Определение № 525 от 06.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2172/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. Д. срещу въззивно решение № 199/16.11.2022 г. по в.гр.д. № 261/2022 г. на Бургаския апелативен съд, с което е отменено решение № 318/12.10.2021 г. по гр.д. № 961/2016 г. на Бургаския окръжен съд в частта, в която по предявен частичен иск в размер от 199 100 лева Г. А. А. е осъден да заплати на М. Д. Д. обезщетение за неоснователно обогатяване над размера от 1 250 лева до уважения размер 25 434 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 26.07.2011 г. и вместо това е постановено друго, с което 1) е отхвърлен искът на М. Д. срещу Г. А., предявен като частичен, за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване, дължимо от А. А., праводател на Г. А., на М. М. Д. и Д. Д. Д., придобито от М. Д. с договор за цесия, за разликата над размера от 1 250 лева до уважения размер 25 434 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 26.07.2011 г.; 2) решение № 318/12.10.2021 г. по гр.д. № 961/2016 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено в останалата част, с която искът е отхвърлен до пълния размер на частичната претенция от 199 100 лева; 3) определение № 228/15.04.2021 г. по гр.д. № 961/2016 г. на Бургаския окръжен съд, с което е оставено без уважение искане по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, е потвърдено и 4) М. Д. е осъден да заплати на Г. А. 483 лева разноски за въззивното производство. Ответникът по касационната жалба Г. А. не е подал писмен отговор. Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Ищецът неколкократно е изменял размера на своя иск, в резултат на което производството по делото е прекратено и препращано по подсъдност от БОС на БРС и обратно, при което са образувани нови дела. По искане на ищеца производството е спирано на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК поради висящност на преюдициален спор и после възобновено. Последното увеличение на частичния иск е в размер на 199 100 лева. С влязло в сила решение № 153/10.05.2017 г., допълнено с решение № 662 /20.07.2017 г. по гр.д.№ 98/2011 г. на БОС (потвърдено с решение по в.гр.д. № 131/2018 г. на БАС, което не е допуснато до касационно обжалване с определение по гр.д. № 549/2020 г. на III г.о. на ВКС) Г. А. е осъден да заплати на М. Д. сумата 15 336 лева, ведно със законната лихва от 17.01.2011 г. по частичен иск за неоснователно обогатяване, като съдът е приел, че неоснователното обогатяване е в размер на 48 000 лева за довършителни работи по апартамент и вноски в ж.с.к. Предявеното за съдебна защита вземане представлява разликата до уважения размер на частичния иск по гр.д.№ 98/2011 г. на БОС, което е заявено изрично от жалбоподателя – ищец след като съдът му е дал указания. Решението по частичния иск се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен друг иск за разликата - т.2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. При зачитане на пределите на силата на пресъдено нещо въззивният съд се е счел обвързан да приеме, че е налице неоснователно обогатяване, неговият източник и начинът на формиране на обезщетението по чл.59 ЗЗД. След което въззивният съд е разгледал възражението на ответника за погасяване а непредявената част от вземането и го е намерил за основателно: Давността е започнала да тече с влизане в сила на съдебно решение по гр.д. № 137/2005 г. на БОС, което е оставено в сила с решение на БАС и ВКС през 2007 г. До датата на предявяване на исковата молба на 25.07.2011 г. давностният срок не е бил изтекъл. С исковата молба е бил предявен частичен иск, който е бил уточнен в размер на 1 250 лева. В съответствие с приетото в т.1 от ТР № 3/22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва само за предявената част от вземането, за останалата, непредявена част, е продължила да тече. Увеличение на иска е предприето на 09.08.2013 г., то е предприето след изтичането на петгодишната давност, следователно за разликата над 1 250 лева вземането е погасено по давност и претенцията следва да бъде отхвърлена. Частната жалба е неоснователна и оплакването за липсата на доказателства за разноските е неоснователно, тъй като в делото се съдържат доказателства за това, че присъдените разноски са направени. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба с вх.№ от 11.01.2023 г. се твърди (дословно), че въззивното решение, за което жалбоподателят е узнал на 12.12.2022 г., е нищожно, неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, необосновано, тъй като е: 1. недопустимо, 2. неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В изложението за допускане на касационно обжалване, което е приложено към касационната жалба, касационният жалбоподател излага следните твърдения за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК: Въззивното решение е нищожно и недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл свръх петитум – за част от иска, тъй като няма иск за 1 250 лева, тъй като през 2016 г. жалбоподателят е направил отказ от всички предходни молби за намаляване на предявения иск за 212 000 евро, поради което решението следва да се обезсили. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Както и на нарушение на правото на ЕС –– на справедлив процес от безпристрастен съд в нарушение на чл.6 ЕК(З)ПЧ, (въззивното решение е постановено) от предубеден и пристрастен съдия, който си е давал отводи. чл.6 ЕК(З)ПЧ – основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че няма никакво съмнение за валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение. Обжалваното решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано и не е неразбираемо – волята на съда е ясна. Произнасянето по част от размера на предявения иск (както се твърди), не е произнасяне свръх петитум и не обуславя нищожност, нито недопустимост на съдебното решение. Обжалваното решение е допустимо, тъй като не липсва положителна, нито е налице отрицателна процесуална предпоставка за постановяването му. Въззивното решение е постановено по въззивни жалби и на двете страни, по редовно предявен иск и по възражение на ответника по иска. Не се установява липса на положителни, нито наличие на отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на въззивното решение, нито произнасяне свръх петитум. Нито (впрочем) липса на произнасяне по цялото искане (въззивният съд се е произнесъл по жалби срещу цялото решение на първоинстанционния съд, с което се е произнесъл по целия предмет на спора). При нарушение на законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, за който е налице основание за отвод (каквото не се установява по настоящото дело), не е налице нищожност или недопустимост на съдебния акт, а само неправилност на същия поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Само от обстоятелството, че член или членове на съдебния състав са си правили отвод по други дела с участието на ищеца М. Д. (жалбоподател във въззивното и в касационно производство) не следва извод, че съставът, постановил обжалваното решение, е незаконен, нито че обжалваното решение е незаконосъобразно. Основанията за отвод по чл.22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. А по делото не се твърди наличие на някое от основанията, предвидени в чл.22,ал.1 ГПК, за отвод по отношение на някой от съдиите от състава, постановил обжалваното въззивно решение. Настоящият състав намира че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Поради това настоящият съдебен състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът не претендира разноски и не представя доказателства за направени разноски, поради което и на него разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът