Определение № 50243 от 11.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 756/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Д. И. В., Й. Д. В. и Р. Й. В., тримата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, и по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 112 от 18.10.2021 г. по в. т. д. № 424/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна. Д. И. В., Й. Д. В. и Р. Й. В. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260050 от 02.03.2021 г. по т. д. № 310/2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна в частта, с която на основание чл. 422 ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че в полза на банката съществува вземане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 9626/2019 г. на Районен съд – Варна, произтичащо от Договор за кредит № HL16272/06.02.2007 г., ведно с подписаните към него допълнителни споразумения, съответно от 13.05.2009 г., от 10.02.2010 г., от 30.06.2010 г., от 11.12.2010 г., от 24.08.2011 г. и от 26.04.2012 г., както и Договор за встъпване в дълг от 28.02.2013 г. и допълнителни споразумения от 19.03.2013 г. и от 20.11.2013 г., сключени между „Българска пощенска банка“ АД (сега „Юробанк България“ АД) и Д. И. В., Й. Д. В. и Р. Й. В., за следните суми: 83 165.32 лв. – дължима по договора главница за периода от 10.07.2014 г. до 17.06.2019 г.; 18 285.62 лв. – част от договорна лихва за периода от 11.07.2016 г. до 18.02.2019 г.; 9 467.40 лв. – наказателна лихва за просрочие за периода от 11.07.2016 г. до 17.06.2019 г.; 302.92 лв. – банкови такси за периода от 26.10.2016 г. до 17.06.2019 г.; 613.51 лв. – имуществени застраховки за периода от 18.08.2016 г. до 17.06.2019 г. и 758.80 лв. – нотариални разноски за периода от 22.12.2016 г. до 17.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 83 165.32 лв., считано от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 20.06.2019 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба на банката е срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са прогласени за нищожни клаузите на чл. 6, ал. 3, чл. 12 от процесния Договор и допълнителните споразумения към същия, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК за разликата над 83 165.32 лв. – главница по договора за кредит, до претендирания размер от 98 384.93 лв. Касаторите – ищци Д. И. В., Й. Д. В. и Р. Й. В. поддържат, че решението в обжалваната от тях част е неправилно, като сочат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, изолирано и едностранчиво е тълкувал фактите по делото, в резултат на което е формирал грешни крайни изводи относно размера на вземанията на банката. Излагат подробни съображения в подкрепа на твърденията си за датата на настъпване на предсрочната изискуемост и за погасяване на вземанията по давност, както и за твърдяната недействителност на процесния договор на основание чл. 22 ЗПК, нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, неравноправност на договорните клаузи за възнаградителна лихва и неустойка по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, респ. – нищожност на същите на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Молят за касиране на въззивното решение в обжалваната от тях част и за отхвърляне на исковите претенции на банката, с присъждане на съдебно-деловодните разноски за инстанционното разглеждане на спора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите – ищци са формулирали следните въпроси, за които твърдят, че са включени в предмета на делото и са обусловили правната воля на въззивния съд: 1. Индивидуално договорените нищожни и недействителни клаузи по договор за кредит водят ли до обвързване на кредитополучател, чиито интереси и законни права накърняват и нарушават?; 2. Непредоставянето на общи условия на договор за кредит на потребител-кредитополучател води ли до обвързването му с тях, а оттам – и с произтичащите от тях неблагоприятни правни последици за същия?; 3. Какви са пределите на потребителската защита при установяване от страна на съда и прогласяване на нищожност на клаузи по договора и какви следва да са правните последствия от това по отношение на крайния изход на делото? и 4. При наличие на неравноправни, съответно нищожни клаузи, влияе ли по отношение на крайния изход на делото това, че искът, който се основава на такива клаузи, е частично предявен? По всички въпроси касаторите се позовават на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като считат, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба на „Юробанк България“ АД се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 10, ал. 3 ЗЗД) – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. първо ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че в процесния случай е налице анатоцизъм, докато в действителност се касае за капитализация на лихва, която облекчава положението на кредитополучателите. Поддържа се, че приетото в допълнителните споразумения преструктуриране на дълга и олихвяване на просрочената договорна лихва, прибавена към главницата по кредита, не е анатоцизъм. Изразява се несъгласие и с извода на съда, че уреденият начин на капитализиране в Наредба № 9/03.04.2008 г. на БНБ за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск се прилага единствено между търговци. Моли се за отмяна въззивното решение в обжалваната от банката част и за уважаване на исковата претенция в цялост. Искането за допускане на касационното обжалване е основано на следния правен въпрос: Каква е разликата между капитализация на просрочени лихви и анатоцизъм?, обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните излага съображения за отсъствие на релевираните от насрещната страна основания за допускане на въззивното решение в съответните части до касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че процесният договор по същността си представлява банков ипотечен кредит на физическо лице, като няма спор, че кредитополучателите са усвоили пълната отпусната сума в размер на 95 000 лв. за закупуване на недвижим имот, подробно описан в чл. 1 от договора, при следните условия: първоначален срок от 120 месеца, впоследствие продължен на 240 месеца или до 10.02.2033 г., в който длъжниците следва да изплащат задължението на равни месечни анюитетни вноски, при годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в лева, който към момента на сключване на договора е 7 %.; при предсрочна изискуемост на кредита и просрочие длъжниците дължат наказателна лихва, равна на сбора на лихвата за редовна главница плюс надбавка от 10 пункта; в договора ясно и недвусмислено са уговорени и останалите задължения - еднократна такса за управление върху размера на кредита, годишна такса управление и административна такса за обработка на документи. Неколкократно са подписвани допълнителни споразумения в периода 2009 г. - 2013 г. и с всяко едно от тях е установяван дължимият до момента на подписването на съответното споразумение размер, както на пълното задължение, така и поотделно по пера. Извършвано е преструктуриране на кредита, вкл. с въвеждане на гратисен период, капитализация на лихви към главница и въвеждане на нови лихвени проценти и надбавки. Считано от 30.06.2010 г. по силата на подписаното допълнително двустранно споразумение, респ. на 11.12.2010 г., 24.08.2011 г., 26.04.2012 г., 19.03.2013 г., 20.11.2013 г., както и по силата на договора за встъпване в дълг на Р. Й. В. от 28.02.2013 г., натрупаната лихва върху редовната главница е служебно преоформена и се олихвява с нов лихвен процент. Във всички подписани между страните актове в периода 2010 г. – 2013 г. банката е извършвала служебно преоформяне на главницата с натрупване на неизплатените лихви и олихвяването им с нов лихвен процент и надбавка. Въззивният съд е приел, че след 07.04.2014 г. не се установява извършване на каквито и да било плащания по кредита, като предсрочната изискуемост на вземането по кредита е обявена на длъжниците с покана, считано от връчването на същата на 18.02.2019 г. За неоснователни са намерени направените възражения за нищожност на договора поради противоречие с разпоредби на ЗПК по съображения, че съгласно изричното правило на чл. 3, ал. 4 ЗПК (отм.) законът не се прилага спрямо договори, обезпечени с ипотеки. Досежно възражението за неравноправност на договорните клаузи за възнаградителна и наказателна лихва въззивният съд е приел, че същото е основателно относно клаузите по чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора на основание действащата към момента на сключването му разпоредба на чл. 143, т. 12 ЗЗП (в сила от 10.06.2006 г.), съгласно която клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни. В договорните клаузи на чл. 6, ал. 3 и чл. 12 е предвидено банката едностранно да може да изменя стойността на кредита и в частност да прави едностранна автоматична промяна на лихвата, без предварително уведомяване на кредитополучателите и без разписан ясен механизъм относно факторите и обстоятелства, които влияят върху размера на БЛП. Сумите, дължими за лихви и такса за управление, представляват цената на заетите парични средства. Съобразно императивната разпоредба на чл. 37 от ЗБ (отм.), лихвените проценти по кредитите се договарят между кредитополучателите и банките. Повелителните норми на чл. 37 и чл. 39, ал. 1, т. 1, ал. 2 и ал. 4 от ЗБ (отм.) предписват, че при пораждане на кредитното правоотношение страните по него трябва да постигнат съгласие относно общите разходи по заема (лихви, такси, комисиони и други) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят. Следователно, „цената“ на заемния ресурс трябва да бъде изрично установена, а обективните критерии, при които се поражда потестативното право на банката едностранно да изменя нейния размер (вкл. чрез увеличението на лихвената ставка), трябва да бъдат изчерпателно изброени. Липсата на ясна информация за методологията за изменение на лихвения процент ще има значение при действително установени действия на банката за едностранна промяна на договорната лихва. След съобразяване на практиката на ВКС и СЕС, въззивният съдебен състав е изложил съображения, че за определяне на договорна клауза като неравноправна е необходимо установяване, че клаузата не е индивидуално уговорена и е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността, създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията им, и е сключена във вреда на потребителя. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. В конкретния случай, страните са договорили, че с подписването на договора кредитополучателят дава неотменимо и безусловно съгласието си при промяна на пазарните условия банката едностранно да промени лихвения процент по кредита. Според въззивния съд, с тези договорни клаузи и подписаните допълнителни споразумения са уговорени неравноправни клаузи (в посочения по-горе смисъл и противоречащи на чл.143, т. 10, т. 6, т. 12 ЗЗП), които се отразяват негативно върху правата на потребителите, поради което са нищожни по арг. от чл. 146 ЗЗП. Със споразуменията страните реално са постигнали съгласие за привидно облекчаване погасяването на кредита, въвеждайки гратисни периоди при намаляване на месечните вноски. Анализирайки сключените допълнителни споразумения, съставът на въззивния съд е заключил, че за потребителите по кредита остава неясна клаузата за промяна на възнаграждението на кредитодателя, тъй като цената не е посочена ясно от граматическа гледна точка и от съдържанието не може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение, докато методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, която да посочи отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, по вид, количествено изражение и относителната им тежест. Същевременно е необходимо между съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя или да е налице конкретна формула за определянето на възнаградителната лихва, като нейната липса и несбъдването на условията за промяната, правят клаузата неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП. Поради това в останалата част, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, когато е била ясно определена, включваща в случая БЛП, а по допълнителните споразумения – и договорна надбавка в определен размер, клаузата е приета от въззивния съд за действителна. Заключено е, че в договора между страните е изрично установена само първоначалната „цена“ на кредитния ресурс, като в противоречие с нормите на чл. 37 и чл. 39, ал. 1, т. 1 и чл. 39, ал. 2 и ал. 4 от ЗБ (отм.) е предвидено потестативно право на банката чрез едностранно волеизявление да променя еднопосочно лихвени надбавки на възнаградителната лихва. Ето защо, едностранната промяна на размера на кредита от страна на банката по нейна преценка, без да са въведени обективни критерии, при които това право възниква, и без изрично да е установена методика, по която то може да се осъществи, е недопустима и като такава еднопосочната промяна прави клаузата неравноправна, уговорена в ущърб на потребителя. Въззивният съд е счел, че именно такива са горепосочените договорни клаузи и допълнителните споразумения. Последните допускат капитализиране на неизплатените лихви по кредита към редовната главница (водещи до увеличаването й) и олихвяването им с нова – изменена, договорна лихва. В разглеждания случай върху неизплатената лихва кредитополучателят ще дължи предвидената договорна лихва, а в случай на просрочие – и наказателна надбавка (т. е. уговорен е анатоцизъм), което води до задължаване на потребителя в случай на неизпълнение да заплаща необосновано високо обезщетение на банката. Резултатът е оскъпяване на кредита, а потребителите, бидейки в затруднено финансово състояние, не биха могли да предвидят икономическите последици от предложеното преструктуриране на кредита. Сочените клаузи въззивният съд е приел, че не са индивидуално договорени, тъй като не са част от основния договор, нито от договора за встъпване в дълг; не са включени в общи условия на банката (каквито и при подписването на договора липсват данни да са връчвани), по делото не са представени доказателства кредитополучателите да са имали възможност да влияят върху съдържанието на договора, нито при лежаща върху банката доказателствена тежест е установено по делото посочените клаузи да са уговорени индивидуално. По тези съображения апелативният съд е намерил, че в допълнителните споразумения, както и в чл. 6 и чл. 12 от договора, се съдържат неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. т. 10 – 12 и т. 19 ЗЗП, същите са нищожни и не следва да бъдат прилагани при изчисляване размера на вземането по исковата претенция. По тези съображения и с оглед заключението на вещото лице, при спадане на капитализираната просрочена лихва, съдът е намерил иска на банката по отношение на главницата по договора за кредит за основателен в размер на 83 165.32 лв. Относно исковете за договорна и наказателна лихва, съобразявайки и експертното заключение, апелативният съд е счел, че лихвата е коректно начислявана до обявената предсрочна изискуемост на 18.02.2019 г. За основателни са приети и претенциите за банкови и нотариални такси и за застрахователни премии в претендираните размери и периоди, доколкото същите са с ясен характер и размер и са двустранно договорени между страните (чл. 4, чл. 14 договора, фактури и референции), като съответстват на направените счетоводни справки и изчисления от вещото лице в ССчЕ. С оглед решаващите правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване не следва да бъде допускано по следните съображения: 1/ Касаторите – ищци не са формулирали правни въпроси в съответствие с общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно такива, които да са обусловили правната воля на съда за изхода на спора и по тази причина да имат значение за решаването на конкретното дело. Ищците не са обосновали и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, указан в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. В обжалваното въззивно решение липсва констатация и формирана воля относно индивидуално договорени нищожни/недействителни клаузи, не са обсъждани последици от непредставяне на общите условия по договора за кредит на кредитополучателя – потребител, липсва и коментар относно пределите на потребителска защита, нито са излагани мотиви по въпроса, дали нищожността на неравноправните клаузи влияе на крайния изход на спора, когато искът на кредитора е предявен частично. Формулираните въпроси отразяват несъгласието на касаторите с преценката на съда по съществото на спора, като евентуално могат да се ценят като оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Подобни оплаквания не подлежат на съобразяване от съда в производството по селектиране на касационните жалби, съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от цитираното по-горе ТР № 1/19.02.2010 г. 2/ Касаторът – ответник също не е удовлетворил общите и факултативни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал разликите между капитализация на просрочени лихви и анотоцизъм. По въпроса, че т. нар. капитализиране на лихвите в допълнителните споразумения към договор за кредит, чрез прибавянето на просрочени задължения за лихви към редовната главница, върху които се начислява нова възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм, който е допустим само при уговарянето му между търговци, е налице практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 66 от 29.07.2019 г. по т.д.№ 1504/2018 г. на І т.о., на която от правна страна обжалваното въззивно решение съответства. Предвид изложеното, не се установява приложното поле на касационното обжалване и по двете подадени по делото касационни жалби. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение