Определение № 1925 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 872/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Детелинова Т. чрез назначения й особен представител адвокат Д. Д. срещу решение № 36 от 13.03.2023 г. по в. гр. д. № 310/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, с което след частични отмяна и потвърждаване на решение № 33 от 8.03.2022 г. по гр. д. № 144/2021 г. на Габровски окръжен съд касационната жалбоподателка, в качеството на съдлъжник по смисъла на 121 и сл. ЗЗД, е осъдена да заплати на „Кей Би Си банк България“ ЕАД, на чието място в производството е конституиран правоприемникът му „Обединена българска банка“ АД, солидарно с И. К. И., сумата от 29 154 лв. – неиздължена главница, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 26.03.2021 г. до окончателното изплащане, сумата от 1780, 77 лв. – изискуема редовна лихва за периода 5.03.2020 г. – 21.03.2021 г., сумата от 219, 95 лв. – лихва за забава върху неиздължените вноски за периода 5.04.2020 г. – 21.03.2021 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „1. Достатъчно ли е за възникване на солидарната отговорност в договора за банков кредит да се посочи, че едно лице, наречено длъжник, отговаря солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 121 и следващи ЗЗД за всички дължими суми /в т. ч. главница, лихва, наказателна надбавка/ или съдът следва да изясни конкретното правно основание, на което е възникнала солидарната отговорност на това лице?; 2. На какви правила се подчинява тълкуването на договорите при търсене и установяване на действителната воля на страните?; 3. Длъжни ли са първоинстанционният и въззивният съд служебно да съберат доказателства, които са необходими за служебно прилагане на императивна правна норма?; 4. Преклудирани ли са оспорвания, които страната ищец е следвало да заяви в срока по чл. 143, ал. 3 ГПК и които са заявени за първи път под формата на насрещна въззивна жалба, инкорпорирана в отговор на въззивна жалба и дължи ли произнасяне въззивният съд по тях?; 5. Длъжен ли е въззивният съд да посочи и обсъди в мотивите на съдебното си решение исканията, твърденията и възраженията на страните и всички събрани по делото доказателства?; 6. Следва ли съдът да прецени признанието на неизгоден за страната факт, като обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото и съобразно това да постанови изхода от правния спор?“. Касационната жалбоподателка чрез особения представител твърди, че въпросът по т. 1 е разрешен в противоречие с решение по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, IV г. о., въпросът по т. 2 – в противоречие с решение по гр. д. № 2993/2018 г. на ВКС, IV г. о., въпросът по т. 3 – в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по т. д. № 871/2021 г. на ВКС, I т. о. и гр. д. № 874/2021 г. на ВКС, IV г. о., въпросът по т. 4 – в противоречие с решения на ВКС по гр. д. № 896/2012 г., III г. о., гр. д. № 629/2011 г., IV г. о. и гр. д. № 7040/2014 г., III г. о. Останалите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въведени по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са: „1. Важат ли ограниченията на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците и по отношение на договорите за потребителски кредити, сключени с банките, за периода от 13.03.2020 г. до 9.04.2020 г. и как следва да се процедира в този случай при предприети действия по фингирано връчване чрез залепване на уведомление един ден преди това – 12.03.2020 г.? Приложими ли са в този случай чл. 3, т. 1, пр. 1 относно спиране на течението на срокове по изпълнителни производства и чл. 4., ал. 1, т. 1 от посочения закон за удължаване с един месец от отмяна на извънредното положение на сроковете, определени в закон извън тези по чл. 3 /относно залепването на уведомление по чл. 47 ГПК/ и как следва да се процедира в тези случаи?; 2. Когато в договор за потребителски кредит /чл. 11.1. от процесния договор/ е декларирано, че на страните /кредитополучател/съдлъжник/ е предоставена предварително в достатъчен срок преддоговорна информация, това достатъчно ли е да удостовери и докаже този факт /чл. 5 от ЗПК/?; 3. Отговаря ли на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК да е сключен по ясен и разбираем начин договор за потребителски кредит, от чиито клаузи не може да се установи на какво основание е възникнала пасивната солидарна отговорност на съдлъжник по смисъла на чл. 121 и сл. ЗЗД, наред с тази на съдлъжника кредитополучател?“ Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ ЕАД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за съществуването на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че договор за потребителски кредит № 1806112366643835/26.06.2018 г. е сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД – банка и И. К. И. – кредитополучател и Д. Детелинова Т. – съдлъжник. Посочил е, че с договора банката отпуска на кредитополучателя кредит в размер на 33 440 лева, като крайният срок за погасяването му е 5.07.2028 г; страните са уговорили, че за първите дванадесет месеца, считано от първата падежна дата на кредита, кредитополучателят заплаща на банката фиксирана годишна лихва в размер на 5, 90 %, а след изтичането на този срок - годишна лихва, формирана от сбора на две компоненти: променлив референтен лихвен процент, представляващ шестмесечен Sofibor и надбавка в размер на 6, 035 пункта, като в договора са описани подробно предпоставките за промяна на лихвата в частта за шестмесечния Sofibor. Установено е, че общата дължима сума към датата на подписване на договора е 45 606, 13 лв., а годишният процент на разходите за кредита към същия момент е 6, 74 %. В решението е прието, че кредитът следва да бъде погасен на сто и двадесет анюитетни месечни вноски, дължими на пето число на съответния месец, считано от 5.08.2018 г. до 5.07.2028 г., включващи приложимата годишна лихва. Съдът е установил, че въз основа на депозирано на 23.02.2021 г. от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 333/2021 г. на Габровски районен съд е разпоредено да се издаде заповед за изпълнение срещу кредитополучателката и съдлъжницата по процесния договор като солидарно задължени лица за падежирали главници за времето от 5.04.2019 г. до 5.03.2020 г., ведно със законната лихва от постъпване на заявлението, както и за лихва за забава за периода 5.04.2019 г. – 13.03.2020 г. В решението е отразено, че заявлението е отхвърлено досежно предсрочно изискуема главница в размер на 29 154 лв. и законна лихва върху тази главница за времето от 17.03.2020 г. до 18.02.2021 г. при позоваване на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание от 13 март 2020 година и за преодоляване на последиците, като на заявителя е указана възможността за предявяване на осъдителен иск за вземането. Съставът на апелативния съд е констатирал, че договорът за потребителски кредит и погасителният план към него са подписани от И. И. като кредитополучател и от Д. Т. в качеството ѝ на съдлъжник, като съобразно чл. 6.1. от договора съдлъжникът се задължава заедно с кредитополучателя при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД да погасява всички дължими суми (в това число главница, лихва, наказателна надбавка) в срок и съгласно условията на договора. Посочил е клаузите на договора, касаещи не само кредитополучателя, но и солидарния длъжник Т.. Изтъкнал е, че договорът за банков кредит по смисъла на чл. 430 ТЗ е консенсуален за разлика от реалния договор за заем за потребление по чл. 240 ЗЗД и се смята за сключен с постигане на съгласие между страните по съществените елементи на съглашението в изискуемата форма за валидност, същият е търговска сделка, а лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, се смятат солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго - чл. 304 ТЗ. Позовал се е на нормата на чл. 121 ЗЗД, според която освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само, когато е уговорена. След тълкуване на клаузите на договора е направил извод, че с подписването му касационната жалбоподателка е поела задължение да отговоря като солидарен длъжник с кредитополучателя И., като от договора за потребителски кредит не следва същата да е обезпечила задължението по договора като поръчител. Въз основа на събраните по делото доказателства, включително подробно обсъдената счетоводна експертиза, съдът е формирал извод, че към датата на депозиране на исковата молба – 26.03.2021 г., в която е обективирано изявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, са се осъществили обективните факти, пораждащи правото да се обяви предсрочната изискуемост на кредита, и с връчването на препис от исковата молба на ответниците същата е настъпила. В атакувания съдебен акт е прието, че клаузите от договора за потребителски кредит относно размера на дължимата възнаградителна лихва не са неравноправни, като по делото е установено, че процентът на възнаградителната лихва е намаляван в сравнение с първоначално определения такъв с оглед понижаването на единия от компонентите за неговото изчисляване – спадането на променливия референтен лихвен процент, което е съобразявано от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД. Подчертано е, че след подписването на договора размерът на възнаградителната лихва не е увеличаван едностранно от банката. Изложено е, че при направената служебна проверка не се констатират неравноправни клаузи, както и че не са налице основания по ЗПК за недействителността му. Във въззивното решение е съобразено, че в договора за потребителски кредит е обективирано извънсъдебно признание на кредитополучателя и съдлъжника за получаването предварително в достатъчен срок на преддоговорна информация съгласно изразените предпочитания под формата на стандартен европейски формуляр, изготвен съгласно Закона за потребителския кредит, и потвърждение от тяхна страна, че са се запознали с нея. Съдът е счел, че „Кей Би Си банк България“ има правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в частите, с които Т. е осъдена в качеството на поръчител да заплати на банката солидарно с кредитополучателя И., поради което депозираната насрещна въззивна жалба е допустима, а с оглед крайните му правни изводи, че същата е солидарен длъжник по договора за кредит – основателна. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението на касатора, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, са свързани и касаят тълкуването на договорите и основанията за възникване на солидарна отговорност. Тези въпроси са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер и покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите на касационната жалбоподателка са поставени във връзка с изложени съображения, че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните; солидарност възниква, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете хипотези са различни, тъй като солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически, а кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Във връзка с разглежданите въпроси касационната жалбоподателка се позовава на обстоятелствата, че само кредитополучателката е получила цялата сума по договора за потребителски кредит и е подала всички документи във връзка със сключване на договора и отпускане на заемната сума, като основното възражение на ответницата Т. е, че е поръчител по договора, а не солидарен длъжник. При аргументиране на основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса по т. 2 касационната жалбоподателка се позовава на постановено по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС, в което е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите, че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В постоянната практика на ВКС се приема, че при изясняване на действителната обща воля на страните може да се излиза и извън текста на самия договор и да се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля. Настоящият състав приема, че постановеното въззивно решение съответства на практиката на ВКС по поставените въпроси. В случая решаващият състав на апелативния съд е приел, че волята на страните е ясна, като ответницата касационна жалбоподателка в настоящото производство се е задължила да отговаря солидарно за задълженията по договора като съдлъжник. Изложените от касатора обстоятелства са поддържани и в инстанциите по същество, като дадените разрешения от състава на въззивния съд за уговорена от страните по договора за потребителски кредит солидарна отговорност на кредитополучателката и ответницата Т. съответстват на приетото в решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на ВКС, ІV г. о., което се споделя от настоящия състав и произтича от разпоредбите на ЗЗД, че от обстоятелството, че кредитът е усвоен по сметката на един от солидарните длъжници, не може да се направи извод как е ползвана сумата, а съответно и нов длъжник винаги може да встъпи в дълга съгласно чл. 101 ЗЗД. При общо поемане на задължението и при встъпване в дълг отговорността спрямо кредитора е солидарна, докато обезпечаването на задължението чрез поръчителство изисква сключването на договор за поръчителство. По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите по т. 1 и т. 2 от първата група, обособена в изложението. Обсъдените въпроси са свързани и с поставения процесуален въпрос по т. 5 от първата обособена в изложението група, доколкото въпросът се въвежда в контекста на доводи за необсъждане на възраженията на ответницата Т., че е била поръчител по процесния договор, и на събраните във връзка с тях доказателства. По този релевантен процесуален въпрос съдът не се е отклонил от практика на ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. След самостоятелна преценка на доказателствата по делото, включително на съдържанието на обвързващия страните договор за потребителски кредит съставът на въззивния съд е достигнал до несъвпадащ с този на първоинстанционния съд извод, че касационната жалбоподателка е съдлъжник по смисъла на чл. 121 и сл. ЗЗД и отговаря за задълженията по договора при условията на пасивна солидарност с кредитополучателката на основание договора. Въпросът по т. 3 от първата група въпроси, формулирани от касационната жалбоподателка, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При формулирането и обосноваването на значението на въпроса по т. 3 за изхода на делото липсва позоваване на императивна материалноправна норма, във връзка с приложението на която според изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въззивният съд е следвало служебно събере доказателства. Касационната жалбоподателка цитира практика на ВКС във връзка със задължението на съда да следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителски договори. Въпросът обаче е поставен в контекста на оспорване на извода на апелативния съд, че сумата от 1500 лв. е заплатена застрахователна премия и не са налице предпоставки за приспадането й от вземането на банката, като се поддържа, че съдът е бил длъжен служебно да изиска кредитното досие и договора за застраховка. Заключението на съда за наличие на основание за плащане на визирана сума е основано на доказателствата по делото - попълнения от кредитополучателката И. формуляр за застраховка на кредити, с който тя е изразила желание да ползва застраховка „Живот плюс“ на кредитополучатели за обезпечаване на кредитни вноски при ЗК „Уника – живот“ АД, при която ползващо се лице е банката кредитор, а задължена за плащане на застрахователната премия е кредитополучателката, както и на заключението на счетоводната експертиза по делото. Доколко направените въз основа на доказателствения материал по делото изводи на съда са правилни може да бъде контролирано едва след допускане на касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/ - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и въпросът по т. 4 от разглежданата група, доколкото не съответства на процесуалните действия на страните по делото и по-конкретно на исковата молба. Въпросът е обоснован с твърдение за релевирани от банката ищец едва с насрещната въззивна жалба оспорвания на качеството на ответницата Т. на поръчител. Касае се до теза в пълно противоречие с изложението по исковата молба, в която е цитиран договорът за потребителски кредит и е посочено, че кредитополучател е И. И., а ответницата Д. Т. е солидарен длъжник. Въпросът по т. 6 от първата група и въпросът по т. 1 от втората група в изложението на касационната жалбоподателка не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обсъждани във въззивното решение и нямат обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Както е посочено и в изложението, по тези въпроси произнасяне на решаващия състав на апелативния съд липсва, тъй като не е възприет основният довод на ответницата касатор, че е поръчител, поради което не е обсъждано възражението й за прекратяване на поръчителството поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ГПК. С поставянето на въпросите по т. 2 и т. 3 от втората група, обособена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, също не е обосновано приложното поле на касационния контрол. Въпросът по т. 2 във връзка с твърдението на касационната жалбоподателка за неизпълнение от страна на банката на нормативното задължение за предоставяне на преддоговорната информация във формата на стандартен европейски формуляр не е свързано с довод за нищожност на договора, а отново с възражението й, че не се е задължила като солидарен длъжник по договора. Извън това, съгласно ясната императивна разпоредба на чл. 22 ЗПК подобно нарушение не обуславя нищожността на договора за банков потребителски кредит, а единствено поражда административнонаказателна отговорност на банката - чл. 45 ЗПК. Последният въпрос в изложението на основанията за достъп до касация също е обвързан с тезата на касационната жалбоподателка за липса на яснота в договора за потребителски кредит относно качеството, в което тя се е задължила по сделката. В този смисъл въпросът не може да бъде отнесен към условията за действителност на договора за потребителски кредит, а представлява оспорване на извода на апелативния съд за ясна воля на страните по договора за задължаване на ответницата касатор в настоящото производство като солидарен длъжник. С оглед изложеното по отношение на разглежданите въпроси не са обосновани предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивния акт не се допуска. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение