Определение № 788 от 19.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3937/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Б. М. /J. B. M./, чрез процесуалния си представител адв. Б., срещу въззивно решение № 342 от 25.03.2025 г., постановено по гр. д. № 1496/2024 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260000 от 02.01.2024 г. по гр. д. № 5347/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т.2 ЗОДОВ във връзка с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) срещу Народното събрание на Република България и срещу Държавата чрез министъра на финансите. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът М. се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2 ГПК. При твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС в негови Постановления и Тълкувателни решения, а също и с практиката на ВКС, в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, при разрешаване на правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и при очевидна неправилност, са формулирани общо 21 въпроса, надлежно групирани по основания. В срока за отговор Народното събрание на Република България и Министъра на финансите като процесуален субституент на Държавата оспорват касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл.288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете на Д. Б. М. по чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ, съответно за заплащане на сумата от 400 000 лева като обезщетение за имуществените вреди, представляващи стойността, която би получил от продажбата по действителни пазарни цени на имуществото на длъжника му „Каварна бей“ ЕООД в производството по несъстоятелност по т. д. н. № 3198/2010 г. на СГС, ако вземанията на ищеца бяха приети, ведно със законната лихва, както и на сумата от 50 000 лв. - неимуществени вреди, ведно със законната лихва, предявени като главни срещу НС и като евентуални срещу Държавата чрез Министъра на финансите, въззивният съд е приел, че ищецът е бил управител и едноличен собственик на „Каварна бей“ ЕООД до 13.03.2006 г., когато продал дяловете си от капитала на дружеството на трето лице. През 2010 г. срещу „Каварна бей“ ЕООД било образувано производство по несъстоятелност, като с решение от 14.04.2011 г. по т.д. № 3198/2010 г. на СГС дружеството било обявено в неплатежоспособност, с начална дата 31.12.2005 г., като със същото решение е обявена несъстоятелността му, дейността му била прекратена и бил назначен временен синдик. В срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ ищецът предявил вземания към „Каварна бей“ ЕООД /н/ на стойност 6 102 189.60 лв. от сключени договори за заем, но синдикът отказал да ги включи в списъка по чл. 686, т.1 ТЗ на приетите вземания. Ищецът възразил пред съда по несъстоятелността, който с определение от 06.04.2012 г. по реда на чл. 692 ТЗ одобрил списъка на приетите вземания, оставяйки възраженията на М. без уважение. Поради това ищецът предявил иск по чл. 694, ал. 2, т.1 ТЗ за установяване съществуването на неприетите вземания, по който било образувано т. д. № 2746/2012 г. на СГС. Съгласно чл. 694, ал. 8 ТЗ влязлото в сила решение по това дело би имало установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност, т.е. уважаването на иска не само би направило качеството на кредитор на ищеца неоспоримо, но и би му гарантирало участие при разпределение на осребреното имущество на длъжника. Междувременно кредиторите с приети вземания в производството по несъстоятелност взели решение за продажба на единствения актив на дружеството-длъжник, представляващ поземлен имот № І-209,210, находящ се в землището на [населено място], [община], като определили метод и условия на оценка – по реда на пазарната стойност. Тъй като имотът попадал в границите на „Натура 2000“, като в 2/3 от него бил разкрит археологически паметник на културата „късно античен църковен комплекс“, експертната оценка определила цена от 26 600 лв. като справедлива пазарна стойност. На 26.10.2012 г. имотът бил продаден на „Джей Ем Ес Пропърти“ ЕООД, който бил единственият участник в проведения от синдика търг, за сумата 27 000 лв., а няколко месеца по-късно - препродаден на „Хемптън Трейд Груп“ ЕООД за сумата 100 000 лв. Последвало е заключително събрание на кредиторите, след което с решение от 15.04.2014 г. производството по несъстоятелност е прекратено поради изчерпване на масата. След като търговското дружество „Каварна бей“ ЕООД било заличено, с определение от 01.07.2014 г. по т.д. № 2746/2012 г. Софийският градски съд прекратил производството по предявения от М. иск по чл. 694 ТЗ, тъй като по делото вече нямало надлежен ответник. При тези данни въззивният съд приел от правна страна, че в случая липсва противоправно поведение на Народното събрание на РБ, което да се изразява в това, че не е приет ясен регламент във вътрешното право на страната, предвиждащ достатъчно процедурни гаранции срещу злоупотреби в производството по несъстоятелност, при които търговски дружества се „изпразват“ чрез разпродаване на активите им съчетано с липса на възможност за участие на заинтересованите кредитори. Поради това и не било нарушено правото по чл. 63, § 1 от ДЕС. Посочената норма предвижда забрана на ограниченията за движение на капитали, в смисъл на „всички видове инвестиции на физически и юридически лица, които служат за установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето, което предоставя капитала, и предприятието, на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност“, като в тази връзка въззивният състав се позовал на решенията на СЕС по дела С-112-05, С-543-08, С-484-99, С-367/98, С-98-01 и С-174-04. Посочил е, че за участие в нови или съществуващи предприятия целта да се установяват трайни икономически връзки предполага такова национално законодателство, по силата на което притежаваните от акционер акции да му позволяват да участва ефективно в управлението на дружеството и в контрола над него. „Ограничението върху движението на капитали“ представлява национална мярка, която може да възпрепятства или да ограничава придобиването на акции или дялове в национални дружества, или да възпре или разубеди инвеститори от други държави-членки да инвестират в техния капитал. Държавите-членки могат да налагат такива ограничения, но само при спазване на принципа на пропорционалност, който изисква предприетите мерки да са в състояние да гарантират осъществяването на преследваната цел и да не надхвърлят необходимото за нейното постигане. Пренесени към конкретния спор, изложените съображения са обусловили правния извод, че доколкото ищецът М. е предоставил заемни парични средства на местното дружество „Каварна бей“ ЕООД за развиване на дейност, то е налице и движение на капитали. В производството по несъстоятелност, обаче, са предвидени достатъчни и пропорционални средства за защита на интересите на чуждестранния инвеститор. Съдът е посочил, че вътрешното право съдържа подробна и ясна регламентация на търговската несъстоятелност, основана на съчетание на принципите бързина, гарантирана защита на интересите на кредиторите и длъжника, публичност, засилено служебно начало и съдебен контрол. Приел е, че националното законодателство не позволява ограничения за движението на капитали, тъй като осигурява равна възможност за участие в производството на всеки кредитор при гарантиран достъп до съд. Въззивният съд е подчертал, че дори когато предявеното вземане не бъде прието от синдика и възражението бъде оставено без уважение от съда при приемане на списъците с приети вземания, на такъв кредитор на несъстоятелния длъжник е на разположение искът по чл. 694 ТЗ, чрез който да установи съществуването на вземането си. В тази връзка е съобразил, че дори междувременно (т.е. преди това производство да е приключило) да бъде осребрен актив на длъжника, синдикът има задължение да задели сума за оспореното вземане, като на основание чл. 673, ал 3 ТЗ съдът може да предостави и право на глас в събранието на кредиторите на такъв кредитор. Оплакването, че ищецът не е могъл да повлияе на оценката на продадения актив, въззивният съд е отхвърлил със съображението, че активът е продаден при провеждане на тръжна процедура с наддаване, в която ниската оценка на началната цена само може да привлече повече наддавачи, а повечето наддавачи гарантират продажбата на по-висока цена. От друга страна, ниската оценка не е провокирала голям пазарен интерес, като в търга е взел участие само един единствен наддавач. Фактът, че впоследствие имотът бил препродаден на по-висока цена съдът намерил за правно ирелевантен, тъй като разликата в цената би могла да се дължи на различни фактори, а и ищецът е могъл да участва в лично качество и сам да купи имота, ако е смятал офертата за изгодна. Наред с изложеното съдът е счел, че невъзможността на ищеца да обжалва решението за прекратяване на производството по несъстоятелност не се намира в причинна връзка с неудовлетворяването на неговите вземания, тъй като дори да можеше да обжалва същото, той не би могъл да постигне положителен за него резултат, доколкото продаденият имот е бил единствен актив на длъжника и с осребряването му производството неминуемо би подлежало на прекратяване поради изчерпване на масата на несъстоятелността. Въззивният съд е заключил, че националното право съдържа достатъчни процедурни гаранции за осигуряване на възможност за участие в производството по несъстоятелност, като в случая на ищеца е осигурена пълна и всеобхватна възможност за защита на неговите интереси, но той не се е възползвал изцяло от нея. Следователно, той не е бил лишен поради законодателен пропуск от възможност да участва в производството, а поради собствените си действия и бездействия, предвид и на факта, че правната регламентация не може да гарантира удовлетворение на претенции, ако същите не са били надлежно доказани поне по своето основание. Паралелно на изложените мотиви съдът е добавил, че при установяване на незаконосъобразност на действия на синдика или на съда, ищецът има на разположение правни средства да претендира обезщетение за причинените му от тях вреди, но не и от държавата чрез законодателния й орган. Ето защо исковете са намерени за неоснователни. При така изложените решаващи мотиви настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато. Първият от въпросите, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, като решени в противоречие със задължителната и трайната практика на върховната съдебна инстанция, е материалноправен и е формулиран от касатора по следния начин: „Налице ли е увреждане на кредитора (включително и такъв с неприето вземане) винаги, когато се извършва разпореждане със секвестируемо имущество на длъжника, включително и когато възможността на кредитора да се удовлетвори намалява и по-специално, представлява ли увреждане всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника, включително продажбата на имота от синдик на силно занижена цена и при липса на процедурна възможност за кредитора да я оспори?“ Според структурирането му, придадено от жалбоподателя, въпросът съдържа генерална и специална част. В общата част въпросът не е обуславящ за крайните решаващи изводи на съда, който е приел, че ищецът, макар и кредитор с неприето в списъка по чл. 686 ТЗ вземане, не би бил увреден от продажбата на имущество на длъжника, респ. възможността му да се удовлетвори от него не би намаляла, тъй като синдикът има задължението да задели припадащата се на вземането му част от осребреното имущество. Кредиторът, чието вземане не е било прието и съответно, който не е бил включен в първоначалния списък на кредиторите с приети вземания, може да предяви установителен иск за вземането си. За да се избегне увреждането в хода на универсалното принудително изпълнение на кредиторите със спорни вземания, в чл. 694, ал. 9 ТЗ е предвидено изрично, че при разпределение на осребреното имущество задължително се заделят резерви за неприето вземане - предмет на установителен иск на кредитор с неприето вземане. Заделянето на съответната сума в сметката за разпределение, предвидена изрично и в чл. 726, ал. 1 ТЗ, е достатъчна гаранция, че такова вземане няма да остане неудовлетворено в следствие на нееднаквото развитие във времето на двата процеса (по несъстоятелността и по установителния иск). Това е имал предвид въззивният съд, посочвайки, че в националното законодателство с уреждането на иска по чл. 694 ТЗ и на заделянето по чл. 726 ТЗ се съдържат достатъчно гаранции и за интересите на кредиторите с неприето вземане. Отговорът на специалната част от въпроса, представлява ли увреждане всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора, също не е залегнал в решаващите мотиви на въззивния съдебен акт, а и той е вън от предмета на спора за дължимостта на обезщетение поради ограничаване на свободата на движение на капитали. Този въпрос е умозрим в контекста на отменимите, увреждащи спрямо кредитора, действия от страна на самия длъжник, които попадат под санкцията на т.нар. Павлов иск по чл. 135 ЗЗД. Правната природа на относителната недействителност в посочената хипотеза не може да бъде отнесена към продажбата на имот на дружество-длъжник в производство по несъстоятелност от синдик на силно занижена цена при липса на възможност за кредитор със спорно вземане да я оспори в рамките на производството по несъстоятелност. Изложените от касатора съждения по този въпрос не могат да бъдат споделени и затова, защото нито в производството по несъстоятелност, нито в това по иска по чл. 694 ТЗ е било „явно,че има валидни вземания“. Следващите два процесуалноправни въпроса, поставени в същата група, са обуславящи изхода на спора, но даденият от въззивния съд отговор на тях изцяло съответства на установената съдебна практика по разрешаването им. Въпросите касаят задълженията на въззивната инстанция като съд по същество да постанови решението си след самостоятелен анализ на събраните доказателства, въз основа на които да направи собствени изводи, като изложи съответни мотиви, в които да се произнесе по доводите и възраженията на страните. Указания в този смисъл се съдържат в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в многобройната практика на отделни състави на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Останалите четири въпроса се отнасят до солидарната отговорност между процесуални субституенти на държавата при искове по чл. 2в от ЗОДОВ и се явяват изцяло неотносими, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по нито един от тях, като при постановяване на решението си не е взел в съображение посочените в изложението доводи относно пасивната солидарност в разискваната хипотеза. Самият ищец е предявил исковете срещу двамата ответници (Народното събрание и Министъра на финансите на РБ) разделно, съединявайки осъдителните си претенции срещу всеки от тях в условията на евентуалност. Ето защо и поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване е безпредметно обсъждането на посочената съдебна практика от касатора. Във втората група въпроси в изложението към касационната жалба се поддържа да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Като решени в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз касаторът поставя въпросите, с номерация по изложението, както следва: 8/ „При иск по чл. 2в от ЗОДОВ, когато е въведено възражение за нарушение на чл. 63 от ДЕС, националният съд длъжен ли е да изследва за наличие на защитаван обществен интерес и свързана с него легитимна цел?“ 9/ „При иск по чл. 2в от ЗОДОВ, когато е въведено възражение за нарушение на чл. 63 от Договора за ЕС, и при наличие на легитимна цел, националният съд длъжен ли е да обоснове пропорционалност на мярката, ограничаваща свободното движение на капитали?“ 10/ „При какви условия са допустими ограничения на свободата на движение на капитали?“ 11/ „Отговаря ли на принципа за ефективност изискването да бъдат изчерпани всички процесуални възможности, вкл. и неефективните такива, като процесуална предпоставка на иск за деликт?“ 12/ „Длъжен ли е националният съд да гарантира право на достъп до съд на лица, когато техни интереси са били накърнени?“ и 13/Принципът за ефективността, чл. 47 от Хартата и принципът за отговорността на държавите-членки за вреди, налагат ли на държавите членки задължение да приложат към исковете за обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС процесуални правила, които не правят невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза“. Както самият процесуален представител на жалбоподателя е посочил в пункт 71 от Изложението си, осмият въпрос предпоставя установяване, че националната уредба създава ограничения на свободата на капитали и само в този контекст може да бъде разглеждано самото питане, дали тя може да бъде обективно обоснована с оглед разпоредбите на Договора и императивни съображения от обществен интерес. Или казано с други думи, само възразяване за нарушения на чл. 63 ЗФЕС не е достатъчно. Позоваването в изложението по чл. 284 ГПК на съдебната практика, формирана с решенията по дело С-101/05, дело С-250-95, дело С-315/02 и дело С-386/04 е коректно, но неоснователно, тъй като подобна констатация за ограничение на свободата на капитали в обжалваното въззивно решение липсва. Напротив, съдът е приел изрично, че националното законодателство в уредбата на търговската несъстоятелност не допуска ограничения на движението на капитали. Българската държава е определила ясно позицията си по отношение на юридическата основа, въз основа на която да става влагането на чужди капитали, като най-общо тя не допуска ограничения или различно третиране спрямо местните инвеститори. По-специално, нормативната система на търговската несъстоятелност в Република България гарантира всеобхватно интересите на чуждестранните инвеститори, предвиждайки детайлна и ясна регламентация на производството при осигуряване на достъп до съд, като по този начин обезпечава и свободното движение на капитали. С оглед на тези свои изводи съдът изобщо не е изследвал наличие на легитимна цел (за която се говори в 8 въпрос), на мярка, ограничаваща свободното движение на капитала пропорционалност (по 9 въпрос), каквато е прието, че не съществува, и на допустими ограничения (по 10 въпрос). Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. При посочените по-горе решаващи мотиви, в които разрешенията по повдигнатиге въпроси не са залегнали, формулираните от касатора въпроси не са в състояние да обусловят общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. По същите съображения касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и по 11 въпрос, предвид, че съдът не е разглеждал изчерпването на всички процесуални възможности, вкл. и неефективните такива, като процесуална предпоставка за предявяване на иск за деликт. Въпросът под № 12 е твърде общ, а този под № 13 – и абстрактен, за да са в състояние да удовлетворят изискването на процесуалния закон за допускане до касация. Отговорите и на двата се съдържат в самите тях, като съдът не ги е подложил на самостоятелно изследване, но имплицитно с решението си е приел, че националният съд гарантира право на достъп до съд на лица, когато техни интереси са накърнени, както и че в приложение на принципа за ефективността и чл. 47 от Хартата Българската държава е уредила изрични процесуални правила, които не правят невъзможно, нито прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Европейския Съюз. Третата група въпроси се състои от такива, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се, че отговорите им биха спомогнали за развитието на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от норми в контекста на исковете за обезщетение по чл. 2а ЗОДОВ (вероятно се касае до техническа грешка и се визира чл. 2в от същия закон). Първият от тях, „следва ли съдът да признае причинно-следствена връзка между действия на администрацията и пропуснати ползи, когато има доказано наслагване на административни производства, довело до фактическа невъзможност за икономическа дейност“, е неотносим към предмета на спора. Това е така, защото в случая нито се е твърдяло пред инстанциите по същество, нито е подлежало на доказване извършването на вредоносни действия на администрацията. Няма наведени твърдения и за развили се административни производства, каквито не са нито производството по несъстоятелност, нито това по иска с правно основание чл. 694 ТЗ. Следващият въпрос е, „може ли съдът да приеме, че лице, на което е отказано участие в съдебна процедура с правни последици за имуществения му интерес (като събрание на кредитори или публична продан), не е претърпяло вреда, без да обсъди възможността за настъпване на неблагоприятните последици от самия отказ“. И по този въпрос касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато, тъй като въззивният съд не е приел в своите решаващи мотиви, че ищецът не е претърпял вреди. Напротив, съдът е счел за доказан факта на настъпване на вредата, но е намерил, че причината за тези вреди е в поведението на самия ищец, който не е доказал своето вземане в две последователни процедури (пред синдика по реда на чл. 685 ТЗ и пред съда в процедурата по чл. 692 ТЗ) и не е използвал всички възможности, които му се предоставят по вътрешното законодателство. Поради това съдът е приел, че ищецът не е бил лишен от възможност да участва активно във фазата по осребряване на имуществото на длъжника не поради законодателен пропуск, а поради това, че сам е пропуснал да предприеме активни действия в защита на правата си. По въпроса, следва ли съдилищата да прилагат пряко чл. 63 ДЕС и чл. 47 от Хартата, не се налага отделно тълкуване, тъй като той следва правило, което, освен основополагащо за правовия ред в страната, е и несъмнено, а и същото не е било нарушено в конкретния случай. Що се отнася за останалата част от въпроса, следва ли това правило да се прилага и когато националната уредба формално предвижда възможности за защита, но те се оказват практически неефективни и неприложими, въпросът излиза вън от обхвата на решаващите мотиви, в които въззивният съд е приел обратното, а именно, че националната правна уредба съдържа достатъчно ефективни гаранции за осигуряване на възможност на всички кредитори за участие в производството по несъстоятелност и за справедливо удовлетворяване от осребреното имущество на длъжника. Поставените 17 и 18 въпроси съдържат като условие положителното установяване на обстоятелството, че ищецът е чуждестранен инвеститор, който е фактически изолиран от производството по несъстоятелност, респ. изключен от кръга на кредиторите в това производство. Изложените в тази връзка съждения от въззивния съд, обаче, се различават от застъпеното в изложението към касационната жалба. Ефективното участие на чуждестранни инвеститори в управлението и контрола на местни търговски дружества, от капитала на които притежават акции или дялове, въззивният съд е свързал с факта, че ищецът е бил съдружник и управител на дружеството „Каварна бей“ ЕООД до 2006 г., когато е прехвърлил своите дялове на трето лице. Това обстоятелство е съществено, тъй като инвестирането предполага дефинитивно влагане на капитал с основна цел – получаване на възвращаемост и печалба в бъдеще. Ищецът е финансирал дружеството „Каварна бей“ ЕООД и докато е бил едноличен собственик на капитала и негов управител, той е приет от съда за чуждестранен инвеститор, но след кат се е разпоредил с дяловете си, той е престанал да има такова качество, оставайки само кредитор по отпуснатите заеми. Без значение е, дали от прехвърлянето той е успял да реализира печалба и каква. Същественото е, че с тази финансова операция той е прекъснал връзката между инвестирането на средствата и възможността за възвръщаемостта им занапред, при това, след като дружеството вече е било изпаднало в неплатежоспособност. Паричните заеми, които ищецът е дал, вече са престанали да имат естество на чуждестранен капитал, вложен като средство за разработване на ресурсната база на страната. След този момент те следва да се разглеждат като собствени на дружеството средства, при възникнало задължение на връщането им на заемодателя. Следователно, съдът е приел, че жалбоподателят е претърпял вреди, но не като чуждестранен инвеститор, а в друго правно качество - на кредитор на несъстоятелен длъжник. Следващият въпрос (с пореден номер 19) няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, а с изложените в допълнение към тях съпътстващи съображения. Ето защо, по въпроса, допустима ли е, в светлината на принципа за свободно движение на капитали и принципа на ефективността, национална правна уредба, която изисква от кредитор, за да се защити от продажба на дружествено имущество на нереално ниска цена, в хода на производството по несъстоятелност, да трябва да участва в наддаването и да закупи имота в лично качество, след което да генерира твърдяната от него печалба от продажба на по-висока цена, също не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Апелативния съд не е приемал, че ищецът е трябвало да участва в наддаването и да закупи имота в лично качество, а че е могъл свободно да стори това, ако е смятал, че подобна покупка е изгодна. Тези съображения, както се посочи, са вън от решаващите мотиви за потвърждаване на първоинстанционното решение. Двадесетият въпрос е останал недовършен, като формулираната от него част, отговарят ли на принципа на свободно движение на капитали и принципа на ефективността уредените в ТЗ правни гаранции, не дава основание за тълкуване, което би довело до точно прилагане на закона и развитие на правото. Последният въпрос, който касаторът поставя в разглежданата група, е „Съвместим ли е с принципа на ефективност и правото на достъп до съд отказът на съдебен орган да допусне страна до производство, когато отказът е довел до невъзможност за упражняване на права, произтичащи от правото на ЕС или от националното право“. И по така поставения въпрос не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, тъй като отговорът не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда. Въззивният състав не е приел, че съдът по несъстоятелността е отказал да допусне настоящия касатор като страна до производството. От своя страна, липсата на такъв отказ изключва изследване на съвместимост с принципа на ефективност и правото на достъп до съд. Търговската несъстоятелност е уредена като производство по универсално принудително изпълнение, което протича в няколко последователни фази. В първата от тях, до откриване на производството по несъстоятелност, участват молителят (длъжникът или негов кредитор) и присъединилите се по реда на чл. 629, ал. 5 ТЗ до приключване на първото заседание по делото кредитори. Понеже основната цел на производството по несъстоятелност съобразно чл.607 ТЗ е справедливото удовлетворяване на кредиторите (когато оздравяването на предприятието е невъзможно), във фазата по осребряване на имуществото на длъжника могат да участват само лицата, които са доказали, че са негови кредитори. Онези от тях, които не са могли да установят това си правно качество нито пред синдика, нито пред съда в процедурата по чл.692 ТЗ, не получават отказ да участват в производството като страна, а право да докажат съществуването на своето вземане в самостоятелно контрадикторно исково производство с участието на синдика. До решаване на спорния въпрос относно вземането им, те могат да вземат участие в събранието на кредиторите (при определени предпоставки), а от събраните при осребряване на длъжниковото имущество суми се заделят такива и за тях. В производството по несъстоятелност на „Каварна бей“ ЕООД /н/ ищецът и настоящ касатор Д. Б. М. е представил договори и анекси към тях, подписани от него самия и като заемодател, и като управител и представляващ заемателя, които нямат достоверна дата и не установяват реално предаване на сумите, предмет на съглашенията. Именно защото заемът по действащото българско право е реален, синдикът, а след него – и съдът по несъстоятелността, са отказали да приемат, че посочените в тези документи суми са били реално предадени, за да се счете, че съответният заем е бил сключен. В представените протоколи, отново подписани само от М. и за двете страни, се съдържат признания за предадени и върнати суми, но те не кореспондират с твърдяните от него размери и основания. Ето защо е било необходимо ищецът да доказва, че е кредитор в специалното регламентираното в чл. 694 ТЗ съдебно производство. От изложеното се налага изводът, че достъп до съд на жалбоподателя е осигурен, а не отказан, и именно това по същество е приел и въззивният съд. На последно място, касационното обжалване не може да се допусне и на основанието по чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба, е необходимо да е постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо и явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок. Въведените от касатора твърдения за очевидна неправилност касаят обосноваността на обжалваното решение и съобразяването на част от мотивите към него с практиката на Европейския съд по правата на човека, т.е. те се отнасят до правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, преценката за която не се извършва в настоящата фаза на касационното производство. По изложените съображения атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК на всеки от ответниците по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на по 230 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,