Определение № 1082 от 08.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2503/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

М. Т. обжалва Решение № 260319/08.08.2025 г. по в.гр.д. № 11779/2020 г. на СГС за потвърждаване на Решение № 53523/27.02.2020 г. по гр.д. № 25397/2018 г. на СРС, с което на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ (отм.) е установено, че дължи на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД регресно вземане в размер от 10 936,25 лв. за застрахователно обезщетение, изплатено във връзка с реализирано на 18.01.2014 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от 07.11.2017 г. до погасяването.

Касаторът заявява касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че в противоречие със закона и необосновано съдът е приел за надлежно плащането от застрахователя, макар съществуването на застрахователно правоотношение да не е установено с изискуемите съгласно чл. 261, ал. 1 КЗ (отм.) документи - полица за процесния автомобил, покриваща отговорността на водача за събитието, и справка от Гаранционния фонд, или поне с доказателства за плащане на премия. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, чийто отговор намира за значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, защото въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а касаторът не е обосновал селективни критерии по чл. 280 ГПК. Излага становище и за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

„ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД е предявило срещу М. Т. иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ (отм.) за установяване съществуването на регресно вземане в размер от 10 936,25 лв. за платено по силата на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите обезщетение за вреди от реализирано на 18.01.2014 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до погасяването.

Първоинстанционният съд е приел, че на процесната дата в [населено място], Република Северна Македония, е реализирано произшествие в причинна връзка с противоправното поведение на М. Т., която е управлявала лек автомобил след употреба на алкохол с концентрация в кръвта 2,22 промила. Намерил е за доказано, че гражданската й отговорност като автомобилист е задължително застрахована от ищеца, който в това си качество по искане на дружество-кореспондент е изплатил на увредените лица обезщетение за претърпените от събитието имуществени и неимуществени вреди, чийто действителен размер възлиза на 10 916,25 лв. Съществуването на застрахователно правоотношение за процесното събитие е установено от косвени писмени доказателства относно извънсъдебното поведение на увредените, застрахователя и кореспондента му (вкл. посочване на номера на сертификата „Зелена карта“ по полицата в искането за обезщетение на един от увредените), които според съда в своята съвкупност и еднозначност сочат, че плащането е извършено от ищеца в изпълнение на негово договорно задължение по задължителната застраховка. В резултат искът е уважен.

Въззивният съд е споделил фактическите и правните изводи на първоинстанционния и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. По наведеното оплакване за неправилно установяване съществуването на застрахователно обезщетение е аргументирал, че косвените доказателства, обсъдени от първоинстанционния съд (доклад по щета, искане за обезщетение, електронно писмо от ищеца) са достатъчни, за да се направи извод за сключване на процесния застрахователен договор. Допълнил е, че последният факт извънсъдебно е признат от застрахователя чрез плащане и осчетоводяване на плащането по същата полица. С тези мотиви първоинстанционното решение е потвърдено.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Може ли да се установи наличието на валиден застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между застраховател и застрахован, без по делото да са представени застрахователната полица и справка от Гаранционен фонд?

2. Може ли да се приеме, че е налице валиден застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите въз основа на представени по делото писмени доказателства, които не касаят пряко извършването на определени действия от страните по застрахователния договор, а касаят отношенията между застрахователя и трето лице?

Първият въпрос е зададен в контекста на касационния довод, че изводът за наличие на застрахователно правоотношение е направен при липса на преки доказателства за това, а вторият има отношение към съдържанието на косвените доказателства, с които би могло да се проведе пълно доказване на застрахователния договор по процесната задължителна застраховка. По начина на формулирането си обаче, и двете питания не могат да получат еднозначен и абстрактен отговор, тъй като дали един факт е доказан, зависи именно от събраните по конкретното дело доказателства. Това още повече важи за факт, чието установяване с различни доказателствени средства не е ограничено от закона, както е в случая - разпоредбата на чл. 261, ал. 1 КЗ (отм.) придава легитимиционен, но не и изключителен доказателствен характер на посочените в нея документи (полица и знак). Поради това въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий.

Дори обаче същите да бъдат служебно конкретизирани до въпрос относно критериите за доказване чрез косвени доказателства, не би била изпълнена допълнителната предпоставка на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото не е посочена норма, практиката по прилагане на която да се нуждае от (ново) тълкуване поради неяснота, непълнота или противоречие на нормата или поради изменение в обществените отношения или закона.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,