Определение № 32 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5098/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. В. Б., Ц. С. Б. и М. П. В., чрез адв. Я. К., срещу определение № 1100/13.07.2021 г. по в. ч. гр. д. № 7833/2021 г. на Софийския градски съд. С обжалваното определение без уважение е оставена частна жалба срещу определение № 20085806/04.04.2021 г. по гр. д. № 20358/2018 г. на Софийския районен съд, с което по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК е допълнено постановеното по делото определение № 53029/27.02.2019 г. за прекратяване на производството по предявения от жалбоподателките срещу „Бояна Хил” ЕАД [населено място] и С. Б. А. иск по чл. 108 ЗС, като ищците са осъдени да заплатят на всеки един от ответниците сумата от 3 900 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателките поддържат оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение и молят за отмяната му, както и за постановяване на друго от касационната инстанция, с което да бъдат осъдени за разноски в размерa по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАдвС. Твърдят, че въззивният съд е потвърдил определение на първоинстанционния съд, с което, въпреки направеното от тях възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, преценено като допустимо и основателно, и при възприет от двете инстанции материален интерес от 118 500 лв., ищците на практика са осъдени да заплатят двойния размер на определеното от съда минимално адвокатското възнаграждение от 3 900 лв. - на всеки от двамата ответници да заплатят по 3 900 лв. Считат за погрешен подхода на съда при определяне на материалния интерес според цената на иска, защото не е съобразено, че ответниците са съсобственици в ревандикирания имот при равни квоти от 1/2 ид. ч., следователно за всеки от ответниците материалният интерес възлиза на 59 250 лв., което би обусловило минимален размер на адвокатското възнаграждение от 2 307.50 лв. Сочат като погрешен и подхода на съда да определи материалния интерес на ищците общо на 118 500 лв., тъй като ищците са с различни квоти в съсобствеността и всяка една от тях брани чрез иска своята идеална част, респективно материалният интерес за всяка от ищците е различен. Искат допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт. От ответниците по жалбата и по иска „Бояна Хил” ЕАД [населено място] и С. Б. А. в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от активно легитимирани като ищци по делото лица, срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК като постановено по ревандикационен иск, решението по който подлежи на касационно обжалване без оглед на цената му по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, следователно е допустима. Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Производството по гр. д. № 20358/2018 г. на Софийския районен съд е образувано по исковата молба на Р. В. Б., Ц. С. Б. и М. П. В. срещу „Бояна Хил” ЕАД [населено място] и С. Б. А. за признаване на установено в отношенията между насрещните страни, че първите две ищци, всяка от тях, е собственик на 3/16 ид. ч., или общо на 3/8 ид. ч., а третата - на 2/8 ид. ч. от процесния имот, по силата на наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ, както и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху посочените идеални части. С определение № 53029/27.02.2019 г. по гр. д. № 20358/2018 г. на Софийския районен съд, потвърдено с определение № 6429/29.04.2020 г. по ч. гр. д. № 648/2020 г. на Софийския градски съд, влязло в сила на 02.11.2020 г. /когато е постановено определение № 189 по ч. гр. д. № 2656/2020 г. на ВКС, I-во г. о., за недопускане касационно обжалване на определението на градския съд/, производството по делото е прекратено поради отвод за пресъдено нещо. За да потвърди определението, с което по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК по молби на ответниците е допълнено горното определение чрез присъждане на разноски за всеки от ответниците в размер на 3 900 лв., градският съд на първо място е констатирал, че молбите за допълване са подадени съответно на 01.03.2019 г. и на 06.03.2019 г., както и че ищците по делото са направили възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е допустимо и основателно. Приел е, че ответниците имат право на разноски и при прекратяване на делото съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, както и че при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът не може да слезе под минималния размер, определен в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС. По оплакването и доводите на ищците във въззивната частна жалба съдът е приел, че разноски се дължат на всеки от ответниците, тъй като всеки от тях се е защитавал срещу предявения от ищците иск, като е ангажирал адвокат и е направил съответните разноски за това. Искането разноските да се присъдят съобразно квотата на ответниците в съсобствеността, респективно съобразно защитавания интерес, е прецено като ненамиращо опора в закона. При тези мотиви на въззивния съд обжалваното определение не е очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, наведено от жалбоподателките, за което ВКС следи и служебно. Очевидната неправилност се отнася до квалифицирани състави на неправилността от такова естество, че неправилността да може да бъде констатирана при обикновен прочит на съдебния акт, а такава /видима/ тя може да бъде при тежко нарушение на закона /материален или процесуален/ или при явна необоснованост. Тежко нарушение на закона е налице, когато законът е приложен в неговия обратен, отменен или несъществуващ смисъл, в резултат на нарушена относима императивна материалноправна норма или на нарушени основополагащи съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор. Явната необоснованост предполага грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В случая нито един от тези квалифицирани състави не е налице. Не са налице и останалите две основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, за които ВКС също следи служебно - предл. 1-во и 2-ро. Не е налице вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо. Следва да се посочи, че при присъждане на разноски в полза на ответника, релевантен е не интересът, който ответникът индиректно защитава, като се брани срещу претенцията на ищеца с допустимите от процесуалния и материалния закон средства, а претенцията на ищеца, срещу която ответникът се брани. Този извод се налага недвусмилено при обикновен прочит и тълкуване на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 78 ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, а съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. И двете цитирани алинеи поставят в основата на критерия за разпределяне на отговорността за разноски иска, т. е. предявената от ищеца претенция, респективно нейната парична оценка, когато е оценяема, с други думи материалния интерес на ищеца, а не този на ответника. Ищецът е този, който посочва цената на иска - чл. 70, ал. 1 ГПК. Ищецът е този, който единствен може да оттегля или да се отказва от иска. Ищецът е този, който поставя ответника в позиция да се отбранява и го принуждава да извършва разноски във връзка с това. В случая е предявена една недопустима ревандикационна претенция по чл. 108 ЗС за предаване на владението върху идеални части от имот, за които ищците твърдят, че притежават в съсобственост, срещу трети за съсобствеността лица. По нея всеки един от ответниците се е защитавал срещу целия размер на претендираните от ищците права, а не срещу размера на идеалната част, претендирана от всеки един от ищците. Ето защо материалният интерес се съизмерява с паричната равностойност на претендираните от ищците 5/8 ид. ч., а именно 118 500 лв., а не както смятат ответниците, че за всеки от тях материалният интерес възлиза на 59 250 лв. /като съсобственици в ревандикирания имот при равни квоти от 1/2 ид. ч./, което да обуслови минимален размер на адвокатското възнаграждение от 2 307.50 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,