Определение № 200 от 11.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 779/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Р. С., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 27 от 11.01.2022 г. по в.ч.т.д. № 8/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1246 от 28.09.2021 г. на Окръжен съд – Варна за прекратяване на производството по т.д. № 1030/2020 г. и изпращането му по подсъдност на Софийски градски съд. В частната касационна жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон и с трайната практика на ВКС. По съображения, подробно развити в жалбата, се иска касиране на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от сезирания съд. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. В качеството си на потребител, по см. на чл.113 ГПК, ли следва да се приеме, че действа физическото лице, предоставило лично недвижимо имущество като обезпечение по договор за кредит, сключен от физическото лице, действащо в качеството си на търговец, или не, при спор за подсъдност; 2. Допустимо ли въззивният съд не е обосновал определението си при обсъждане на всички обстоятелства и всички представени доказателства по делото; 3. Допустимо ли е въззивният съд да обосновава определението си, без да обсъди всички обстоятелства и всички представени по делото доказателства; 4. Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани твърдения на страните, без да обсъди всички доводи на страните по делото и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и 5. Допустимо ли е въззивният съд да прави извод за вида на спора – дали е потребителски или търговски. В срока по чл.276, ал.1 ГПК по делото е депозиран писмен отговор от „Лено“ АД, чрез процесуален пълномощник, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се иска потвърждаване на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди определението на първостепенния съд, с което е уважено възражението на ответника за неподсъдност на делото на Окръжен съд – Варна, и за изпращането му за разглеждане от местно компетентния – Софийски градски съд, въззивният съдебен състав е приел, че по процесните два договора за заем бизнес кредит ищцата Р. С. няма качеството на потребител по см. на ЗЗП. В тази насока съдът е съобразил, че заемополучател по договорите с ответника е „Трапезица 71“ ЕООД, представлявано от Р. С., а последната е солидарен длъжник и ипотекарен длъжник, като е преценил и целта на заемните правоотношения. Апелативният съд е изтъкнал, че твърденията на ищцата за действителния характер на договорите не следва да се съобразяват при разрешаване на въпроса за подсъдността на спора по чл.108, ал.1 ГПК, както и, че те са предмет на бъдещо доказване. Изведен е извод, че към момента на постановяване на определението, не е доказано качеството на ищцата на потребител, поради което е неприложима подсъдността по чл.113 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания процесуален съдебен акт. Отсъства основание за преценка за недопустимост на атакуваното въззивно определение, което да предпостави необходимостта от допускане на касационно обжалване за изследване наличието на такъв порок. По делото няма данни за евентуални нарушения на процесуалноправни норми, които законът свързва с изискванията за допустимост на съдебния акт. Касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице хипотезата на очевидна неправилност, е необходимо от съдържанието на съдебния акт да е видно, че е приложена отменена или изменена правна норма, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или при явна необоснованост, породена от грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, от съобразителната част на решението не са изводими такива пороци. Съгласно указанията по приложение на чл.280, ал.1 ГПК, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да формулира ясно и точно и да обоснове конкретен правен въпрос, произнасянето по който да е обусловило правните изводи на съда, както и обоснове поддържаните допълнителни селективни предпоставки. В тълкувателното решение е акцентирано върху липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност на съдебния акт, както и, че проверката за материална и процесуална законосъобразност и обоснованост би могла да се реализира само след доказаност на предпоставки за достъп до касационно обжалване. Съобразявайки посочените по-горе задължителни указания за съдилищата в Република България, настоящият състав счита, че част от поставените въпроси, относими към задължението на въззивния съд за преценка на релевантните факти и доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, не съответстват на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съставляват твърдения за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, което е видно и от начина на формулирането им. Затова, посочените въпроси не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на обжалването. Дори и след конкретизиране/уточняване на въпросите от касационната инстанция /съгласно ТР № 1/2009 г./, не са налице данни за допуснато от апелативния съд отклонение от тълкувателната практика и от постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС. В случая, въззивният съдебен състав е преценил в необходимата степен конкретни обстоятелства и доказателства, с цел изясняване на характера и целта на сключените договори за кредит и установяване дали се касае за потребителски договори. Дължимостта на тази преценка, от страна на съда, при произнасяне по спор за местна подсъдност – дали исковете подлежат на разглеждане от родово компетентния съд по седалището на ответното търговско дружество, или е приложима специалната местна подсъдност по искове на и срещу потребители, е ясно посочена и в мотивите на Тълкувателно решение № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът относно това, дали физическото лице – съдлъжник по договорите за кредит и ипотекарен длъжник, има качеството на потребител по см. на чл.113 ГПК, обективира несъгласието на частната касаторка с крайните правни изводи на съда. Той не би могъл да се квалифицира и като правен, тъй като преценката - дали при сключването на договор с търговец физическото лице е действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност и за цели от частен характер, и съответно, за приложимост на специалната задължителна местна подсъдност по чл.113 ГПК, е обусловена от конкретни факти, зачетени от въззивната инстанция в тази начална фаза на процеса по съединените за общо разглеждане дела. Поради неустановяване на общата селективна предпоставка, ВКС не дължи изрично обсъждане и произнасяне по поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение