Определение № 1003 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2482/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 18917/27.02.2023 г. на Г. В. К., чрез адвокат А. С., и касационна жалба вх. № 19430/28.02.2023 г. на П. С. П., чрез адвокат Н. Б., подадени срещу решение № 257 от 17.01.2023 г. по гр. д. № 20211100512109/2021 г. на Софийски градски съд. С въззивното решение е отменено решение № 20123735 от 25.05.2021 г. по гр. д. № 63515/2015 г. на Софийски районен съд в частта, с която е уважен предявеният от Г. В. К. срещу Й. Е. Л. и П. С. П. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят в условията на пасивна солидарност сумата от 3000 лв. (разлика между присъдения с първоинстанционното решение размер от 13 000 лв. и определения от въззивния съд размер от 10 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени в резултат на нанесени от ответниците на 08.09.2012 г. телесни повреди, като вместо това е отхвърлен предявеният от Г. В. К. срещу Й. Е. Л. и П. С. П. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят в условията на пасивна солидарност сумата от 3000 лв. (разлика между присъдения с първоинстанционното решение размер от 13 000 лв. и определения от въззивния съд размер от 10 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени в резултат на нанесени от ответниците на 08.09.2012г. телесни повреди, изразяващи се в мозъчно сътресение, съпроводено със степенно помрачаване на съзнанието, изразяващо се в зашеметяване, мекотъканни увреждания (разкъсно-контузна рана в областта на главата, контузия и подкожно кръвонасядане в челната област, периорбитална контузия на дясното око), ведно със законната лихва от датата на деликта - 08.09.2012 г.; потвърдено е първоинстанционното решение в останалата му част. Въззивният съд е съобразил, че от Г. В. К. са предявени срещу Й. Е. Л. и П. С. П. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди - болки и страдания от престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, във вр. с чл. 130, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК, за което ответниците са признати за виновни с влязла в сила присъда. Съдът е приел, че твърдението на ищеца, че е пострадал от извършено от ответниците престъпление, се установява от представения препис от одобрено споразумение от 12.09.2012 г., постановено по НОХД № 16788/2012 г. по описа на CPC, с което Й. Е. Л. е признат за виновен в това, че на 08.09.2012 г., около 16.35 ч., в гр. София, ж.к. "Люлин", пред бл. 509, като извършител в съучастие с П. С. П. (съизвършител), чрез нанасяне на удари с юмруци в областта на главата на Г. В. К., му е причинил лека телесна повреда, изразяваща се в мозъчно сътресение, съпроводено със степенно помрачаване на съзнанието, изразяващо се в зашеметяване, мекотъканни увреждания (разкъсно-контузна рана в областта на главата, контузия и подкожно кръвонасядане в челната област, периорбитална контузия на дясното око), които увреждания реализират медикобиологичния признак „временно разстройство на здравето, неопасно за живота”, като деянието е извършено по хулигански подбуди - без да е предизвикан, се е саморазправил с Г. В. К., осъществено е на публично място, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените правила, закрилящи добрите нрави в обществото, телесната неприкосновеност и достойнство на отделната личност, безпричинно и при липсата на личен мотив за това му поведение - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, във вр. с чл. 130, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК. Обвиняемият Л. е осъден на наказание „пробация” на основание чл. 42, ал. 2, т. 1 НК. С решение от 01.12.2016 г., влязло в законна сила на 01.12.2017 г., постановено по НАХД № 1069/2013 г. по описа на СРС, обвиняемият П. С. П., като извършител в съучастие с Й. Е. Л. (съизвършител), е освободен от наказателна отговорност за гореописаното престъпление, като на основание чл. 78а, ал. 1 HК му е наложено административно наказание „глоба” в полза на държавата, в размер на 1000 лв. Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 383, ал. 1 НПК приравнява одобреното от наказателния съд споразумение за решаване на делото по неговите материално и процесуалноправни последици с влязлата в сила присъда. Решението по чл. 78а НК, с което наказателният съд освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно наказание, също е приравнено по значение на влязла в сила присъда (т. 15 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), а според чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Задължителната сила на крайния съдебен акт в наказателното производство обхваща и съставомерния резултат (ППВС № 7/1959 г.). Ето защо въззивният съд е заключил, че по делото е установено със задължителна сила, че ответниците в съучастие - в качеството на съизвършители, са извършили виновно и противоправно деянията, за които са признати за виновни. Доколкото причиняването на телесна повреда е резултатно престъпление, следва изводът, че със задължителна сила за гражданския съд е установено, че ответниците са причинили на ищеца описаните леки телесни повреди, изразяващи се в мозъчно сътресение, съпроводено със степенно помрачаване на съзнанието, изразяващо се в зашеметяване, мекотъканни увреждания (разкъсно-контузна рана в областта на главата, контузия и подкожно кръвонасядане в челната област, периорбитална контузия на дясното око), както и че същите са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното и виновно деяние на ответниците. Софийски градски съд е изложил, че по делото са приети съдебномедицинско удостоверение от 09.09.2012 г., изготвено от специалист по съдебна медицина, в което са посочени обективно установените при прегледа на пациента травматични увреждания, както и епикриза от клиника по неврология при болница „Токуда“, издадена на 01.10.2012 г. В епикризата е посочено, че Г. К. е приет за болнично лечение на 26.09.2012 г. и е изписан на 01.10.2012 г. с окончателна диагноза: атипична лицева болка, състояние след черепно-мозъчна травма, церебрастенен синдром. Предписано е медикаментозно лечение. Посочил е, че пред СРС е прието заключение на съдебномедицинска експертиза, съгласно което е налице причинно-следствена връзка между телесните увреждания, причинени с процесното деяние, и настъпилите впоследствие усложнения по поставената в болница „Токуда“ диагноза - атипична лицева болка и церебрастен синдром. Приел е, че това заключение, преценено по реда на чл. 202 ГПК, не следва да бъде кредитирано в частта, в която е приета причинно-следствена връзка между травматичните увреждания от процесния инцидент и поставената диагноза „атипична лицева болка“ - същото не е обосновано в тази част; вещото лице не е посочило никакви обстоятелства, въз основа на които е направило този извод; липсва дори описание на конкретната симптоматика на това заболяване, с оглед преценка дали същите са установени при ищеца с допустимите доказателствени средства. Съдът е изложил, че във въззивното производство е назначена повторна единична съдебномедицинска експертиза за установяване на релевантното спорно обстоятелство относно наличието на причинно-следствена връзка между процесното деяние и установените атипична лицева болка и церебрастенен синдром. Според приетото заключение, изготвено от вещото лице Л. П., не е налице причинна връзка между телесните увреждания на ищеца и констатираните заболявания в епикризата, издадена от болница „Токуда“. Този извод е обоснован с обстоятелството, че в коментара на историята на заболяването не се описват никакви симптоми, относими към атипичната лицева болка, а единствено болка в областта на врата и тила. По отношение на церебрастенния синдром вещото лице е уточнило в съдебно заседание, че по делото не са ангажирани медицински документи, от които да се направи извод, че пострадалият е получил мозъчно сътресение; посочило е, че церебрастенията настъпва в резултат на по-сериозна мозъчна травма, а не като тази, причинена на ищеца. Съдът е приел, че заключението на приетата във въззивното производство повторна единична експертиза, изготвена от вещото лице Л. П., преценено по реда на чл. 202 ГПК, не следва да бъде кредитирано в частта, в която е направен извод за липса на причинно-следствена връзка между получените от ищеца травматични увреждания и констатирания церебрастенен синдром. Софийски градски съд е аргументирал становището си с това, че заключението в тази част е обосновано с факта, че по делото не е установено с медицински документи причиняването на мозъчно сътресение на пострадалия. Визирал е, че увреждането мозъчно сътресение, съпроводено със степенно помрачаване на съзнанието, доколкото представлява съставомерен резултат на престъплението, за което ответниците са признати за виновни, е установено със задължителна сила за гражданския съд - чл. 300 ГПК и ППВС № 7/1959 г., и този въпрос не може да се преразглежда в производството по исковете по чл. 45 ЗЗД. Всички съставомерни признаци на извършеното деяние, като при леката телесна повреда това са и причинените на пострадалия травматични увреди, техният вид, брой и обективни характеристики, както и че същите са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното и виновно деяние на ответниците, са установени с влязла в сила присъда на наказателен съд. Въззивният съд е изложил, че поради направено оспорване от Г. К., е допуснал изслушването на тричленна съдебномедицинска експертиза, чието заключение е кредитирал като пълно, обосновано и неоспорено от страните. Посочил е, че вещите лица са основали своите изводи на събраните по делото писмени доказателства, включително и приетото пред СГС медицинско направление от 08.09.2012 г., издадено от УМБАЛСМ „Пирогов”. В заключението е посочено, че в резултат на процесното деяние ищецът е получил следните травматични увреждания: черепно-мозъчна травма, състояща се от сътресение на главния мозък; травматичен подкожен кръвоизлив с косо разположена разкъсно-контузна рана с дължина 2 см в лява тилна област на главата, обработена с тъканно лепило; травматичен оток и кръвонасядане в областта на лява ушна мида и задушната област на главата; травматичен подкожен кръвоизлив в челната област на главата, по-изразено вляво, където са налице две охлузвания с размери 1/1 см; травматичен кръвоизлив в меките тъкани на дясна орбита; травматичен подкожен кръвоизлив под дясна орбита с размери 4/1, 5-2 см; травматичен подкожен кръвоизлив в областта на дясна ябълчена (скулна) област, който ангажира и дясното слепоочие и дясната буза. Експертите са категорични, че поставената в болница „Токуда“ диагноза „атипична лицева болка“ не е обоснована с никакви допълнителни медицински документи, изследвания и др. или с описани в епикризата симптоми, относими към този вид заболяване, основният от които е ежедневна и персистираща болка в лицето, поради което считат, че това заболяване не е резултат от процесния инцидент. Заявяват, че в историята на заболяването е посочена единствено болка в тила и врата, която не може да се свърже с атипичната лицева болка. Изясняват още, че атипичната лицева болка е хронична болка с неизяснена етиология и за да се постави такава дигноза, трябва пациентът да се проследи в един много дълъг период от време, като обективно тя е свързана с депресивни състояния или може да бъде резултат от такива състояния, но задължително трябва да се изключат всякакви увреждания и други болестни състояния, които са в лицевата област - например синузити, проблеми със зъбния апарат, тригеминална увреда, и едва тогава може да се постави такава диагноза. По отношение на церебрастенния синдром вещите лица са обосновали извод за наличие на причинно-следствена връзка на травматичните увреждания с процесния инцидент, като сочат, че този синдром е усложнение на черепно-мозъчната травма. Посочено е, че симптомите, които се проявяват при това състояние, са: познавателни оплаквания - намалена памет, внимание и концентрация; соматични оплаквания - главоболие, умора, безсъние, замаяност, пищене в ушите, чувствителност при шум и светлина и емоционални оплаквания - безпокойство, тревожност, депресия. Изводът за наличие на причинно-следствена връзка между травматичните увреди и церебрастенния синдром е обоснован с описани в епикризата от болница „Токуда“ оплаквания на пациента като повишена уморяемост, тревожност, загуба на равновесие при по-продължително ходене, както и данните от неврологичния статус за дискретна хемихипестезия (вероятно с функционален характер) и нестабилността при пробата на Ромберг, които са симтоми на церебрастен синдром. В заключението е посочено, че констатираните мекотъканни увреждания - рани, кръвонасядания и хематоми, отзвучават за период от две-три седмици, както и че след заздравяването от раната ще остане белег. Възстановяването от мозъчното сътресение протича за период от около четири седмици, като е възможно да останат някои оплаквания при установен церебрастенен синдром, каквито остатъчни оплаквания не се установяват в процесния случай. Вещите лица са уточнили в съдебно заседание, че при липсата на допълнителни медицински документи за описаните в епикризата придружаващи заболяване на ищеца, не могат да обосноват извод, че тези заболявания са довели до описаната симптоматика - главоболие и загуба на равновесие. Въззивният съд е съобразил в решението си и свидетелските показания на М. К. - съпруга на ищеца. Посочил е, че не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован. Не могат да се игнорират свидетелски показания, само защото изхождат от близък приятел или роднина, но съдът е свободен и следва при преценката им да се ръководи от вътрешното си убеждение, като ги анализира наред с останалите доказателства - самостоятелно и в съвкупност и по правилата на логиката. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Въз основа на така изложеното, при преценката на показанията на свидетелката К. по реда на чл. 172 ГПК, Софийски градски съд е направил извод, че същите следва да бъдат кредитирани. Те не са опровергани от други доказателства по делото, напротив - кореспондират с приетите медицински документи и заключението на съдебномедицинската експертиза, като същевременно в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти. Свидетелката има непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства, свързани с установяване на състоянието на ищеца непосредствено след инцидента и по време на възстановителния период. От нейните показания се установява, че той е преживял силен стрес, не е искал да говори за случилото се, бил много разстроен, чувствал се унижен, изпитвал страх за себе си и за семейството си. След инцидента имал световъртежи, причернявало му, започнал да забравя, не можел да шофира в това състояние и се наложило негов колега да го кара с колата. Около шест месеца приемал медикаменти за оросяване на мозъка. Свидетелката излага, че от съпруга си разбрала, че причина за нападението е обстоятелството, че той направил забележка на двете момчета (ответниците), които са уринирали върху собствения му автомобил. Тогава те се ядосали и започнали да го бият е юмруци по главата. Това се случило пред много други хора, но никой не се притекъл на помощ. Съдът е приел, че свидетелските показания не следва да бъдат кредитирани единствено в частта, че в резултат на инцидента ищецът в продължение на около година и половина изпитвал силно главоболие, тъй като за установяване на релевантната причинно-следствена връзка са необходими специални знания чрез ангажиране на експертно заключение. При определяне размера на дължимото обезщетение, Софийски градски съд е съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Визирал е, че въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Релевантни за размера на обезщетението и за прилагане на критерия „справедливост” са характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в патримониума на увредените лица. При определяне на конкретния размер на обезщетението, което служи за репариране на причинените неимуществени вреди, следва да се извърши преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесните увреждания биха могли да са свързани с: начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици, личността на пострадалия - възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия. Когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, вкл. козметични и др. външни дефекти; силата, интензитетът и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации; възможност увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи, като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Съдът се е позовал на ППВС № 4/1968 г. и постоянната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, според които понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определянето на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на следните общи критерии: характер и тежест на уврежданията, обстоятелствата, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние, и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. При съобразяване на горепосочените критерии въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от извършеното от ответниците престъпление, възлиза на сумата от общо 10 000 лв. Изложил е, че така определеното обезщетение в най-пълна степен би довело до репариране на претърпените от Г. К. вреди, като размерът на обезщетението е съобразен с обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното деяние - м. септември 2012 г. За да стигне до този извод, съдът е съобразил следните обстоятелства, имащи отношение към определянето на по-висок размер на обезщетението: времето и мястото на извършване на деянието (на публично място пред други хора, което обосновава извод, че ищецът е претърпял срам и унижение от случилото се); механизма на деянието - нанасяне на множество удари по главата с юмруци по хулигански подбуди, които действия безспорно са от естество да предизвикат основателен силен страх за живота и здравето на пострадалия; обстоятелството, че деянието е извършено умишлено от две лица в условията на съизвършителство, което е засилвало чувството на безпомощност у ищеца; възрастта на пострадалия към датата на инцидента ПТП - 36 години, в трудоспособна възраст; вида, характера и степента на телесните увреждания, причинили болка и страдания за период от общо около 4-5 седмици; множеството травматични увреждания в областта на главата; настъпилото остатъчно неблагоприятно последствие за здравето на пострадалия, изразяващо се в причиняване на церебрастенен синдром, предизвикващ за период от около един месец силно главоболие, лесна изморяемост, тревожност, световъртежи, намалена памет; причинения страх, стрес и ужас от случилото се; обстоятелството, че проведеното лечение е включвало и болничен престой за период от пет дни. Същевременно съдът е отчел и обстоятелството, че по делото не е установена твърдяната причинно-следствена връзка между травматичните увреждания от процесния инцидент и поставената диагноза „атипична лицева болка“, както и че пострадалият се е възстановил напълно от причинените увреди, без данни за остатъчни последици за физическото здраве. За неоснователни са намерени възраженията на П. П. за съпричиняване на вредоносния резултат, основани на твърдения, че ищецът не е проявил нужната грижа, за да избегне или евентуално да намали вредите, предвид неявяването на контролни медицински прегледи. Съдът е приел, че П., чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, установяващи наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и обема на вредоносните последици. Ето защо е направил извод, че неявяването на контролни медицински прегледи не е поставено в каузална връзка с продължителността на констатирания възстановителен период. Въззивният съд е намерил за основателна и претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 лв. - стойност на направените разходи за лечение. Жалбоподателят Г. К. атакува въззивното решение в частта, с която присъденото му обезщетение за неимуществени вреди е намалено от 13 000 лв. на 10 000 лв., като го счита в тази част за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Формулира следните въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по които въпроси се е произнесъл въззивният съд: 1. Допустимо ли е въззивният съд първоначално да приема наличието на причинно-следствена връзка между причинените увреждания и настъпилите вредоносни последици, а по-късно да мотивира своето решение с тезата, че такава причинно-следствена връзка няма или поне не е доказана; 2. Допустимо ли е въззивният съд да приема, че са необходими експертно-медицински познания, за да може една съпруга да се увери, че след нараняване в главата нейният съпруг изпитва постоянно главоболие; 3. Допустимо ли е въззивният съд да намалява числовата стойност на обезщетението, присъдено от първоинстанционния съд, без да излага числови съображения. Жалбоподателят П. П. счита решението на въззивния съд в потвърдителната му част за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и чл. 280, ал. 2 ГПК. П. твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК по следните въпроси: 1. Трябва ли съдът да изложи мотиви защо приема, че размерът на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е съобразен с обществено-икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на процесното деяние; 2. Трябва ли съдът да изложи мотиви относно обществените критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обещетението по справедливост; 3. Достатъчно ли е от гледна точка на изискването за мотивираност на съдебното решение, предвид обществените критерии, съдът да посочи единствено, че размерът на обезщетението е „ съобразен с обществено-икономическите условия в с траната към момента на настъпване на процесното деяние – м.09.2012 г.“; 4. Релевантните обстоятелства при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, примерно посочени в ППВС № 4/23.12.1968 г., следва ли само да се изброят, или следва да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност; 5. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД; 6. Има ли значение за определяне на размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД дали леката телесна повреда е извършена по хулигански подбуди, респ. хулиганските подбуди обуславят ли априори настъпването на неимуществени вреди; 7. Какво е значението на елементите от състава на престъплението при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД; 8. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, всички относими и допустими доказателства, поотделно и съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) с останалия доказателствен материал; 9. Длъжен ли е да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните; 10. Когато по делото са приети разноречиви доказателства, въззивният съд дължи ли обосноваване в мотивите защо и на кои вярва, кои възприема и кои не; 11. Следва ли съдът, когато по дело са приети взаимно изключващи се експертни заключения относно основно, решаващо за изхода на делото, спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания, да обсъди в решението си подробно всички експертни заключения поотделно, след което да ги съпостави помежду им, както и с останалите доказателства, събрани по делото; 12. При наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси, както и при противоречие между едно от заключенията и други писмени доказателства, съдът, на основание чл. 202 ГПК, длъжен ли е да обсъди всички заключения и изложи аргументи защо възприема или не всяко едно от тях; 13. Когато прието по делото заключение противоречи на писмени документи, въззивният съд дължи ли обосноваване в мотивите защо дава вяра и възприема посоченото в експертизата и не приема, респ. не кредитира другите писмени доказателства; 14. Необсъждането на всички доказателства представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила; 15. Извършва ли съществено нарушение на процесуалните правила въззивният съд, когато не уважава искане за събиране на гласни доказателства на ответника-въззивник по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, направено с въззивната жалба, когато в производството пред първоинстанционния съд са допуснати гласни доказателства за същите обстоятелства и то само на ищеца. По горните въпроси се визира и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът: За задълженията на съда при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да съобрази и да посочи конкретно какви са икономически условия, жизнен стандарт, средномесечни доходи в страната. П. П. счита решението на Софийски градски съд за очевидно неправилно. Й. Л. и П. П. са подали отговори на касационната жалба на Г. К., в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Г. К. е депозирал отговор на касационната жалба на П. П., в който сочи, че не следва да тя да бъде допускана до касационно обжалване, респ. уважавана. Й. Л. счита, че по жалбата на П. П. следва да бъде допуснато касационно обжалване, а жалбата – уважена. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба на Г. К. е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Процесуално допустима е и касационната жалба на П. П., с изключение на частта й относно присъденото обезщетение за имуществени вреди. Предвид цената на този иск, налице е хипотезата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, поради което в тази част жалбата следва да бъде оставена без разглеждане и производството – прекратено. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно в т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: По касационната жалба на Г. К.: Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. По отношение на формулираните от него въпроси в изложението към касационната жалба, К. не е обосновал защо същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съобразно т. 4 на цитираното по-горе тълкувателно решение. Освен това, първият въпрос е формулиран според становището на жалбоподателя, а не според действително изложените от въззивния съд мотиви. Същото се отнася и до втория въпрос, тъй като съдът се е позовал на необходимост от експертни познания не до обстоятелството дали пострадалият е изпитвал постоянно главоболие, а до причинно-следствената връзка между последното и процесния побой. Третият въпрос следва да бъде определен като неотносим за изхода на спора. По касационната жалба на П. П.: Както бе отразено по-горе, решението на Софийски градски съд е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно. По всички въпроси от №№ 1 до 5, които обобщено са свързани с определяне на дължимото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД, релевантните обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид от съда и мотивирането на съдебния акт в това отношение, въззивното решение е съобразено със задължителната практика (т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г.) и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Софийски градски съд е съобразил всички относими към размера на обезщетението конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и надлежно се е аргументирал. По първата част на въпрос № 6 въззивното решение принципно съответства на приетото в ППВС № 4/23.12.1968 г., че при определяне справедлив размер на обезщетението от значение са и начинът и обстоятелствата на извършване на увреждането; във втората си част въпросът е неотносим към решаващите мотиви на решението. Въпрос № 7 е формулиран твърде общо и без връзка с изложените от Софийски градски съд съображения по съществото на спора, поради което не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се констатира соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите под №№ 8, 9 и 14. В случая е съобразена задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с непротиворечивата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд, и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено от въззивния съд, който е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи. Изложените от жалбоподателя съображения са израз на неговото несъгласие с преценката от страна на въззивния съд на събраните доказателства и с направените изводи, както и представляват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат разгледани в производството по чл. 288 ГПК. По въпроси от № 10 до № 13 следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК и трайната и непротиворечива съдебна практика, обективирана напр. в: решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 107/27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 248/16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори страните да не са възразили срещу него, а следва да прецени неговата доказателствена сила съобразно обосноваността му, както и да го обсъди заедно с другите доказателства по делото. Независимо дали възприема или не експертното заключение, съдът следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. При наличие на няколко противоречиви по смисъл заключения по едни и същи въпроси съдът е длъжен да обсъди всички и да се аргументира защо възприема или не всяко едно от тях. По становище на настоящия съд, в случая визираната съдебна практика е съобразена, доколкото Софийски градски съд е обсъдил всички заключения по делото и ясно и подробно се е мотивирал на кои основава решаващите си изводи и защо. По въпрос № 14 е налице изобилна съдебна практика, според която съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. Затова, по силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК, при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. Той е длъжен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт да посочи кои от тях приема и кои отхвърля, и да обясни защо приема едните и отхвърля другите. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка (в този смисъл: решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 327/3.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 40/10.10.2022 г. по гр. д. № 1226/2021 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Допълнително следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск. Настоящият съд намира, че атакуваното пред него решение е съобразено с цитираната по-горе съдебна практика. Софийски градски съд е обсъдил всички доказателства, имащи отношение към правилното решаване на спора. По въпрос № 15 не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Той е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, която не намира подкрепа от материалите по делото, от които не може да се направи извод за наличие на хипотеза по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК - извършени процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд относно събирането на доказателства. Поисканите от П. П. пред СРС и СГС гласни доказателства се явяват ирелеватни за спора и като такива, не са допуснати. Относно визираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на всички формулирани въпроси, жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки, свързани с тази правна норма. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Предвид изхода на делото пред него и факта, че към отговорите на касационните жалби не са представени доказателства за направени разноски, съдът не присъжда разноски на страните за производството по чл. 288 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,