Определение № 60578 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 919/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. С. Й. ,чрез адв Н. Т. срещу решение № 260055 от 29.10.2020г по в.т.дело № 79/2020г. на Пловдивски апелативен съд, с което макар частично да е отменил решение №104 от 15.08.2019г на Окръжен съд- Хакково, признато е съществуване на вземане на Банка ДСК ЕАД по отношение на касаторката ,произтичащо от договор за ипотечен кредит от 07.11.2008 год., ,до размера на главница от 2 139,55 евро, представляваща падежирали и неплатени вноски, дължими за периода от 17.11.2008 год. до датата на приключването на устните състезания във въззивното производство 14.10.2020 год., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2013 год., както и договорна лихва за периода от 17.11.2008 год. до 22.03.2013 год. в размер на сумата 3 872,68 евро. Въззивният съд е отхвърлил установителния иск на Банката за разликата до признатите с първоинстанционното решение 3450,32 евро главница и за една част от договорната лихва в размер на 1310,77 евро за същия преиод ,в която част въззивното решение не е обжалвано от ищеца.

Искът е основан на обстоятелството ,че на 7.11.2008 г. между страните е сключен договор за ипотечен кредит, както и допълнително споразумение от 2.03.2010 г. към същия договор.Кредит от 19 000 евро е усвоен от ответницата на 17.11.2008г. по посочена разплащателна сметка ,кредитът е подлежал на погасяване за срок от 240 месеца при договорна лихва13,49%, като погасяван нередовно спрямо договорения погасителен план. Поради това Банката е прибегнала до реда на заповедното производство,счштайки дълга за предсрочно изискуем. Към датата на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение 22.03.2013 г. кредитното задължение по извлечение от счетоводните книги, е заявено в размер на главница от 18 259,66 евро, договорна лихва за периода от 7.11.2008 г. до 22.03.2013 г 4 202,56 евро,, лихва за забава 1 438,84 евро, начислена за периода от 20.04.2012 г. до 22.03.2013 г., заемни такси от 30 евро, ведно със законната лихва върху главницата от 22.03.2013 г.В полза на банката е издадена заповедта за изпълнение, срещу която длъжницата е възразила. По иска е оспорила автентичността на договорите, получаването на кредита и е поддържала възражения за наличие на неравноправни клаузи-т.7 от договора,т.6 от допълнителното споразумение и т.24.3 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити относно дължимата от ответницата лихва са неравноправни съгласно чл. 143,т.10 от ЗЗП. Позовава се на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 11.05.2005 г. Относно претендираните договорни и наказателни лихви ответницата е възразила за нищожност на основание чл. 26,ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Банката е начислявала неустойки за обезщетение за едни и същи вреди два пъти и то върху неизискуеми суми. ,така е удовлетворявала несъществуващи вземания за неустойка, чийто размер от датата на подписване на договора за кредит до датата на подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК е значителен и достатъчен да покрие твърдяните като просрочени вноски.Поради това не е настъпила предсрочна изискуемост. Ответницата е направила възражение и за погасяване на договора за кредит от 7.11.2008 г поради наличието на допълнителното споразумение от 2.03.2010 г, което счита за новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. Същевременно,в същото има нищожни клаузи, предвиждащи анатоцизъм.

Твърдението за наличие на новация е прието за неоснователно с оглед съдържанието на допълнителното споразумение от 2.03.2010.То е сключено с оглед погасяването на остатък от дълга в размер на 19 400 евро, като са променени условията за това погасяване с договаряне на гратисен период за издължаване на главницата по кредита от 6 месеца без да се променя крайният срок за издължаване на кредита, в който срок кредитополучателят заплаща част от месечната лихва по погасителен план в размер на 50%, а непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период.“Отстъпките дадени при преструктурирането“ са под условия.

Според заключението на вещото лице, редовното погасяване на кредитното задължение е преустановено на 17.10.2011г., след която дата задълженията са погасявани частично и със закъснение, след 17.01.2012 г. по кредита не са правени вноски до 20.04.2012 г. Двете инстанции не са приели като база за изчисления погасителният план към допълнителното споразумение, отчитайки основателността на заявеното от ответницата възражение за нищожност по чл. 26,ал.1 от ЗЗД поради противоречие на закона – чл. 10,ал.3 от ЗЗД,предвид прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, което представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10,ал.3 от ЗЗД. Коментирана е регулацията в чл. 13 от Наредба №9/3.04.2008 г. на БНБ (отм), и формираната по този въпрос съдебна практика ( решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. 1504/2018 г. на ВКС) Преструктурирането поначало се изразява в даване на финансови отстъпки от банката, в намаляване на дълга – главница и/или лихви, в замяна на кредита с друг кредит при по-изгодни за длъжника условия (рефинансиране) и други, а не в увеличаването на дълга. В случая уговорките в допълнителното споразумение,е основанието да се приеме наличието на недопустим анатоцизъм,с която констатация на окръжния съд жалбоподателката е съгласна. След като е налице преструктуриране на кредита, няма как задължението по договора за кредит да е новирано с допълнителното споразумение от 2.03.2010 г., при което вземанията на кредитора по договора за кредит от 7.11.2008 г. да са погасени.

След като първоинстанционният съд е приел за установмено,че кредитът не е надлежно обявен от банката за предсрочно изискуем - т.е волеизявлението да е обявено на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и след като ищецът не е оспорил този извод пред въззивния съд ,Пловдивски апелативен съд е съобразил т. 1 от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК по отношение на вноските с настъпил падеж, за случай при който предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението Уважил е иска по чл. 422,ал.1 от ГПК за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо Въззиният съд е назначил и приел съдебно- икономическа експертиза. Към 14.10.2020 г., която е датата на приключването на устните състезания във въззивното производство, размерът на падежиралите вноски относно главница от дата 17.11.2008 г.-без да бъдат взети предвид уговорките по допълнителното споразумение относно капитализиране на непогасената част от лихвата към остатъка от главницата, е 3 124,89 евро. Според приетото заключение на ССЕ ответницата е платила сума за погасяване на главница в размер на 740,34 евро, както и сума 245 евро като наказателна лихва, каквато наказателна лихва окръжният съд е приел да не дължи. Решението и в тази част не е обжалвано .Следователно размерът на дължимата главница за периода от 17.11.2008 г. до 14.10.2020 г. се изчислява на разликата между изчислената главница 3 124,89 евро и платената сума (740,34 евро плюс 245 евро) 985,34 евро – 2 139,55 евро. Поради това искът е отхвърлен за разликата.

Служебната проверка относно неравноправен характер на договорни клаузи е довела въззивния съд до извода ,че разглежданият случай попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Отчитайки основателността на заявеното от ответницата възражение за нищожност по чл. 26,ал.1 от ЗЗД поради противоречие на закона – чл. 10,ал.3 от ЗЗД, предвид формираната по този въпрос съдебна практика, обективирана в решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. 1504/2018 г. на ВКС.При определяне от въззивния съд на размера на задълженията на ответницата към банката също е отчетено, че е налице нарушение по смисъла на чл. 143,ал.1,т.2 от ЗЗП при сключването на допълнителното споразумение от 2.03.2010 г. във вр. с чл. 10,ал.2 от ЗЗД. При условията на чл. 146,ал.5 от ЗЗП наличието на тази неравноправна клауза обаче не води до нищожност на договора между страните, защото процесният договор може да се прилага и без нея, а именно като задължението на длъжника по договора за кредит се определи, без към размера на главницата да се прибавят суми за изтекли лихви.

На следващо място и във връзка с оплакването на жалбоподателката относно наличие на нищожност на оспорени от нея договорни клаузи, уговарящи едностранно увеличение на възнаградителна лихва и доводът ,че това е основание за уважаване на заявеното от нея възражение за прихващане, въззивният съд е посочил, че оспорването на клаузи за увеличение на размера на възнаградителната лихва в случая е безпредметно. В т.7 от договора за банков кредит действително е договорено, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва в размер на базисен лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, като към датата на сключване на договора базисния лихвен процент е 4,69%, стандартната надбавка е в размер на 8,80 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 13,49%. Размерът на възнаградителна лихва, обаче не е променян и е останал 13,49%. за целия процесен период ,видно от заключението на вещото лице След като лихвеният процент е този, при който ответницата е поела задължението към банката, и не е променян, то е невъзможно неизползваната от банката възможност по договорната клауза на т.7 от договора за кредит да се е отразила на задължението на ответницата, респективно, невъзможно е да има надвзети от банката суми, които да се прихванат от задълженията на ответницата към банката. поради което изложените във въззивната жалба подробни съображения за нищожност на тази договорна клауза са оценени като такива без правно значение за спора :няма сума, която да подлежи на връщане съгласно чл. 55,ал.1,пр.1 от ЗЗД и с която да се извърши прихващане с дълга на ответницата към банката по договора за кредит.

Касаторката обжалва решението като неправилно и незаконосъобразно .В приложеното към жалбата изложение се посочват основания на чл.280,ал.1т.1 и т.3 ГПК и очевидна неправилност,чл.280,ал.2,предл трето ГПК. Противоречие с практиката на ВКС в ТР №1/2009г на ОСГТК и цитирани решения на ВКС, съответно основание по чл. 280, ал.1т.1 ГПК се поддържа по процесуалноправен въпрос за задължението на съда да мотивира решението си и за се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба.Според защитата, въпросите от процесуалноправно естество са решаващо произнесени поради съображението на съда ,че е безпредметно обсъждането на релевиран довод за нищожност на договорна клауза, касаеща лихвите, след кахто лихвеният процент не бил променян. Като процесуалноправен се поставя въпросът съществува ли задължение на съда да предостави последна възможност на страната да внесе дължим от нея деподит ,при изрично искане ,мотивирано с уважителни причини .Сочи се основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК

Формулирани са два материалноправни въпроса,в следната последователност и връзка:

1.Представлява ли договор за новация съглашение ,по силата на което се изменя първоначален договор ,като промяната засяга не само размера ,но и основанието и предмета на част от задълженията .Сочи се практика на ВКС, в която се приема новосъздаден дълг по чл. 107 ЗЗД (реш. №85/2017г по т.д №2286/2015г и реш. № 172/2015г по т-д №3721/2013г ,ТК на ВКС ), по установените в тази практика по чл. 290 ГПК признаци се отнася и уговорката в случая по допълнителното споразумение между страните – изменя се предмета, основанието на задължението за лихва, която се капитализира.

2. Представлява ли договор за новация съглашението ,по силата на което непогасената лихва се капитализира към остатъка от главницата ,дължима по договор за заем .Поддържа се основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК ,тъй като не се касае за същински случай на преструктуриране и са налице противоречия в практиката по прилагане на чл. 107 ЗЗД (сочат се решения на въззивни съдилища ),поради различно тълкуване, при една и съща хипотеза.

Отговор е постъпил от Банка ДСК чрез пълномощик юрисконсулт Г.П. .Оспорва се наличието на основание за допускане на касационната жалба.Не са формулирани въпроси ,обусловили крайните изводи на съда и същите не са от значение за изхода на делото Няма противоречие с практика на ВКС, като допълнителен критерии по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.

След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване.

Въпросите от процесуалноправно естество не обосновават допускане до касационно обжалване по критерия на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Тезата на защитата при първия впъпрос е за необсъждане на един от доводите на въззивната жалбоподателка, За обратното свидетелстват мотивите на решението в което е прието ,че възраженията за нищожност на неравноправна клауза в договора с потребител ,когато същата не е приложена в правоотношенията между страните,не обосновава разглеждане на въпроса за нейната недействителност,в случая като основание на евентуалното възражение за прихващане.Няма събрани договорни лихви над първоначално уговорените,нито признати от съда такива въз основа на оспорваната клауза.Въззивният съд е изложил мотиви по довода на защитата,но като е съобразил и изтъкнал негвата неотносимост за крайния си издвод,че ответницата няма насрещно вземане,с което би могла да упражни прихващане. Вързажението е защитно средство и се разглежда ,когато е необходимо.Когато дадена клауза не е проявила действие в отношеншята между страните ,не се налага да се обсъжда възражението за недействителност на тази клауза. Въззивният съд обсъжда възраженията на страните задължително ,но ги разглежда в рамките на спорния предмет по делото ,съобразява се с този предмет като преценява относимостта на доводите и възраженията, към спорните права и задължения, предвид разясненията в ТР №1/2013г ОСГТК за служебните задължения на съда, вкл. на въззивната инстанция.

Следващият (последен в реда на изложението ) формулиран въпрос по прилагане на процесуалния закон се поставя некоректно. От нормите на ГПК е пряко изводимо задължението на съда да следи за процесуалните срокове - както определените в закона, така и указаните на страната от съда.Последните могат да бъдат продържавани по преценка на съда.Последиците от неизпълнение на задължение за внасяне на депозит ,определен и дължим при поискана от страната експетиза при оспорвана автентичност на подпис ,също са изяснени в съдебната практика на ВКС и съответно приложени от въззивния съд. Условието във въпроса за уважителни причини не кореспондира с обстоятелствата по делото, при които процесната експертиза е поискана, допусната и заличена. Преценката на съда да заличи допусната експертиза не е поизволна ,израз е на съчетаното приложение на водещите принципи в гражданския процес.

Първият от поставените материалноправни въпроси сочи като характеризиращи обективната новацията по чл. 107 ЗЗД признаци, които не са водещи за нейната правна същност .Цитираната от защитата съдебна практика (реш.№85/2017 по т.д №2286:2015г на 1-во т.о) не подкрепя дадената от защитата дефиниция за новация В същата се изтъква консолидираното в практиката на ВКС разбиране ,че е необходима ясна воля за погасяване на стария дълг и поемане на нов ,различен по предмет или основание дълг ,в замяна на старото задължение като и че съглашението за новация трябва да е валидно(реш.№210/2014г ,реш. №175/2016г,реш.№138/2013г по т.д №27/2012г на ТК и др). Генерализирано основание за извод,че обективна новация не е налице ,е изричното съдържание на последващо допълнително съглашение, че първоначалният договор за кредит запазва действието си; изричното посочване ,че други клаузи (освен предоговорените) на сключеният първоначално договор останат непроменени ,запазват дайствието си и при неизпълнението им вземането се събира съобразно първоначалните условия, а „отстъпките даени при престурктурирането не се вземат предвид“. Процесното допълнително споразумение обективира именно такава уговорка (т.13),което съдилищата са отчели рещаващо. В банковата и съдена практика тя се определя като престурктуриране на кредит, а не като новация ,без терминологичното определение да е от решаващо значение. Съгласно трайно установената практика на ВКС ,при това не само казуалната, а и формираната в отговор на правни въпроси (реш. №130/2009г по т.д № 650/2008г, реш.№138/2013г по т.д №27/2012г,реш. № 175/2016г по т.д №2602/2014г и др. )преструктурирането на кредита чрез разсрочване, нов погасителен план и пр. не представлява обективна новация.

В тази връзка,формулираният въпрос представлява ли новация съглашението ,по силата на което непогасената лихва се капитализира към остатъка от главницата ,дължима по договор за заем, също има ясно изводим от установената съдебна практика на ВКС отговор, който е отрицателен поради това ,че подобна уговорка между кредитна институция и потребител е нищожна (проворичи на закона) ,следователно не може да произведе новативен ефект, както е приел и въззивния съд. Не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК и по този въпрос

Ответникът по жалбата претендира юрисконсултско възнаграждение, което искане следва да се уважи с присъждането му до размера на сумата 200 лв

С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд състав на ІІІ г.о.