Определение № 60299 от 17.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2402/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Х. Д. срещу определение № 2131 от 01.10.2020г. по СП № 3110/2020г. на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е отменено определение № 14398 от 18.09.2020г. по гр.д. № 9873/2020г. на Софийския градски съд и вместо него е постановено ново определение, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 153 ЗПКОНПИ, който ще бъде предявен от КПКОНПИ срещу касаторката, с цена 329 266. 81 лв., чрез налагане на запор върху лек автомобил, марка „Порше”, модел „Панамера Турбо”, с рег. [рег.номер на МПС], като на молителя е даден тримесечен срок за предявяване на бъдещия иск. Касаторът поддържа, че обжалваното определение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при отсъствие на четири от общо шестте кумулативни предпоставки по чл. 117 ЗПКОНПИ за допускане на обезпечение на иск за отнемане на незаконно придобито имущество, а именно: да е налице значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице, искът да е допустим и вероятно основателен, да е налице обезпечителна нужда, обезпечителната мярка да е допустима и съответна на обезпечителната нужда. Твърди, че бъдещият иск с правно основание чл. 153 ЗПКОНПИ не е допустим и не е вероятно основателен, тъй като разпоредбата на чл. 108, ал. 4 ЗПКОНПИ, тълкувана във връзка с чл.107, чл.5, ал. 2 и чл. 153, ал. 5 и ал. 6 от същия закон, противоречи на правото на Европейския съюз /ПЕС/ – Директива 2014/42/ЕС и Рамково решение 2005/212/ПВР, след като допуска производството по отнемане на незаконно имущество да продължи без оглед съдбата на наказателното производство, дори и при неговото прекратяване или оправдаване на лицето. Счита, че националната уредба на гражданската конфискация по ЗПКОНПИ противоречи на Директива 2014/42/ЕС в частта на уредената в чл. 5 от същата „разширена конфискация”, допускаща отнемане на средства, получени като облага от престъпна дейност, различна от тази, за която лицето е осъдено. Разширената конфискация по Директива 2014/42/ЕС предполага лицето да е осъдено за друго престъпление, което може пряко или косвено да води до икономическа полза, и съдът да е констатирал несъразмерност между стойността на придобитото имущество и законните доходи на лицето, или да са налице други доказателства, въз основа на които съдът да е убеден, че имуществото е придобито чрез престъпно поведение, различно от това, за което лицето е осъдено. Поддържа, че след като касаторката въобще не е осъждана, вкл. за друго престъпление, различно от това, заради което КПКОНПИ ще предяви иска за отнемане на незаконно имущество, това според Директива 2014/42/ЕС е достатъчно основание да се приеме, че бъдещият иск не е вероятно основателен. Националната уредба, според касаторката, противоречи и на Рамково решение 2005/212/ПВР, тъй като нарушава презумпцията за невиновност и забраната едно лице да бъде съдено два пъти за едно и също нещо. Излага и подробни съображения срещу основателността на конкретния бъдещ иск на КПКОНПИ, като формулира искане за отправяне от страна на ВКС на преюдициално запитване до СЕС, по общо 14 въпроса, касаещи приложението и тълкуването на Директива 2014/42/ЕС и Рамково решение 2005/212/ПВР. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, при позоваване на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, поради липса на съдебна практика, поставя следните шест въпроса: 1. Длъжен ли е българският национален съд, когато налага обезпечителни мерки по иск за гражданска конфискация, служебно да следи дали националният закон съответства на Директива 2014/42/ЕС и Рамково решение 2005/212/ПВР?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да провери дали бъдещият иск по смисъла на Директива 2014/42/ЕС е гражданскоправна или наказателноправна мярка като изходи от обявената от националния закон цел, а именно да се предоврати възможността за незаконно придобиване на имущество и разпореждането с такова имущество, като съобрази че се отнема не отделен имуществен обект, а цялото имущество или имуществени права на трети лица и че достатъчното условие за отнемане е да не бъде установен законен източник, като преурежда законността на придобиването с обратна сила за 10 години назад?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да провери дали установените в чл. 8 Директива 2014/42/ЕС минимални стандарти, гарантиращи права на собствениците и третите лица, допускат конфискация, в случай, че наказателното производство спрямо проверяваното лице е прекратено поради липса на престъпление /потвърдено от съд/ или същото е оправдано?; 4. Допустимо ли е от гледна точка на презумпцията за невиновност, закрепена в чл.48, пар.1 ХОПЕС, правото на защита по чл. 48, пар. 2 ХОПЕС и принципът на ефективност, допускането на обезпечение на база на възприета от националния закон презумпция за престъпен характер на имуществото с недоказан законен произход и разместена доказателствена тежест?; 5. Допустимо ли е според чл. 17 ХОПЕС, установяващ правото на собственост като общ принцип, налагането на обезпечителна мярка, когато националната уредба установява необорима презумпция за съдържанието и обема на незаконно придобитото имущество, както и необорима презумпция за недействителност на сделките на придобиване и разпореждане? и 6. Принципът на примат на ПЕС допуска ли да се приложи националния закон и съдебна практика, според които ако въззивният съд не се е произнесъл по приложението на ПЕС към конкретния казус, то това ще обоснове недопускане на касационно обжалване на неговия акт, въпреки че посочените от касатора като основания за селектиране на касационната жалба правни въпроси са разрешени в обжалвания въззивен акт в противоречие с актове на СЕС? При условията на евентуалност, касаторката се позовава и на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалвания акт в контекста на горепосочените въпроси. Ответникът по частната жалба - КПКОНПИ подава писмен отговор, в който поддържа становище, че тя е недопустима поради двуинстанционността на обезпечителните производства и поради пропуснат преклузивен срок, както и че е неоснователна. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срока по чл. 117, ал. 4 ЗПКОНПИ, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, подлежащо на касационен контрол съгласно чл. 396, ал.2, изр. последно ГПК вр. с чл.135 ЗПКОНПИ. Възраженията на ответника за недопустимост на частната жалба са неоснователни, тъй като касаторката е уведомена за процесния обезпечителен запор от ЧСИ на 04.02.2021г., а пощенското клеймо върху настоящата частна жалба е от 11.02.2021г., т.е. седемдневният срок за обжалване е спазен. Доколкото ЗПКОНПИ препраща за неуредените въпроси към ГПК и доколкото предмет на частната жалба е определение на въззивен съд срещу първоинстанционно определение, с което е отказано допускане на обезпечение на бъдещ иск, като за първи път е допуснато исканото обезпечение с налагане на обезпечителна мярка, то атакуваното определение подлежи на касационен контрол съгласно изричния текст в чл. 396, ал. 2, изр. последно ГПК и ТР № 5 от 12.07.2018г. по тълк.д. № 5/2015г. на ОСГТК на ВКС. За да отмени отказа на СГС за допускане на обезпечение чрез запор върху лек автомобил, САС е приел, че с протокол от 19.05.2020г. КПКОНПИ е образувала проверка срещу Л. Х. Д. въз основа на уведомление от Специализираната прокуратура за престъпление по чл.321, ал.3, т.2 вр. с ал.2 вр. с чл.93, т.20 НК, което попада в приложното поле на чл.108, ал.1, т.23 ЗПКОНПИ. С постановление от 25.04.2020г. проверяваното лице е привлечено като обвиняем за посоченото престъпление, а на 16.09.2020г. КПКОНПИ е взела решение за искане за обезпечение на бъдещия иск, който ще предяви срещу Л. Д.. От правна страна въззивният съд е счел, че в специалния закон, а именно чл. 117, ал. 2 ЗПКОНПИ, са предвидени две предпоставки за допускане на обезпечение, освен общите, а именно - без обезпечението ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението за отнемане на незаконно придобитото имущество и самото искане да е подкрепено с достатъчно доказателства, въз основа на които може да се направи обосновано предположение, че лицето притежава или контролира незаконно придобито имущество. Приел е, че от доказателствата по делото се установява, че през проверявания период ответникът е придобил имуществото, чийто запор се иска и тъй като е налице реална опасност то да бъде отчуждено, е налице обезпечителна нужда. Посочил е, че за КПКОНПИ като орган, упражняващ правата на държавата, няма друг способ, чрез който да обезпечи бъдещата си претенция по чл. 153 ЗПКОНПИ, и доколкото исковата сума от 329 266. 82 лв. е формирана от установено несъответствие на притежаваното имущество и пазарната стойност на лек автомобил, марка „Порше”, модел „Панамера Турбо”, с рег. [рег.номер на МПС], то искането за допускане на обезпечение е основателно и сочената обезпечителна мярка е съответна. Съгласно задължителното тълкуване в т. 1 ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС поставеният въпрос е правен и съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, когато е от значение за изхода по конкретното дело, т.е. включен е в неговия предмет и е обусловил решаващите правни изводи на съда в атакувания съдебен акт. Формулираните от касаторката въпроси не осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, тъй като те не са обуславящи за изхода на конкретното обезпечително производство и то не защото твърдяното противоречие на нацоналното законодателство в сферата на гражданската конфискация с ПЕС не е обсъждано от въззивния съд в обжалваното въззивно определение, а защото въпросите не са в състояние да променят решаващия му правен извод за допустимост и вероятна основателност на бъдещия иск по чл. 153 ЗПКОНПИ. Евентуалното противоречие на ЗПКОНПИ с ПЕС не съставлява самостоятелна или специална процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 153 ЗПКОНПИ, особено в контекста на поставените въпроси. Такъв извод не може да бъде изведен нито от действащото ПЕС, нито от общите му правни принципи или пък от практиката на СЕС, вкл. решението от 19 март 2020г. по дело С 234/18 по тълкуването и прилагане на Рамково решение 2005/212/ПВР от 24.02.2005г. и Директива 2014/42/ЕС. Според цитираното решение, постановено по преюдициално запитване на български съд в контекста на приложение на ЗОПДНПИ /отм. с действащия ЗПКОНПИ/, горецитираните рамково решение и директива допускат правна уредба на държава - членка, съгласно която национална юрисдикция постановява конфискация на незаконно придобито имущество след производство, което не зависи нито от установяване на престъпление, нито на още по-голямо основание - от осъждане на предполагаемите извършители за това престъпление. В този смисъл неведнъж се е произнасял и ВКС, след обявяване на горепосоченото решение на СЕС /определение № 290 от 09.07.2020г. по ч. гр. д. № 3978/2019г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./, посочвайки, че релевантните разпоредби на ЗПКОНПИ, касаещи обезпечението, не са противоречащи на ПЕС, а са част от "необходимите мерки" съгласно чл. 7 Директива 2014/42/ЕС, позволяващи "обезпечаване на имуществото с оглед евентуална последваща конфискация". Поставените от касаторката въпроси не касаят допустимостта на бъдещия иск за гражданска конфискация, а единствено неговата основателност, която ще е предмет на бъдещото исково производство по чл. 153 ЗПКОНПИ, но не и на обезпечителното производство, по което релевантно е понятието „вероятна основателност“. Правната доктрина и практиката на ВКС, вкл. досежно обезпечителното производство по ЗПКОНПИ, са единни в разбирането си, че в обезпечителното производство при преценка на основателността на молбата по чл. 389 и чл. 390 ГПК се извършва непълно доказване. За да бъде допуснато обезпечение, съдът следва да формира извод за вероятна основателност, а не за доказаност на исковата претенция. Преценката на сезирания съд за вероятната основателност на иска въз основа на писмените доказателства в нейна подкрепа се извършва в рамките на очертаните от чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК предели и следва да е най-обща, без да е нужно да се навлиза в подробното им обсъждане. Конкретната преценка на представените писмени доказателства, доказателствените и правни изводи, следващи се от тях, са в правомощията на съда, разглеждащ материалноправния спор по същество, а не на съда по обезпечението. В предмета на доказване по иска с правно основание чл. 153 и сл. ЗПКОНПИ е установяването по несъмнен начин на размера на несъответствието между приходите и разходите на ответника, начина на изчисляване на това несъответствие и от какво произтича то, но това установяване не може да бъде извършено в обезпечителното производство, чиято цел е да бъде предотвратено осуетяването или затрудняването на осъществяването на правата по решението за гражданска конфискация. Въпросът дали приложимия национален закон /ЗПКОНПИ/ противоречи на ПЕС, ако е включен в предмета на спора по чл. 153 ЗПКОНПИ, също касае основателността на иска и ще подлежи на обсъждане и решаване от съда, сезиран с исковото производство в съдебното решение. В горепосочения смисъл са определение № 290 от 09.07.2020г. по ч. гр. д. № 3978/2019г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение № 57 от 06.02.2020г. по ч. гр. д. № 278/2020г. на ВКС, ІV г.о. и др.. Следва да бъде съобразено също и че съгласно чл. 391, ал. 4 ГПК, дори от представените доказателствата да не може да бъде направен извод за вероятна основателност на иска, обезпечението се допуска при представяне на надлежна гаранция, от която обаче държавата и държавните учреждения, каквато е КПКОНПИ, са освободени. Ето защо не е осъществено общото основание за допускане на касационния контрол. Същевременно налична е практика на ВКС, цитирана по-горе, според която ЗПКОНПИ не противоречи на ПЕС, в частност на Директива 2014/42/ЕС, в рамките на приложното поле на обезпечителното производство по специалния закон за гражданска конфискация. Поради това не би било налице и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е осъществена и наведената очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение, доколкото не биха могли да са налични квалифицирани състави на неправилност в контекста на поставените въпроси и съобразно гореизложеното по тях. На настоящия състав е служебно известно, че с определение от 02.04.2019г. по гр. дело № 704/2017г. на СГС е отправено преюдициално запитване до СЕС по тълкуване на Директива 2014/42/ЕС и ХОПЕС, по което е образувано дело С-319/19 по описа на СЕС, все още висящо към настоящия момент. Част от въпросите, включени в преюдициалното запитване, по което е образувано делото се припокриват или са напълно идентични, както с поставените като общо основание за допускане на касационното обжалване въпроси, така и с тези, по които касаторката е поискала от ВКС да отправи като последна инстанция по спора преюдициално запитване. Поради това, че последните не съставляват общо основание за допускане на конкретното касационно обжалване, като относими единствено към исковото производство по ЗПКОНПИ, те не обуславят необходимост за настоящия съд от отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение