Определение № 50115 от 21.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3080/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Т. П. и М. В. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 261510 от 04.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3107/2020 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 157009 от 03.07.2019 г. по гр. д. № 1113/2010 г. на Софийския районен съд в частта, с която на основание чл. 345 ГПК е изключен от поделяемата маса недвижим имот – 1/2 ид. част от дворно място с жилищна сграда, цялото с площ от 1960 кв. м, находящо се в землището на [населено място], махала „С.”, [община], както и в частта, с която е отхвърлена претенцията на касаторите против К. Т. П. – М. с правна квалификация чл. 12, ал. 2 ЗН за признаване на извършено увеличение на наследството и присъждането на увеличението в имот. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че делбата на имота в [населено място] - 1/2 ид. част от дворно място с жилищна сграда, е допусната с решение № 4925 от 14.06.2016 г. по в. гр. д. № 18200/2014 г. на Софийския градски съд между К. Т. П. – М. и К. Т. П. при квоти по 1/4 ид.част. Същият е бил съсобствен между наследодателя на страните Т. И. П. и неговия брат С. И. П. при равни права. Тъй като във втората фаза на делбата страните не са представили доказателства за извършена делба на имота между тях и третото, неучастващо в настоящото делбено производство лице С. И. П., въззивният съд е приел, че в тази хипотеза имотът следва да бъде изключен от поделяемата маса съгласно разпоредбата на чл. 345 ГПК и дадените в т. 4 на ППВС № 4/1964 г. разяснения. Предявената по реда на чл. 346 ГПК претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН е приета за неоснователна по съображения, че по делото не са ангажирани никакви доказателства за установяване на фактите, на които същата е основана, а именно, че ищецът е спомогнал да се увеличи наследството на наследодателите, като е заплатил с лични средства първоначалната вноска в размер на 6000 лв. за закупуването от тях на процесния апартамент, както и че е погасил по време на брака му с втората ищца отпуснатия жилищен заем от банка ДСК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не са формулирали конкретни относими към спора материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, нито са обосновали наличието на някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържат, че решението е очевидно неправилно. Ответницата по жалбата К. Т. П. – М. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като касаторите не са посочили правен въпрос от значение за изхода на делото, което съгласно цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Направените в изложението общи касационни оплаквания за неправилност на изводите на решаващия съд и изложените в тази връзка аргументи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Направените от касаторите оплаквания нямат отношение към валидността и допустимостта на постановеното решение, нито същото е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 600 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,