Определение № 60701 от 17.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 477/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. М., [населено място], срещу решение № 12409/30.11.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1720/2020г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 193/31.12.2019г. по т.д.№ 57/2019г. на Софийски окръжен съд в частта за отхвърляне на иска на касатора против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10000 лв. до предявения размер от 26000 лв., причинени при ПТП на 02.05.2018г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че при ПТП, причинено от застрахован водач по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника, на 02.05.2018г. на ищеца по иска по чл.432 КЗ – настоящ касатор са причинени телесни увреждания. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил броя, вида и тежестта на уврежданията и техния медикобиологичен характер, вида и продължителността на проведеното лечение и свързаните с това ограничения - пострадалият е настанен в болнично заведение, поставена му е ортенза на долен крайник и се е лекувал в домашни условия с прием на медикаменти; продължителността на лечебния и възстановителен период – за около 25 дни са отшумели охлузванията, кръвонасяданията и порезните рани, а за около 7 месеца увреждането на нервус фибуларис на лява подбедрица, както и че за около месец пострадалият е бил затруднен в елементарното си битово обслужване и е имал необходимост от чужда помощ, но също така е отчетено и пълното възстановяване от уврежданията и благоприятната прогноза за в бъдеще. Изложени са съображения, че процесното ПТП не е причинило негативни последствия върху психиката на увредения, както и че за размера на обезщетението е от значение възрастта на пострадалия и социално – икономическите условия в страна към момента на увреждането. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, като поддържа противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по прилагане на критерия за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС № 4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (решение № 88 /09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2017г. на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на I т.о.). Съгласно практиката на ВКС, като например: решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на II т.о., решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на II т.о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетението е към датата на събитието, което сочи на отчитане от съда на социално-икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно на основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. В случая въззивното решение съответства на практиката на ВКС, поради което касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати юрисконсултско възнаграждение на ответника, което съдът определя на сумата от 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд