Определение № 4239 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 124/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. С. М. и Ф. И. М. чрез техния пълномощник адв. Г. Г., срещу въззивно решение № 267 от 09.11.2023 г. по гр.д. № 378/2023 г. на Окръжен съд - Шумен в частта, с която е уважен предявеният против тях като насрещен установителен иск за собственост на 100/310 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] и е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК издаденият в полза на ответниците констативен нотариален акт за собственост върху същия поземлен имот до размера от 100/310 ид. части. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение в тази част поради нарушение на материалния закон - чл. 59 ЗТСУ/ отм./, чл. 200 ЗУТ. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като противоречащо на практиката на ВКС по въпроса за възможността за придобиване на идеална част от УПИ по давност при действието на ЗТСУ/ отм./ и ЗУТ чрез осъществяване на давностно владение върху реална част от него. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Х. И. Х. и С. С. Х. чрез своя пълномощник адв. М. Д. изразяват становище, че не е налице соченото от жалбоподателите основание за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в началото на 70 - те години на двадесети век процесният недвижим имот с идентификатор ***е бил собственост на М. Х., която е наследодателка на ответника по насрещния иск М. М.. В края на 70-те години тя допуснала в съществуващата в имота самостоятелна сграда с площ 8 кв.м наследодателя на ищеца по насрещния иск Х. Х. - И. О., срещу заплащане на наем. През 1977 г. между М. Х. и И. О. бил подписан неформален договор за продажба, по силата на който И. О. започнал да владее 100 кв.м от дворното място и съществуващата постройка от 8 кв.м. След този момент дворното място е било разделено между тях и се ползва от страните по делото по същия начин. През годините И. О. изградил в ползваната от него част постройки, в които е живяло семейството му, а след 2002 г. владението било осъществявано от ищците по насрещния иск Х. и С. Х.. Оттук въззивният съд е направил извод, че към 2012 г. ищците по насрещния иск са придобили по давност 100/310 ид. части от имота, тъй като владението им е продължило в рамките на необходимия 10-годишен давностен срок. При тези мотиви на въззивния съд и с оглед установеното по делото, че процесният недвижим имот е идентичен с УПИ *** в кв. ***по регулационен план на [населено място], одобрен през 1996 г., искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от жалбоподателите материалноправен въпрос е основателно. Даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в посоченото в касационната жалба решение № 3 от 19.07.2021 г. по гр.д. № 1869/2020 г. на ІІ г.о., в което е прието, че придобиването по давност на идеална част от урегулиран поземлен имот / парцел/ чрез владение върху реална част от него е било уредено с разпоредбата на чл. 181, ал.1 и ал.3 ЗТСУ/ отм./и касае случаите, когато придобивната давност е изтекла до влизане в сила на този закон. При действието на ЗТСУ/ отм./ и ЗУТ няма правни норми, предвиждащи такава възможност. Водим от гореизложеното съдът