Определение № 2779 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 803/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез М. Д.- прокурор в Апелативна прокуратура- Б., против Решение №1 от 11.01.2024г. по в. гр. д. №343/2023г. по описа на Апелативен съд- Б., в частта му, с която е потвърдено Решение №729/19.06.2023 г., постановено по гр. д. №1617/2022г. по описа на Окръжен съд- Бургас, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. П. Б., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата от 10000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което производството е било прекратено, ведно със законната лихва върху сумата от 15.03.2018г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и намаляване на размера на присъденото в полза на ищеца обезщетение за неимуществени вреди. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от П. П. Б., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му адв. Е. Й., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с постановления от 16.03.2005г., 04.04.2005г. и 13.12.2005г. по сл. дело № 280/2004г. на Националната следствена служба ищецът П. П. Б. е привлечен в качеството на обвиняем, като са му повдигнати пет обвинения за извършени престъпления по чл.155, ал.5, т.1 и 3; чл.155, ал. 5, т. 1, 2 и 3, и чл.321, ал.2 от НК. Спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 4000 лв., внесена на 23.03.2005г. На 09.01.2006г. са му били предявени материалите по досъдебното производство. Срещу него е бил внесен обвинителен акт и е образувано НОХД №76/2006г. на Окръжен съд- Бургас, което е прекратено с разпореждане на съда от 12.04.2006г. и делото е върнато на прокурора за отстраняване на процесуални нарушения. Последвало е четирикратно спиране на досъдебното производство поради неустановено местонахождение на свидетели. С прокурорско постановление от 25.02.2009г. е отменена мярката за неотклонение на Б.. Ищецът е привлечен като обвиняем и с последващи постановления от 31.05.2011г. и от 08.04.2013г., извършени са му съответно и разпити в качеството на обвиняем, както и предявяване на разследването. На 05.03.2014г. е бил внесен обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 368/2014г. на Специализирания наказателен съд, като с разпореждане от 26.03.2014г. делото е прекратено и върнато на Специализираната прокуратура. На 23.12.2014г. наказателното производство срещу него е било частично прекратено относно обвинението по чл.321, ал.2 от НК и относно квалифициращото обстоятелство „по поръчение и в изпълнение решението на организирана престъпна група“- чл.155, ал.5, т.1 НК. На 27.10.2015г. е извършено ново привличане на Б. като обвиняем. По внесен обвинителен акт е образувано НОХД № 261/2016г. на РС-Бургас, като с разпореждане от 25.01.2016г. съдебното производство е прекратено и делото върнато на прокурора. На 01.02.2016г. Б. отново е бил привлечен като обвиняем и са му повдигнати обвинения по 9 пункта за престъпления по чл.159а, ал.1, пр. 1, чл. 159а, ал.2, т.1, т. 2, пр.1 и т.6, чл.155, ал.3 и чл.155, ал. 5, т.2 от НК. С постановление на РП-Б. от 29.12.2017г. наказателното производство спрямо ищеца е било прекратено на основание чл.24, ал.1, т.1 НПК- поради недоказано авторство на лицето в извършване на престъпленията по повдигнатите му обвинения. Постановлението не е обжалвано и е влязло в сила на 15.03.2018г. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че в резултат на воденото срещу него наказателно производство ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в естествените в подобни случаи притеснение, психическо напрежение и страх от осъждане по висящото обвинение. Приел е, че не се установява повдигнатите обвинения да са дали отражение върху здравословното състояние на Б.. Не е кредитирал твърденията на разпитаната по делото св. Г., че именно процесното наказателно производство е причина за временната й раздяла с ищеца и препятстване от нея на срещите му с детето им, тъй като в периода на наказателното производство ищецът е осъден за извършени престъпления и е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил характера на обвиненията, които са за няколко тежки умишлени престъпления, за които е предвидено наказание „лишаване от свобода” до 3 и до 10 години и глоба до 25 000 лв. Посочил е, че периодът на висящност на процесното наказателното производство- от 16.03.2005г. /датата на привличане на Б. като обвиняем/ до 15.03.2018г. /датата на влизане в сила на постановлението на прокуратурата за прекратяването му/, или общо 13 години, превишава разумния срок за приключването му дори и с оглед усложненията поради множеството обвиняеми за множество престъпления и значителната фактическа и правна сложност на делото. От друга страна, съдът е приел, че в хода на досъдебното производство за посочения продължителен период от време са извършени малко на брой процесуални действия с ищеца, изразяващи се в повдигане на обвинение, разпити като обвиняем и предявяване на разследването, а наложената му мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 4000 лв. е действала за срок от около 4 години. Посочил е, че следва да съобрази възрастта на Б. в периода на висящност на наказателното производство /24 - 37 години/, която предполага зрялост на личността, както и изградения от него в годините неблагоприятен обществен имидж, предвид факта, че е бил осъждан за извършени престъпления както преди повдигане на процесните обвинения, така и по време на самото наказателно производство, когато е изтърпявал и наказание „лишаване от свобода“, наложено за срок от 4 г. и 8 месеца, и след прекратяването му. Приел е, че доказаните по делото претърпени от ищеца неимуществени вреди са обичайни, ограничени по вид и с нисък интензитет, като следва да се отчете комплексния им характер, като следствие от всички останали, водени срещу него наказателни производства в този период. По така изложените съображения и при отчитане на икономическите условия в страната към датата на прекратяването на наказателното производство и на съдебната практика въззивният съд е определил на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 10000 лв. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК Прокуратурата на РБ иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение като очевидно неправилно по отношение на определения размер на обезщетението /основание по чл.280, ал.2 от ГПК/. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че по правния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за точното прилагането на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на Върховния съд, ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, TP №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая поставените от касатора в изложението въпроси /за съдържанието на понятието „справедливост“ и за правилното приложение на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди/ са от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславят изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче специалното условие на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищеца. Взел е предвид възрастта на ищеца, броя и тежестта на повдигнатите срещу него обвинения, продължителността на воденото наказателно производство /13 години/, който срок е приет за неразумно дълъг, и извършваните по същото процесуални действия спрямо ищеца, изразяващи се в многократното му привличане като обвиняем, разпити в това качество и предявяване на разследването, както и периода от четири години, през който спрямо ищеца е действала мярка за неотклонение „гаранция“. Отчетено е и обстоятелството, че при повдигане на обвиненията ищецът вече е бил осъждан, както и че по време на наказателното производство е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ за извършени престъпления, като претърпените от него в този период негативни психически преживявания се дължат не само на процесното наказателно производство, а и на останалите наказателни производства, водени срещу него. При съобразяване на посочените обстоятелства съдът е достигнал до извода, че на ищеца следва да се определи обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 10000 лв. Не е допуснато нарушение на разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г., отнасящи се до задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като така изложените мотиви съответстват на указанията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на определения размер на обезщетението липсва противоречие между обжалваното решение и цитираните в изложението съдебни актове на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая фактите по посочените от касатора дела не са аналогични на фактите по настоящия казус, поради което и не може да се направи извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД. Предвид горното обжалваното решение е в съгласие с установената съдебна практика по приложението на повдигнатите от касатора правни въпроси, поради което искането за допускането на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. Според настоящия състав на съда не са налице основанията и на чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност по отношение на определения размер на обезщетението. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор или при преценката на събраните по делото доказателства представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното и доколкото в случая определянето на размера на обезщетението изисква обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, то в производството по допускане на касационно обжалване не може да бъде констатирана очевидна неправилност на присъдения размер на същото. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1300 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,