Определение № 143 от 25.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 307/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. С. К., И. Г. К. и „НИЯ – МИЛВА“ ЕООД срещу определение № 260 000/06.01.2021 г. по в. ч. т. д. № 754/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено определение № 395/12.11.2020 г. на Окръжен съд Хасково по т. д. № 156/2020 г. за отхвърляне на тяхно искане с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК относно освобождаване от заплащане на такси и разноски.

Жалбоподателите правят оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като същото не е в достатъчна степен аргументирано. Съдът не е взел в предвид актуалните данни за размера на минималната работна заплата и размера на официалната линия на бедност, както и обстоятелството, че С. К. е с 50 % намалена трудоспособност. Отделно от това, съдът е неглижирал декларираните разноски, които жалбоподателите са задължени да платят по друго гражданско дело. Претендират отмяна на атакуваното определение, евентуално то да бъде частично отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите формулират въпроси, които според тях са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Релевират основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практика на ВКС и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - противоречие с актове на Съда на Европейския съюз.

Въпросите са следните:

1. „Следва ли при разглеждане и/или преценка на предпоставките за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК да се извърши преценка доколко материалното състояние на молителя, съпоставено с размера на дължимите разноски, му позволява нейното заплащане?“

2. „Следва ли в постановения съдебен акт съдът да се произнесе изрично, че молителят разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса?“

3. „Допустимо ли е преценката на съда за наличие или липса на предпоставки за освобождаване от държавна такса да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да реализира доходи, поради обстоятелствата, че е съдружник/управител на дружеството, както и за наличието на възможност да осъществява търговска дейност, при наличие на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава, както и че притежава единствен жилищен имот и едно МПС, при наличие на изрично изявление в декларацията за наличие на доходи от пенсия /в размер на 450 лв. за единия жалбоподател и 250 лв. за другия жалбоподател/ и липса на доказателства по делото, че доходи от наем или продажба на имота и МПС – то лицето не получава?“

4. „Допустимо ли е освобождаване на юридическо лице /търговско дружество/ от задължение за внасяне на държавна такса/разноски за производство пред съд при условие, че в националното законодателство не е предвидена възможност за освобождаване на юридическите лица /търговски дружества/ от държавна такса и разноски, но правото на ЕС не изключва принципната възможност за освобождаване от такса и разноски, когато това се налага за осигуряване на правото на ефективен достъп до съд и на ефективна съдебна защита?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани да обжалват страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение на Апелативен съд Пловдив е потвърдено определение № 395/12.11.2020 г. на Окръжен съд Хасково по т. д. № 156/2020 г. за отхвърляне искането на тримата касатори /ответници в исковото производство/ с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК относно освобождаване от заплащане на такси и разноски. Въззивната инстанция е преценила, че направеното от жалбоподателите искане за освобождаване от заплащане на държавна такса и разноски е формулирано в отговора на исковата молба в момент, в който по отношение на тях не е било възникнало задължение за заплащане на държавна такса или разноски. Искането не е било мотивирано. Съдът е посочил, че преценката за освобождаване по чл. 83, ал. 2 ГПК трябва винаги да е съобразена с конкретен размер на дължими такси и разноски, а не да е обща и по принцип. Като допълнителен аргумент съставът е анализирал наличието на задължение за внасяне на разноски, възникнало след подаване на молбата за освобождаване, което е за заплащане възнаграждение на вещо лице, общо за тримата касатори, в размер на 200 лв. Преценявайки декларираните от жалбоподателите обстоятелства и тяхното имуществено състояние, съдът е достигнал до извод, че то позволява заплащането на разноски в размер на 200 лв.

Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Във фазата на селекция касационната инстанция не може да се произнася по същество и да проверява правилността на атакувания пред нея съдебен акт.

В процесната хипотеза формулираните въпроси не отговарят изискването да са обусловили изводите на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите на атакуваното определение ключов се явява довода, че жалбоподателите се явяват ответници, които не дължат държавна такса, както и, че искането им е формулирано не с оглед задължението за заплащане на конкретни разноски, а общо преди да е вменено от съда подобно задължение. Искането е формулирано на 09.10.2020 г., а задължението за заплащане на разноски – възнаграждение за експертиза - е възложено с определение от 12.11.2020 г. Отделно от това, всички поставени въпроси касаят освобождаване от заплащане на държавна такса, а в случая касаторите не дължат такава и въззивният съд не е обсъждал въпроса за дължимост на държавна такса. Дори да се приеме, че въпросите касаят освобождаване от разноски, то следва да бъде посочено, че този, поставен под номер три, касае проверка правилността на въззивното определение, което е недопустимо във фазата на селекция на касационната жалба. По останалите въпроси въззивният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС. Спазени са разясненията, дадени в т. 12 на ТР № на ОСГТК. В противовес с твърденията, изложени от касаторите, въззивният съд не е изградил изводите си въз основа на предположения, а след обстоен анализ на декларираните обстоятелства и имущественото състояние на жалбоподателите. По отношение на юридическото лице въззивният съд не е отрекъл възможността търговско дружество да бъде освободено от заплащане на разноски, но е счел, че „НИЯ – МИЛВА“ ЕООД има финансовата възможност, заедно с останалите двама ответници, да заплати 200 лв. за експертиза. Следователно, дори въпросите да бъдат преформулирани, то не се явяват удовлетворени сочените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Обжалваното определение не следва да бъде допуснато до разглеждане за преценка дали същото е законосъобразно постановено.

С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС