Определение № 133 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 78/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Военно формирование 32890-Бургас, подадена от процесуалния представител П. Н., срещу въззивното решение № 1-245 от 23.10.2020 г, по гр.дело № 1848/20 г на Бургаски окръжен съд, Първи въззивен състав, с което е потвърдено решение № 1245/8.6.2020 г по гр.дело № 885/15 г по описа на Районен съд Бургас.С първоинстанционното решение ответникът Военно формирование № 32890-Бургас е осъден да заплати на М. Ж. Й. сумата 18 836, 90 лв-неизплатено възнаграждение за положен в периода 1.12.2003 г до 31.12.2014 г общо 4404 часа, извънреден труд, ведно със законната лихва, считано от 16.2.2015 г до окончателното плащане, както и сумата 240, 93 лв-обезщетение за забавено плащане за периода 1.1.2015 г-15.2.2015 г и адвокатско възнаграждение в размер на 741, 74 лв. В касационната жалба се подържа, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Ответникът по касационната жалба М. Ж. Й. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.М. П. от АК-Бургас.Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира адвокатско възнаграждение заплатено пред настоящата инстанция. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е бил при ответника кадрови военнослужещ като считано от 29.7.1996 г е подписал договор за кадрова военна служба.Освободен е от длъжност със заповед № ЛС-01-44/8.12.2014 г на командира на ответното формирование.В периода 1.12.03 г-31.12.14 г Й. е изпълнявал дежурства по график, като е допуснато превишаване на установената месечна продължителност на работното време и са налице некомпенсирани часове в размер на 4404 часа.Поради липса на изрична нормативна уредба, която да урежда заплащането на положен труд над нормалния, но в границите на увеличената продължителност, каквато е службата при дежурство до 24 часа, тази непълнота следва да бъде преодоляна по реда на чл.46 ал.2 ЗНА и по аналогия от чл.136а ал.5 от КТ.В случая не се касае за същински извънреден труд, а до приравнен на него, чието възмездяване се дължи като извънреден труд, в случай на прекратяване на правоотношението, преди компенсирането му с почивка.Изложени са съображения защо правото на ищеца да бъде компенсиран с намалено работно време не се е погасило по давност до датата на прекратяване на служебното правоотношение и се трансформирало във вземане за обезщетение, като за положен извънреден труд.Началният момент, от който вземането става изискуемо и започва да тече започва погасителната давност е моментът на прекратяване на служебното правоотношение.Поради което исковете за главница и лихва са уважени до присъдените размери. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Формулирани са следните въпроси: 1/Правилно и законосъобразно ли е решен спора от решаващия съд, който отхвърля приложението на чл.136а ал.4 КТ. 2/Следва ли ползваните компенсации, които не се отнасят до наряди за настоящия или предходен месец да се отнесат към старите задължения, включени в процесния период. 3/Законосъобразно ли е в случая неприлагането на института на погасителната давност по чл.111 ЗЗД, тъй като съгласно чл.111 б.“а“ ЗЗД вземанията за труд се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното: Първите два въпроса, формулирани в изложението не могат да обосноват достъпа до касационен контрол.Първият от тях касае правилността на обжалваното решение, а вторият не е обсъден в мотивите на въззивния съд, поради което не е обусловил или предпоставил крайния изход на спора. По третия от поставените въпроси. С тълкувателно решение № 6/2017 г от 11.2.22 г на ОСГК се е произнесло по въпроса в кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение. Прието е, че възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението.ЗОВСР не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той принципно е разрешен в общия нормативен акт-чл.136а ал.5 КТ.Начинът на изчисляването му е посочен в същия текст-компенсацията се заплаща като извънреден труд, което обосновава извода, че вземането възниква с прекратяване на правоотношението и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно.Работодателят изпада в забава, след покана по реда на чл.84 ал.2 ЗЗД, на практика обикновено с подаване на исковата молба в съда.При това положение е прието, че вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсирани с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение.От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск.От същият момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358 ал.1 т.3 вр.ал.2 т.2 КТ. Следователно поставеният от касатора въпрос е разрешен изцяло в съответствие с цитираното тълкувателно решение и не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Предвид изложеното касаторът дължи на ответната страна заплащане на разноски, сторени пред настоящата инстанция и представляващи възнаграждение за един адвокат, на основание чл.78 ал.3 ГПК в размер на 2500 лв. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение