Определение № 916 от 25.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2377/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Л. Е. Пахарски чрез назначения му от съда особен представител срещу решение № 4276 от 03.07.2025 г. по гр. д. № 3717/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 15.12.2023 г. по гр. д. № 21589/2020 г. по описа на Софийски районен съд в обжалваната част, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК, вр. чл. 4 и чл. 7 ЗПК /2006 г. отм./, че Л. Е. Пахарски дължи на „Централна кооперативна банка“ АД заплащане на сумата 9 201,82 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 23.11.2010 г., до изплащането й, представляваща неплатена главница по договор за кредит „Старт“ № 03800КР-АА-0246/24.01.2008 г. и извлечение от сметка към 22.11.2010 г.; сумата 11,14 лв. - неплатена договорна лихва по договор за кредит „Старт“ № 03800КР-АА-0246/24.01.2008 г. за периода от 20.09.2009 г. до 22.11.2010 г., и сумата 1 712,79 лв. - мораторна лихва за периода от 20.09.2010 г. до 22.11.2010 г., за които е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 57073/2010 г. по описа на СРС, които вземания са прехвърлени от „Централна кооперативна банка“ АД на „Финанс Инфо А.“ ЕООД с договор за цесия от 29.12.2010 г., и съответно са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон, при елиминиране на възраженията на ответника и неследване логиката на закона. Счита и че необосновано въззивният съд се солидаризира с интересите на банката - ищец и безкритично възприема изводите на първоинстанционния съд. По тези доводи моли решението да бъде отменено и исковете отхвърлени. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че „…доколкото съдът в решението си прилага изкуствено „противопоставяне“ на института на цесия, уреден в Глава IV „Прехвърляне на вземания и задължения“, чл. 99 – чл. 102 ЗЗД, на института на Заповедното производство, Глава 37, чл. 410 – чл. 425 ГПК – това е въпрос“ … който би имал значение за „точното и справедливо прилагане на закона в интерес на участниците в производството“. Позовава се и на нормата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация, „Централна кооперативна банка“ АД, в указания срок не депозира писмен отговор. Третото лице помагач на страната на ищеца, „Финанс инфо асистанс“ ЕАД, преобразувано дружество от „Финанс инфо асистанс“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, защото липсва формулиран правен въпрос, който да е от значение за изхода на конкретното дело. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срок и от легитимирано лице. Съобразил е задължителната съдебна практика по т. 10б от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съгласно която при настъпило частно правоприемство легитимиран да предяви иска е праводателят - заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК, като исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл. 226 ГПК със съответно приложение и на нормите на чл. 226, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Отчел е, че в хипотезата на частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на заявител и указанията по чл. 415, ал. 1 ГПК се дават от съда на цедента, който е легитимиран да предяви иска. Изтъкнал е, че с предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд, като в диспозитива на съдебното решение по установителния иск съдът следва да отрази настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение. По съществото на спора е съобразил, че съгласно разпоредбите на чл. 4 и чл. 7 ЗПК ( в сила от 01.10.2006 г., отм.), в редакцията към сключване на процесния договор, „договорът за потребителски кредит” е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Приел е, че в конкретния случай от събраните по делото и неоспорени от страните доказателства се установява, че между „Централна кооперативна банка“ АД и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, като на ответника е предоставен кредит от 10 000 лв. при лихва от 14,50 % годишно с уговорена възможност при конкретни обективни условия за промяна на лихвата, срещу задължение на ответника да върне сумата и да заплаща възнаградителна лихва на месечни анюитетни вноски до 20.01.2018 г. с посочен конкретен размер, падеж и начин на формиране на вноската. Намерил е, че е доказано плащане на сумата 3 308,45 лв., отнесена за погасяване на главница от 798,18 лв., възнаградителна лихва от 2 470,71 лв. и мораторна лихва от 39,56 лв., дължима поради забава на плащанията. Отчел е, че тези обстоятелства не са спорни пред въззивния съд, като и че същите се установяват от приетите по делото неоспорени от страните договор с погасителен план и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като вярно и задълбочено, неоспорено от страните и неопровергано от останалите събрани по делото доказателства. Съобразил е, че липсват доказателства за заплащане на останалите дължими по кредита суми. Приел е, че вземанията не са погасени поради изтекъл давностен срок. Посочил е, че исковата молба по аргумент от чл. 415, вр. с чл. 422 ГПК се счита за предявена от момента на подаване на заявлението, с което погасителната давност е прекъсната, като по време на процеса погасителната давност спира - чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД. Подчертал е, че действията по подаване на заявлението и на исковата молба са извършени от надлежно легитимирано лице и са от естество да породят тези правни последици. При кредитиране на заключението по приетата счетоводна експертиза е счел, че непогасени са задължения за вноски с падежи от 23.10.2009 г до 22.01.2018 г. Изтъкнал е, че не се установява тези задължения да са били предсрочно изискуеми в някой момент преди подаването на исковата молба, с доводи, че не се установява по делото изявление за предсрочна изискуемост да е било съставено от банката или от цесионера нито такова да е достигнало до ответника. Съобразил е, че заявлението, а по аргумент от чл. 422 ГПК и исковете, са предявени на 23.11.2010 г., а първата неплатена вноска е с падеж 23.10.2009 г., при погасителен давностен срок за главницата от 5 години, а за лихвата – 3 години, и приел, че исковете са предявени преди да изтече погасителния давностен срок за процесните вземания. Допълнил е, че не е установено бездействие на кредитора по образуваните изпълнителни дела, което да е за срок по-дълъг от 5 години. Посочил е, че в образуваното изпълнително дело на 09.10.2014 г. са искани изпълнителни действия на 09.10.2014 г., на 27.05.2015 г., 11.05.2016 г., 23.01.2018 г., 08.08.2018 г., 18.03.2019 г., 08.11.2019 г. и 28.01.2020 г., като всяко едно от тях е прекъсвало погасителната давност за процесните вземания. Изтъкнал е, че няма пречка такива изпълнителни действия да се искат от цесионера, който в случая е образувал изпълнителното дело като носител на спорното материално право и тези действия като извършени от надлежен взискател са породили правните последици по чл. 116 ЗЗД. По тези доводи е намерил предявените искове за основателни в уважените от районния съд размери и потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът, Л. Е. Пахарски, не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос. Касационната жалба и депозираното изложение на касационните основания не съдържат ясна и точна формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а единствено оплакване за неправилно противопоставяне от съд на института на цесията с уредбата на заповедното производство. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Оплакванията на касатора могат да бъдат определени, като такива относно надлежната процесуална легитимация по предявен иск по чл. 422 ГПК при настъпило частно правоприемство на страната на заявителя – прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, след издаване на заповедта за изпълнение и преди подаване на исковата молба с предявен иск по чл. 422 ГПК, или същите са относими към допустимостта на обжалваното въззивно решение. Настоящият състав на съда намира, че не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятност обжалваното решение да е недопустимо, като съобразява задължителна съдебна практика по т. 10б от ТР 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съгласно която легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът, който е и ищец в настоящото производство. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора чрез посочване на правната норма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът и не аргументира искането си. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Централна кооперативна банка“ АД. Не прави искане за присъждане на разноски и не доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение