Определение № 3382 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4589/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби вх. № 4517 от 15.09.2025 г., подадена от името на Община Севлиево чрез адв. М. Я., и вх.№ 4335 от 01.09.2025 г., подадена от името на М. Н. К. чрез адв. С. Б., против решение № 193 от 18.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 259/2025 г. по описа на Окръжен съд - Габрово, с което е признато за установено спрямо касаторите, че Х. Р. И. е собственик на недвижим имот № *** по плана на новообразуваните имоти на селищно образувание „Х.“, местност „К. б.“ в землището на [населено място].

В касационните жалби се застъпват оплаквания за наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е допуснал събирането на ново писмено доказателство; в нарушение на материалния закон е приел, че в полза на праводателите на ищеца е възникнало правото на собственост върху имота по земеделската реституция; решението било необосновано. В изложението към касационната жалба на Община Севлиево са поставени следните въпроси: 1. Поражда ли вещноправно действие решение на ОСЗ за възстановяване на земеделска земя в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, постановено след изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 68/1999 г.), без последваща заповед на кмета по § 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ и при липса на скица за индивидуализация на имота?; 2. Допустимо ли е изпълнението на съдебно решение за собственост върху недвижим имот, когато липсва точна индивидуализация на имота по площ, граници и местоположение, а диспозитивът признава право на собственост върху обект, който не е обособен и индивидуализиран по надлежен ред?; 3. Следва ли придобиването на вещно право на собственост да се установи в условията на пълно и главно доказване или може основателността на предявен петиторен иск да почива на предположения?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички редовно заявени с въззивната жалба доводи и оплаквания, както и да обсъди и анализира всички защитни доводи и възражения на страните в пределите, очертани от въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?; 5. Има ли задължение въззивната инстанция да анализира задълбочено събраните по делото доказателства и да изложи собствени съображения по наведените във въззивната жалба оплаквания?

В изложението към касационната жалба на М. К. се твърди наличие на основание за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и чл.280, ал.2 ГПК. Въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Относно действието на решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи в терени по §4 ЗСПЗЗ; 2. Относно възможността пред въззивния съд да се събират нови доказателства; 3. Относно възприемането на заключението по съдебно-техническата експертиза; 4. Относно възможността за упражняване на косвен съдебен контрол върху решение на поземлената комисия, което се противопоставя на трети лица, неучаствали в административното производство (неотносимо, т.к. ответниците не са направили възражение за нищожност на решението от 1993 г., представено пред възз.инст.);

5. относно произнасянето свръх петитум; 6. Относно необходимото другарство на съпрузите, когато предмет на делото е имот, придобит в съпружеска имуществена общност.

В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните въпроси: 7. Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че декларацията от Х. П. В. се включва в изброените в разпоредбата на § 4к, ал. 3 ЗСПЗЗ документи, установяващи граници на имот; 8. Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че приложената към исковата молба и приета като доказателство по делото декларация от Х. П. В. е такава по чл.12 ЗСПЗЗ по преписка № 5725 на ОСЗ при липса на посочена правна норма в нея?; 9. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за безспорно установено наличието на постановено на 26.10.1993 г. от ПК - Севлиево решение за възстановяване право на собственост на Х. П. В., при липсата на такова решение в приложената от ПК преписка, както и при липсата на такова решение при ищеца? 10. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за безспорно, че несъществуващото решение от 26.10.1993 г. от ПК - Севлиево за възстановяване право на собственост на Х. П. В. има конститутивно действие по отношение на процесния имот? 11. Допустимо ли е въззивният съд да коментира идентичност между процесния имот № * по ПНИ с имот пл.№* по неодобрен кадастрален план?; 12. Следва ли въззивният съд да приеме за категорично ситуирането на възстановения с решение № 439 от 01.06.2001 г. на ОС „Земеделие“ спрямо нанесения на плана на новообразуваните имоти на селищно образование Х., местност К. б., ПИ № *** по плана на новообразуваните имоти при категорично заявено твърдение от вещото лице, че при липсата на данни посочени в текста на § 4к, ал.3 ЗСПЗЗ, както и данни от проведена анкета, експертизата би могла само да спекулира относно точните граници на възстановения имот с решение №439 от 01.06.2001 г. на ОС „Земеделие“?; 13. Допустимо ли е всички формулирани от въззивния съд въпроси по служебно назначената съдебно-техническа експертиза да описват процесния имот съгласно решение № 439 от 01.06.2001 г. на ОС „Земеделие“, а за индивидуализирането му и конститутивното му действие да приеме наличието на постановено на 26.10.1993 г. от ПК - С. решение за възстановяване право на собственост на Х. П. В.?

Касаторът К. се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение като основание за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация възразява, че касационните жалби са неоснователни и липсват основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационните жалби са подадени в срок, от лица с правен интерес от обжалване и са процесуално допустими. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

Въззивният съд е разгледал положителен установителен иск за право на собственост на Х. Р. И. върху имот от територия по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ, който е продаден от Община Севлиево на М. Н. К. с договор от 26.05.2021 г. Съдът е приел, че в полза на праводателя на ищеца Х. П. В. е било издадено решение на ПК Севлиево от 26.10.1993 г. по преписка вх. № 5725 от 25.10.1993 г. за признаване и определяне за възстановяване правото на собственост върху лозе от 1,5 дка в м.С. и решение № 439 от 01.06.2001 г. на ОСЗ- Севлиево, издадено по същата преписка, с което е възстановено правото на собственост на Х. П. В. върху имота в стари реални граници. Към решение № 439 е издадена скица № 86 от 01.03.2021 г., на която е отразен новообразуван имот № * по Плана на новообразуваните имоти на селищно образувание Х., м.“К. б.“, с площ 1240,70 кв.м., в която като собственик е посочен Х. П. В.. Въз основа на удостоверение, издадено от Община Севлиево на 04.03.2021 г., съдът е приел, че по одобрения през 2006 г. ПНИ поземлен имот № * от 1240,70 кв.м. е част от имота, описан в решение № 439 на ОСЗ С., издадено по преписка вх. № 5725 от 25.10.1993 г. Извод за издаване на решение № 120 от 26.10.1993 г. на ПК С. в полза на Х. П. В. въззивният съд направил въз основа на прието пред него на основание чл.266, ал.2, т.1 ГПК уведомление от ПК до заявителя.

Установено е, че за ПИ № *** по Плана на новообразуваните имоти на селищно образувание Х., м.“К. б.“, с площ 1240,60 кв.м. е съставен Акт № 7255 от 11.03.2021 г. за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОС вр. чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ и § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, а на 26.05.2021 г. общината е продала имота на ответника М. К..

Въз основа на заключенията по съдебно-техническите експертизи съдът е приел, че имот с идентификатор * по Плана на новообразуваните имоти е част от описания в решение № 439 но ОСЗ Севлиево имот – лозе от 1,5 дка в терен по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ в м.С., [населено място]. По неодобрен стар кадастрален план на местността „К. б.“ процесният имот е под № *, дописано с молив * и *, а в разписния лист за имот № * като собственик е записан Х. П. В.. На скица № 110 от 24.06.1998 г. за имот *, част ІІІ, [населено място], м.К. б. за собственик е посочен Х. П. В., съгласно решение на ПК, със собствено място 1500 кв.м. Обсъдено е становището на вещото лице, че скицата се отнася за имота по решение № 439 от 10.06.2001 г. на ОСЗ, който е идентичен с имот *** по ПНИ, тъй като съвпадат местоположението и площта на имота в неодобрения план и в ПНИ.

Като обсъдил в съвкупност заключенията, скиците, нотариално заверената декларация на Х. П. В. по преписка № 5725/1993 г. на ОСЗ, в която са посочени съседите на заявения за възстановяване имот, които съвпадат с границите по скицата от 24.06.1998 г., въззивният съд направил извод за идентичност на имота, придобит от ищеца по договор за дарение от наследниците на Х. П. В. и имота, за който ответната община съставила акт за общинска собственост и впоследствие продала на ответника М. К.. За този извод въззивният съд съобразил съвпадението на местоположението на имот * по скицата от 1998 г. с това на имот № * по ПНИ.

Изложени са правни съображения за конститутивното действие на решението на ПК Севлиево от 1993 г. с оглед разпоредбите, действащи към момента на издаването му, и практиката на ВКС по прилагането им. Въз основа на тези съображения съдът е зачел конститутивното действие на посоченото решение на ПК по отношение на имот № * по ПНИ предвид установената идентичност с имот № *, отразен в скицата от 1998 г. и съгласно вписването в разписния лист към неодобрения кадастрален план; съответствието на границите на имота в декларацията на заявителя по чл.12 ЗСПЗЗ и границите по скицата от 1998 г.; констатациите в заключенията на вещото лице за идентичност на новообразувания имот № * с имот пл.№ * и като част от имота, описан в решение № 439 от 01.06.2001 г. на ОСЗ, постановено по същата преписка. Посоченият анализ довел съда до извод, че праводателите на ищеца като наследници на Х. П. В. са притежавали правото на собственост върху процесния имот, а чрез договора за дарение в полза на ищеца това право е преминало към него.

Прието е, че не е осъществена хипотезата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ за придобиване права върху имота от ответната община, съответно договорът за продажба от 26.05.2021 г. не е прехвърлил на ответника М. К. правото на собственост върху продавания имот.

С оглед съображенията на въззивния съд за установяване правото на собственост на ищеца върху имота настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Първите два въпроса, поставени в изложението на Община Севлиево, както и четвърти, пети, шести, седми, осми и тринадесети въпрос от изложението на М. К. не съответстват на обжалваното решение, затова по отношение на тях не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд изрично е приел, че решението на ПК за възстановяване на заявената земеделска земя е постановено преди изменението на ЗСПЗЗ през 1999 г. В съдебното решение имотът е индивидуализиран с номера и границите по плана на новообразуваните имоти, което е достатъчно за индивидуализацията му. Ответниците не са направили възражение за нищожност на решението на ПК от 1993 г., затова въпросът за упражняване на косвен съдебен контрол също е неотносим. Съдът се е произнесъл в съответствие със заявения петитум за положителен установителен иск за право на собственост без да променя или да излиза извън границите на спорния предмет. Не е разрешен в обжалваното решение и въпросът относно необходимото другарство на съпрузите, когато предмет на делото е имот, придобит в съпружеска имуществена общност. С оглед приетото в ТР № 3 от 29.06.2017 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, че съпрузите са необходими, но незадължителни другари, въпросът не касае допустимостта на съдебното решение. Въззивният съд не е приемал, че декларацията от Х. П. В. се включва в изброените в разпоредбата на § 4к, ал. 3 ЗСПЗЗ документи, установяващи граници на имот преди образуване на ТКЗС. Изложеното от съда становище, че декларацията, подадена от заявителя по реституционната преписка, била такава по чл.12 ЗСПЗЗ, не съставлява решаващ мотив за възникване правото на собственост на ищеца и в този смисъл поставеният от касатора К. осми въпрос не е от значение за изхода по делото. Без значение за изхода от спора е и поставеният от този касатор тринадесети въпрос, доколкото не се спори, че и двете решения на органа по реституция съставляват произнасяне по една и съща преписка, касаят един и същи имот - по преписката е заявен само един имот.

Останалите въпроси от № 9 до № 12, поставени от касатора К., за които се твърди, че са от значение за развитието на правото, не съставляват правни въпроси, защото изискват обсъждане на доказателства по делото. Произнасянето на съда по тези въпроси е в съответствие със задължението му да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.

Процесуално-правните въпроси, поставени в изложението на Община Севлиево, относно стандарта на доказване и относно задълженията на въззивния съд, както и първите три въпроса, поставени от М. К., са разрешени в съответствие с практиката на ВКС по тях. Твърдението на касатора, че правото на собственост на ищеца е прието въз основа на предположения, не съответства на мотивите на обжалваното решение. Даден е отговор на всички доводи и възражения на страните и са обсъдени приетите по делото доказателства. Въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС по въпросите относно действието на решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи в терени по §4 ЗСПЗЗ, постановени преди изменението на закона през 1999 г. и относно възможността пред въззивния съд да се събират нови доказателства, като е приел, че въззивникът е обосновал причините, поради които е представил писменото доказателство едва с въззивната жалба. Изложил е подробни мотиви във връзка с възприемането и анализа на заключенията по съдебно-техническите експертизи и е обосновал извода си за идентичност на придобития от ищеца по договор с наследниците на Х. В. имот с имота, предмет на договор за продажба между ответниците. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с константната практика на ВКС, съгласно която решението на ОСЗ е достатъчно, за да легитимира ищеца като собственик на възстановения имот по отношение на всяко трето лице, което е външно за земеделската реституция. Третото лице не може да възразява, че възстановеният имот не е точно индивидуализиран, че не е бил собственост на наследодателя или че не съвпада по местоположение с притежавания от наследодателя имот.

Поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не се констатира и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Касаторът обосновава довода си за очевидна неправилност с твърдение, че не е бил завършен фактическият състав на реституцията, както и че липсвало решение на ПК за възстановяване преди 1999 г.

Съгласно практиката на ВКС органът по земеделска реституция определя способа за възстановяване на собствеността в зависимост от това къде се намира имотът и дали е идентифициран достатъчно с всички способи за административното производство пред нея по чл. 18б, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Затова е предвидено изготвянето на помощен кадастрален план, заснемащ имотите преди колективизацията. Планът за новообразуваните имоти обхваща имотите, предоставени за ползване. Правното значение на влезлия в сила ПНИ, с който се индивидуализират земеделските земи в територии по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, се изразява в това, че с ПНИ не само се обособява самостоятелният обект на вещни права, но се внася яснота и за предназначаването на имота - дали правото на собственост подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, на изкупуване от ползватели по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, ще се прилага ли чл. 19 ЗСПЗЗ или чл. 25 ЗСПЗЗ, или на придобиване посредством други способи и от правни субекти, различи от лицата по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ. Административната процедура по възстановяване на собствеността върху земеделска земя се счита приключена, когато е извършена индивидуализация на имота. В решение № 428 от 9.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1944/2023 г., II г. о. е прието, че придобивната давност за имот, попадащ в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за който имот е издадено решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността преди изм. на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/1999 г., без посочване на граници на възстановения имот, започва да тече от последващото одобряване на плана на новообразуваните имоти, с който подлежащият на възстановяване имот се индивидуализира.

В решение № 61 от 17.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3273/2016 г., I г. о. е посочено, че решенията на поземлената комисия по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ преди приемането на § 4к ЗСПЗЗ и при действието на редакцията от ДВ бр. 98/28.10.1997 г. имат конститутивно действие и възстановяват правото на собственост, така и решение № 588 по гр. д. № 1350/2009 г., II г. о. на ВКС. С изменението на ЗСПЗЗ ДВ, бр. 68 от 30.07.1999 г. правомощията на поземлената комисия са ограничени само до признаване на правото на собственост чрез постановяване на решение, в което се описват размерът и местността, а собствеността се придобива на основание заповедта на кмета по § 4, ал. 7 от ЗСПЗЗ. Следователно до 30.07.1999 г. решението на поземлената комисия, с което се произнася по възстановяване на право на собственост върху земеделски земи, има конститутивно действие, ако имотът, върху който се възстановява собствеността, е описан по начин, който позволява неговата индивидуализация. В този смисъл е и решение № 262 от 13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 944/2011 г., I г. о.

В решение № 809 от 14.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1889/2009 г., I г. о. на ВКС е направен следният анализ на законовата уредба: “В първоначалната редакция на чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ, включително и след изменението и с ДВ бр. 28/92 г., не съществува изискване за съдържанието на решението на поземлената комисия, с което се възстановява собствеността върху заявените земеделски земи. Такива изисквания са въведени с последващите изменения на текста - ДВ бр. 45/95 г. и ДВ бр. 89/97 г. Едва след изменението на чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/99 г. е предвидено, че поземлената комисия не възстановява земеделските земи, попадащи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а само признава това право, докато самото възстановяване се извършва със заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи, намиращи се в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/99 г., имат конститутивно действие. В голямата си част те са съобразени с изискването на чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, а след изменението в ЗСПЗЗ с ДВ бр. 45/95 г. - и на чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ, възстановеният имот да се индивидуализира, като това се извършва било чрез посочване на планоснимачен номер по стар кадастрален план, било по друг начин. По отношение на тях не възниква съмнение, че имат вещноправен ефект. В сравнително малък брой случаи обаче, възстановеният имот не е индивидуализиран и се поставя въпросът какво е действието на тези решения. Настоящият състав приема, че само когато по никакъв начин не може да се установи кой е възстановеният имот, решението на поземлената комисия няма конститутивно действие и по същество представлява решение, с което само се признава правото на възстановяване на собствеността. В тези случаи процедурата по възстановяването следва да приключи със заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Когато обаче в съдебно производство по установителен или осъдителен иск за собственост на възстановения имот се установи по недвусмислен начин кой точно е той, съдът не може да отрича конститутивното действие на постановеното решение.“ Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с изложената практика; решението му не е очевидно неправилно, затова липсва основание за допускането му до касационен контрол. Извън изложеното следва да се посочи, че в случая няма данни процесният имот да е бил предоставен на ползватели, затова липсата на заповед на кмета по реда на §4к, ал.7 ПЗР на ГПК не означава незавършена реституционна процедура, след като имотът е индивидуализиран с плана на новообразуваните имоти, а преди това с помощния план. Въззивният съд не е приел, че уведомлението по чл.18ж, ал.2 ППЗСПЗЗ има характер на решение, а че доказва приемане на описаното в уведомлението решение на ПК.

Ответникът по касация претендира направените за настоящата инстанция разноски, които следва да му се присъдят в доказания размер от 766,94 евро (равностойност на 1500 лева).

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение