деяние е описано като предоставяне на особен залог по кредит – вещ, която била унищожена или бракувана, с което била причинена вреда на дружество на стойност от 50000 евро; с присъда от 28 януари 2016 г. ищецът е признат за невиновен по повдигнатото обвинение; след протест на прокуратурата с окончателно решение от 20 юли 2016 г. присъдата е потвърдена от въззивния съд. При условията на чл. 172 ГПК са преценени показанията на свидетел във фактическо съпружеско съжителство с ищеца за здравословни проблеми на ищеца – бил лекуван от психиатър, комуникацията с него била затруднена, станал затворен, потиснат и разстроен, променил се, загубил контакт с близки хора. Зачетени са изводите на психиатричната експертиза, неоспорена от страните, според която ищецът е получил психотравма вследствие на наказателното преследване, изразяваща се в тревожно-депресивно разстройство, което е реактивно психическо заболяване, причинило дискомфорт, без да е с характеристиката на същинска психическа болест, която качествено да променя годността му за ориентация, оценка на действителността, контрол и защита, а се касае за състояние, при което количествено са повлияни емоциите и поведението, без качествени промени в съзнанието и мисленето. Ищецът приемал лекарства поради тази симптоматика и бил настаняван за лечение и в болница. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема, че в резултат на незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което в последствие и бил оправдан, емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, тъй като той е бил притеснен, че ще бъде осъден, изпитвал е безпокойство и страх, че ще бъде несправедливо осъден и унижение от несправедливото обвинение, бил е в напрежение, променил начина си на живот, като тези последици са закономерен резултат от повдигането на обвинение; съобразена е и понесената психотравма. Предвид периода на висящност на наказателното производство от около седем години, с мярка за неотклонение „подписка“, обвинението в извършване на тежко престъпление, наказателното преследване е протекло в активна за ищеца възраст, който е бил неосъждан и обвинението се е отразило сериозно на живота му, съдът е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение от 10000 лева е справедливо. Препратено е и към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК. Касационният съд приема, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, като се твърди, че въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната практика на ВС според т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на прокуратурата, в настоящия случай съдът е съобразил тежестта на обвинението и развитието на наказателното производство, наложената най-лека мярка за неотклонение, последиците за психическото му здраве, промените в поведението му, периода на развитие на наказателното производство в жизнения път на ищеца, но същевременно са отчетени и продължителността на наказателното производство извън разумния срок по смисъла на чл. 6 КЗПЧОС, особените му притеснения, тъй като е бил неосъждан, а е обвинен в извършване на тежко престъпление. Макар да е вярно, че съдът не е изложил отделни съображения за съответствието на размера на обезщетението с обществено-икономическите условия и стандарта на живот към съответния период, както и липсата на медийна разгласа на наказателното преследване, следва да се отбележи, че съдът е дал отговор на всички оплаквания на прокуратурата във въззивната й жалба, насочени към опровергаване на извода на първата инстанция, че представените доказателства подкрепят извода за претърпени неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение. Прокуратурата твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил подробни мотиви защо приема вредите за пряка последица от наказателното преследване, като и чрез препращането по чл. 272 ГПК е посочено кои от твърдените от ищеца такива не се установяват. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. Поддържа се още, че по въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 61 по гр.д. № 4546/2015 г., ІІІ г.о., решение № 311 по гр.д. № 300/2017 г., ІV г.о., решение № 191 по гр.д. № 1836/2014 г., ІІІ г.о., общото между които е обвиняването на ищците в извършване на същото престъпление, както процесното. В първото от сочените решения съдът е съобразил, че срещу ищеца в едно и също време са водени няколко наказателни производства, едно от които е по обвинение в извършване на престъпление както в процесния случай, обвинението се е отразило на професионалната му дейност и е накърнено доверието в него като търговец, подложен е бил на щателно разследване в търговските му взаимоотношения, разпитани са негови работници и служители. Във второто решение съдът е имал предвид наказателно производство, продължило по-малко от пет години, изпитван от ищцата страх да упражнява професия като юрист, срив в семейните й отношения, липса на данни за негативни последици за здравето на ищцата. В третото решение срокът на наказателното производство е бил около две години, липса на данни за здравословни проблеми като следствие единствено от наказателното производство, липса на данни за засягане на международния авторитет на ищеца и ангажирането му в мероприятия в международен план. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с обстоятелствата в процесния случай става ясно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти. Конкретните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от дадения индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира такова сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Така и този въпрос на прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,