Определение № 4718 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2673/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. И. Т., против решение № 44 от 12.01.2024 г. по в. гр. дело № 541/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2698 от 12.04.2019 г. по гр. дело № 12492/2016 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявен против Държавата иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на правото му на собственост по силата на възстановяване по реда на чл. 2, ал. 1 във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ на 1/2 ид. част от недвижим имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], съответстващ на бивш парцел *, кв. 36, по плана на [населено място], м. „Ц.”, с адрес [населено място], [улица]. Касаторът излага съображения за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение. Обосновава касационните основания по чл. 281, т. 1, 2 и 3 ГПК с твърдения за незаконност на състава, разглеждане на непредявен иск, необоснованост на експертното заключение и недопускане на поискани допустими и относими доказателства и други искания като поправка на протокол, и неизпълнение на указанията на ВКС с неправилно приложение на закона. Иска прогласяване на решението за нищожно, евентуално обезсилването му и връщане на делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд или неговата отмяна. Претендира разноски. Обоснована искането за допускане до касационно обжалване на въззивното решение с основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за вероятната му нищожност, недопустимост и очевидна неправилност. Извежда вероятната нищожност на въззивното решение с наличието на основание за отвод на съдия, подписал решението и с незаконност на съдебния състав, като определен в несъответствие с установените правила, а вероятната му недопустимост с произнасяне на въззивния съд по непредявен иск, формулирайки за обосноваване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1. Обвързан ли е съдът да излага мотиви и доводи в рамките на иска, с който е сезиран, очертан от обстоятелствената част и петитума; 2. Може ли гражданският съд да се произнася по иск, с който не е сезиран; и 3. Следва ли въззивният съд да се произнася по иск, с който не е сезиран. Твърди, че по тези въпроси решението противоречи на решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. дело № 748/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 54 от 07.04.2021 г. по гр. дело № 2081/2020 г. на ВКС, III г.о., и решение № 259 от 25.07.2012 г. по гр. дело № 915/2010 г. на ВКС, IV г.о. Очевидната неправилност аргументира с твърдения за грубо нарушение на закона поради прилагане на неприложима в случая норма на чл. 54, ал. 1 във вр. с ал. 5 ППЗТСУ (отм.) и неприлагане на чл. 54, ал. 8 ППЗТСУ (отм.) и противоречие с формалната логика, като поставя и въпрос следва ли да се събират доказателства и да се излагат мотиви в рамките, очертани от обстоятелствената част на иска, по който въпрос поддържа несъответствие с решение № 60219 от 14.12.2021 г. по гр. дело № 3995/2020 г. на ВКС, III г.о. Поддържа и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните правни въпроси, които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да се произнесе по заявените доводи и възражения. Въпрос, за който се твърди противоречие с решение № 31 от 19.06.2018 г. по гр. дело № 1702/2017 г. на ВКС, I г.о., решение № 63 от 29.07.2019 г. по т. дело № 1528/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 200 от 23.12.2019 г. по гр. дело № 3779/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. дело № 183/2018 г. на ВКС, II т.о., и решение № 200 от 23.06.2015 г. по гр. дело № 6459/2014 г. на ВКС, IV г.о.; 2. Кой е приложимият закон за реституцията на имот - ЗВСОНИ или ЗВСНОИ, ако претендираният имот е отнет от държавата по ЗКИ. Поддържа несъответствие с ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр. дело № 3/1994 г. на ОСГК на ВС и ТР № 6 от 10.05.2006. по гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС; 3. Дали при реституция по ЗВСОНИ тя настъпва по право или е необходима предварителна административна преценка и действия на администрацията, като разгледан въпрос в несъответствие с т. 1 и 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС; 4. Могат ли да се градят изводи за наличие на обстоятелство, за което е необходим официален документ, без такъв документ да е представен по делото. Излага, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 131 от 12.07.2018 г. по гр. дело № 131/2018 г. на ВКС, IV г.о., и определение № 892 от 04.10.2011 г. по гр. дело № 119/2011 г. на ВКС, I г.о.; 5. Следва ли настъпила реституция, ако завзетият имот съществува до размерите, в които е отчужден, а не във вида, в който е завзет - част от имота е разрушен, погинал или пък обектите в него са с променено предназначение или ако се претендира реституция на недвижим имот и след завземането му само е променено предназначението му, то реституция настъпва ли. Излага несъответствие на този въпрос с разрешението по т. 1 от ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр. дело № 3/1994 г. на ОСГК на ВС; 6. Следва ли да се приема по делото като официален писмен документ и да му се придава силата на такъв, ако той не е приет по делото по съответния ред и липсват данни за издателя му. Въпрос, разрешен в противоречие с решение № 225 от 07.01.2019 г. по гр. дело № 567/2018 г. на ВКС, III Г.О.; 7. Следва ли да се установява истинността на представен документ ако срещу приемането му своевременно е направено възражение, като въпрос, разрешение в несъответствие с решение № 802/23.02.2011 г. по гр. дело № 1783/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 225 от 07.01.2019 г. по гр. дело № 567/2018 г. на ВКС, III г.о.; 8. Може ли да се приеме и обсъжда писмено доказателство, без то да е в оригинал или да е в заверено копие, относим към разрешението по решение № 225 от 07.01.2019 г. по гр. дело № 567/2018 г. на ВКС, III г.о.; 9. Може ли да се приеме и обсъжда документ като доказателство за обстоятелства, който документ не е представен от страните - решение № 131 от 12.07.2018 г. по гр. дело № 131/2018 г. на ВКС, IV г.о.; 10. Следва ли да се приеме за законен строеж върху държавна земя, за който не е отстъпено или учредено правото на строеж - решение № 396 от 03.01.2012 г. по гр. дело № 1462/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 31 от 19.06.2018 г. по гр. дело № 1702/2017 г. на ВКС, I г.о.; 11. Следва ли да се вземат предвид при решаване на делото и обяснения на експерта, дадени в открито съдебно заседание - решение № 59 от 24.04.2020 г. по гр. дело № 3624/2019 г. на ВКС, IV г.о., и 12. Може ли вещо лице да гради изводите на експертизата си за документи, които се намират в страна по делото, без тези документи да са представени от страната като писмени доказателства - решение № 191 от 24.04.2012 г. по гр. дело № 157/2011 г. на ВКС, I г.о. Ответникът по касационната жалба Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор, излагайки съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените в нея оплаквания. Претендира разноски. Другият участник по производството - третото лице помагач Столична община, с участието на което е постановено решението, не е подал отговор на касационната жалба в посочения срок. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното: Касационната жалба е редовна. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивното производството, по което е постановено обжалваното решение, е проведено след прогласяване на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 1 ГПК за нищожни на решение № 173 от 10.02.2022 г. и решение № 143 от 03.02.2022 г., постановени в друго въззивно производство по гр. дело № 793/2021 г. на САС, образувано по реда на чл. 294 ГПК след отмяна на предходно въззивно решение от касационната инстанция. С решение № 2698 от 12.04.2019 г. по гр. дело № 12492/2016 г. на СГС първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от С. Т. против държавата иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на правото му на собственост на основание реституция по чл. 2, ал. 1 във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ върху 1/2 ид. част от имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], бивш парцел * в кв. 36 по плана на [населено място] от 1943 г., с адрес на имота: [населено място], [улица]. Така поставеното първоинстанционно решение е потвърдено с решение № 907 от 23.04.2020 г. по в. гр. дело № 3624/2019 г. на САС. Решението на въззивната инстанция е отменено с решение № 27 от 04.03.2021 г. по гр. дело № 2581/2020 г. на ВКС, I г.о., постановено по касационна жалба на С. Т. и с него е приет за неправилен поради нарушаване на материалния закон изводът на въззивния съд, че е без значение за настъпване на реституцията по ЗВСОНИ обстоятелството дали постройките в процесния имот за законно построени поради противоречието му с тълкувателното разрешение по т. 1 от ТР № 6 от 17.05.2006 г. по тълк. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че пречка за реституиране по реда на ЗВСОНИ е само извършено след отчуждаването законно строителство в имота (строителство с надлежни строителни книжа) и то такова законно строителство, след извършването на което останалата незастроена част от отчуждения имот не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията. Същото въззивно решение е прието за неправилно и поради допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение с неправилната му преценка за необходимостта от допускане на допълнителна съдебно-техническа експертиза със задачи за изясняване на законността на строежите и възможността от незастроената част от имота да бъде обособен самостоятелен парцел към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ. Делото на основание чл. 293, ал. 3 ГПК е върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд, предвид необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия, чрез допускане на допълнителна експертиза с посочени в отменителното решение задачи. При новото разглеждане на делото пред въззивния съд, за което е образувано в. гр. дело № 793/2021 г. на САС, е допусната допълнителна съдебно-техническа експертиза по задачите, посочени в отменителното решение на касационната инстанция, свързани с изграждане на сградите в границите на бившия парцел * по регулационния план на [населено място] от 1943 г. със строителни книжа и възможността останалата част от имота, извън застроената и минимално необходимата прилежаща площ към тези сгради, да бъде обособена в самостоятелен парцел по действащите към 25.02.1992 г. строителни норми, като бъде изготвена скица. Поради постановяване на две решения по съществото на спора от ненадлежен състав на въззивния съд и от такъв, но при неспазване на тайната на съвещанието, съгласно изискванията на чл. 236, ал. 1 ГПК и чл. 21, ал. 1 ГПК, е прогласена нищожността на същите с решение № 50014 от 17.02.2023 г. по гр. дело № 2127/2022 г. на ВКС, I г. о., и делото е върнато отново за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. След разглеждането му от друг съдебен състав на въззивния съд, който е повторил извършените при предходното разглеждане на делото от въззивния съд действия по приемане на представени писмени доказателства и експертно заключение на допълнителната съдебно-техническа експертиза с изслушване на вещото лице, същият е приел предявения установителен иск за собственост на основание реституция по ЗВСОНИ върху 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], бивш парцел * по плана на [населено място], м. „Ц.“, за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд при преценка на събраните писмени доказателство и експертни заключения и обсъждане на доводите на страните е приел за установено, че ищецът С. Т. (сега касатор) е единствен наследник по закон на съдружниците в СД „Досю Вълев и синове”, вписано в дружествения търговски регистър на Старозагорския областен съд под № 45/1909 г. със седалище в [населено място] и с предмет на дейност търговия с хранителни стоки и железария, което дружество заедно с „Фурия” АД („Фория“ АД) са закупили с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 97 от 30.04.1943 г., вписан със записка за вписване от 30.04.1943 г., недвижим имот, намиращ се в [населено място], [улица], и представляващ парцел * от кв. 36 по плана на [населено място], м. „Ц.”, с площ от 1644 кв.м, заедно с всички масивни, немасивни и барачни постройки. Посочено е за установено, че придобитата от събирателното дружество 1/2 ид. част от собствеността на дворното място, заедно с намиращите се в него постройки, въз основа на конфискационно дело № 1020/1947 г. на ВКС, по което е издаден изпълнителен лист конф. № 21/47 г. от 04.02.1948 г. от Старозагорски областен съд, е одържавена на основание Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (ЗКИ). След извършената конфискация за имота са съставени АДС № 1 от 28.06.1948 г., видно от който от същия са застроени 170 кв.м, и АДС № 291 от 08.07.1952 г., в който като основание за одържавяване на тази част от имота е посочен ЗКИ и изпълнителният лист, като е съставено и сведение за одържавен имот. Със заявление от 09.08.2013 г. ищецът С. Т. като наследник е поискал от областния управител на София град деактуването на имота за събирателното дружество. За дружеството, като вписано със седалище в [населено място] и клонове в [населено място] и [населено място], е установено, че то е заличено от дружествения регистър на съда въз основа на определение от 18.06.1952 г. поради ликвидацията му. Констатирано е също, че останалата част от спорния имот, собственост на „Фурия” АД по НА от 1943 г., е одържавена по реда на ЗОЕГПНС, като е съставен АДС № 292 от 19.08.1949 г. След обсъждане на експертното заключение, събрано пред първоинстанционния съд, е прието за установено, че описаният в НА от 1943 г. имот е идентичен с този по АДС и представлява парцел * в кв. 36 по плана на [населено място], м. „Ц.“, към който за изпълнение на предвидено по плана жилищно застрояване е присъединен бивш парцел *, с площ от 299 кв. м, отчужден от трети на производството лица (братя Я.), и образуван нов парцел * от кв. 36 с отреждане „за жилищно строителство” с обща площ от около 1937 кв. м. Предвиденото строителство в имота е реализирано с построяването на нова жилищна сграда - на шест и седем етажа с четири входа, в режим на етажна собственост (пет до седем-етажен Г-образен жилищен блок по допълнителното експертно заключение), като с АДС № 3312 от 1953 г. имотът заедно с построената в него сграда е предаден за управление на МВР, по който към този момент застроената площ от имота е 862.65 кв. м, а незастроената площ – 695.55 кв. м. Изложено е за установено въз основа на експертното заключение, че в процесния имот, включващ се изцяло в УПИ * в кв. 36 на [населено място] и ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], заедно с посочената жилищна сграда има построена и масивна сграда (гаражи) с идентификатор ****, изградени поетапно въз основа на позволителни билети, след построяване на жилищната сграда: 1965 г. - за три гаража, 1967 г. за четвъртия гараж и 1969 г. - за петия гараж, като постройките в имота отпреди одържавяването му не съществуват, който извод е изведен от експертните констатации при извършения оглед и данните по кадастралните планове от 1938 г. и 1956 г. Въз основа на събраното във въззивното производство заключение на допълнителната съдебно-техническа експертиза, пояснено при изслушването на вещото лице в открито съдебно заседание и възприето за достоверно като обективно и компетентно изготвено, е прието за установено, че за тези два сградни обекта (жилищна сграда с голям брой апартаменти и магазини и сграда с пет гаражи) в обхвата на стария парцел *, включен изцяло в територията на сегашния УПИ * в кв. 36 на [населено място], м. „Ц.“, са със съхранени в архива на Столична община одобрени екзекутиви на проекта за жилищния блок, разположен на североизточния ъгъл на имота до кръстовището на [улица]и [улица], и одобрени проекти и позволителни билети за гаражната постройка от пет помещения, разположена в югозападния край на имота, непосредствено на вътрешната граница, и изграждането на същите е осъществено с надлежни строителни книжа. Въззивният съд е приел за установено въз основа на възприетите експертни изводи, че от площта, незаета от законно построените сгради и минимално обслужващите ги зони, която възлиза на 383 кв. м, е невъзможно да се образува парцел. Изложил е съображения, че съгласно чл. 54, ал. 1 ППЗТСУ (отм.), действал към релевантния момент, за парцелите за малкоетажно застрояване в градовете се предвиждали най-малко 14 м лице и 300 - 1000 кв. м повърхност, а незаетата в случая площ, макар и да е над минималния размер от 300 кв. м, не разполага с лице към нито една улица. Предвиденото в плана от 1987 г. високо строителство с лица към улиците по периферията на квартала, каквото не е предвидено във вътрешността на квартала, е изчерпана и затова е възможно обособяване на нов парцел във вътрешността на квартала при действащите към този момент правила само за парцел за нискоетажно строителство, но не и за високоетажно строителство. Този извод вещото лице при изслушването му в съдебно заседание е изяснило и с конфигурацията на остатъчната площ и с невъзможността за осъществяване на ново високоетажно строителство, при което отстоянията от евентуални регулационни линии биха били значителни. При така посочените за установени факти, въззивният съд е приел от правна страна, след излагане на предпоставките за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ - имотите да са одържавени по някой от предвидените в закона начини; към момента на влизане в сила на закона имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ; имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, и собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот, и посочване на установената практика на ВКС по неговото прилагане и тълкуване, че процесният имот е отнет от събирателното дружество, наследник по закон на съдружниците в което е ищецът С. Т. (сега касатор), въз основа на Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (ЗКИ), поради което с представените протокол по ПМС № 3 от 02.04.1948 г. и заповед № 720 от 23.08.1948 г., издадена в съответствие с пар. 5 от ППЗНЧИМП, дружеството е освободено от национализация, но не и имотът от одържавяването му. Последното е изведено и от съставения на основание ЗКИ и изпълнителния лист по конфискационното дело за завземане на имота АДС № 5214 от 08.07.1952 г., в който липса посочване като основание за одържавяване ЗОЕГПНС и към момента на издаване на който (т. е. през периода 1948 г. – 1952 г.) имотът е продължил да бъде държавна собственост (за съставения акт за завземане на имота от 28.06.1948 г. също е посочен като основание ЗКИ, респ. изпълнителният лист). Изложено е, че отнемането на имота по посочения в тези актове закон – ЗКИ, който попада в основанието на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, установява одържавяването на същия по предвиден в закона начин, какъвто представлява и отчуждаването по ЗОЕГПНС, като предпоставка за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ за ищеца С. Т. по арг. от чл. 3, ал. 2 във вр. с ал. 1 ЗВСОНИ, в качеството му на наследник по закон на съдружниците в събирателното дружеството „Досю Вълев и синове“, от което имотът е одържавен. Посочено е, че не е установена следващата от предвидените в закона предпоставки за възстановяване на собствеността по този закон - имотът да съществува реално до размерите, в които е одържавен. Този извод е изведен от установеното застрояване на имота със законно изградени нови сгради – жилищна сграда с голям брой апартаменти и магазини и сграда с пет гаража, предвид времето на тяхното изграждане през период периода 1953 г. – 1969 г., т. е. до 25.02.1992 г., и наличието на надлежни строителни книжа за тях (проверени и налични книжа за сградите), и невъзможността от остатъчна площ от стария парцел * да се обособи самостоятелен обект на собственост (парцел) съобразно нормативите за устройство на територията. За неоснователни са приети доводите на ищеца С. Т. за наличието и на тази предпоставка, включително и въз основа на представените писмени доказателства с опис за съществувала в имота работилница, предвид несъмнено установените от експертните заключения и другите събрани доказателства факти, че постройките отпреди одържавяването на имота не съществуват поради разрушаването им, включително и към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, и застрояване на спорния имот с нови сгради при надлежни строителни книжа, останалата площ от който (извън законно построените сгради и минимална необходима прилежаща площ към тях) не може да обособи като самостоятелен парцел при прилагане на ППЗТСУ (отм.), респ. чл. 54, ал. 1 от същия правилник. Последният е приет за приложим единствено в случая поради реализиране на предвиденото в плана високо строителство и невъзможност за осъществяването на друго такова. Изложени са съображения, че такова обособяване е невъзможно дори и при прилагане на чл. 54, ал. 5 ППЗТСУ поради липсата на възможност за осъществяване на условието за лице към улица. Така е изведен извод, че поради застрояване на отчуждения имот със законно построени сгради, за които е нужна обслужваща площ, и невъзможността от остатъчната свободна площ от имота да се обособи самостоятелен обект на собственост по нормативите за устройство на територията, включително и поради обслужващото предназначение на терена, същият не подлежи на възстановяване по силата на закона и предявеният за него иск се явява неоснователен. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните основания за допускането му до касационно обжалване не се налице. Не се констатира наличието на порок, обуславящ извод за вероятна нищожност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. Нищожността на съдебното решение е последица от най-тежкия му порок, който е налице при постановяването му от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Надлежен е онзи съдебен състав, който е формиран от лица, имащи качеството на „съдия“ в съда, на когото делото е подсъдно по правилата на родовата и местната подсъдност и които са участвали при провеждане на последното съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото по арг. от чл. 235, ал. 1 ГПК. В случая, обжалваното въззивно решение е постановено от надлежен съдебен орган, в предвидения тричленен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в изискуемата писмена форма, подписано е и е разбираемо. Изложените от касатора доводи за обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК не водят до възможен извод за вероятна нищожност на въззивното решение. Нищожност на акта на съда поради незаконен състав би била налице, ако е постановен еднолично вместо от съдебен състав, с участие на лице, което не е било избрано за съдия или с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора. Основанията за отвод са предвидени като процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или отказът на съдията да се отстрани от делото не влече нищожност или недопустимост, а може евентуално да доведе единствено до неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и то само ако предубедеността на съдебния състав е причина за постановяване на крайния незаконен резултат, противоречащ на действителното правно положение по спора (мотивите към ТР № 1 от 21.11.2023 г. по тълк. дело № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 13 по гр. дело № 5/1976 г. на ОСГК на ВС, решение № 200 от 19.01.2018 г. по т. дело № 592/2016 г. на ВКС, ІІ т. о.). Изложеното от касатора за участието на член на съдебния състав при разглеждането на друго дело в друг съдебен състав не се подвежда и под никое от предвидените в процесуалния закон основания за отвод, а по изложените вече съображения не може да обоснове и извод за вероятна нищожност на решението. Не се обосновава извод за вероятна нищожност на решението и поради определянето на член на съдебния състав на принципа на случайния подбор. Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено законодателно със ЗСВ от 1994 г. (отм.) и е доразвито в чл. 9, ал. 1 на сега действащия ЗСВ (обн. - ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 г.). Целта на разпоредбата е да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, да се изключат предположения за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав, като разпределението на делата е съответно на принципа за справедлив процес в чл. 6, пар. 1 ЕКПЧОС - делото на всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона. За ефективното приложение на принципа на случайния подбор ВСС е разработил Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища (приета с решение на ВСС по протокол № 57 от 04.12.2014 г., последно изм. и доп. с решение по протокол № 6 от 27.02.2024 г. на СК на ВСС). Тя регламентира реда за разпределение на съответното дело по електронен път и ограничава приложението на принципа на случаен подбор само до съдията-докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение - чл. 1 от Методиката. Определянето на останалите членове е функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния съдебен орган, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. Правилата за разпределение на въззивно гражданско дело в Софийски апелативен съд при прилагане на принципа на случайния подбор към момента на образуване на настоящото производство са регламентирани в чл. 9, ал. 1 ЗСВ, Правилника за администрацията в съдилищата и Вътрешни правила за случайно разпределение на делата в Софийски апелативен съд, които са в сила до 09.05.2024 г. и публикувани на електронната страница на съда. В тях не се съдържат изрични правила за определянето на останалите членове на съдебния състав освен съдията докладчик. В случая делото, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е разпределено на съдията докладчик при спазване принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение, което е удостоверено в приложен по делото протокол за неговия избор от 22.02.2023 г. Определянето не само на съдията-докладчик, но и на останалите членове на съдебния състав на принципа на случайния подбор, удостоверено с протоколи от същата дата, в още по-голяма степен осигурява необходимата прозрачност при разпределението, гарантира безпристрастност и обективност на правораздаването и отрича всякакво съмнение за специален подбор на съдиите. Не е налице и вероятност решението да е недопустимо. Недопустимо е това съдебно решение, което е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. жалба или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск, т.е. на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В настоящия случай не се констатират посочените основания, включително и по наведените от касатора доводи за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск, които да водят до вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. При разглеждане на спора относно принадлежността на 1/2 идеална част от процесния имот въззивният съд съобразно диспозитивното начало в граждански процес е взел предвид индивидуализирането на същия от посочените от ищеца С. Т. (сега касатор) твърдения в исковата молба за правопораждащите спорното право факти, респ. придобивното му основание и съдържание, и направеното въз основа на тези твърдения искане. Съобразени са посочените твърдения на ищеца С. Т. за качеството му на правоимащо лице за възстановяване на 1/2 идеална част от собствеността на процесния имот като единствен наследник по закон на съдружниците в събирателното дружество с фирма СД „Досю Вълев и синове“, собственик на претендираната идеална част от имота към момента на одържавяването му, отнемането на този имот въз основа на акт по Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ), очертаващи правопораждащите спорното право на юридически факти, респ. реституцията по силата на този закон като специфичен способ за възстановяване на притежавано в миналото право на собственост, и направеното въз основа на тях искане за установяване на собствеността, очертаващи основанието и петитума на предявения иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, поради което не е налице произнасяне и по непредявен по производството иск за собственост. Законът за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, Закона за плановото изграждане на населените места, Закона за благоустройство на населените места, Закона за държавните имоти и Закона за собствеността (ЗВСНОИ) урежда случаите на възстановяване на собствеността, при които е налице валидно проведено и приключено обезщетително производство и пряко обвързва отмяната на отчуждаването и възстановяване на собствеността върху имота или части от него, редът за който е административен, с връщане на полученото по производството обезщетение. Такива твърдения от ищеца С. Т. не са посочвани в исковата молба при очертаването на спорното право и не са разглеждани от въззивния съд като предпоставки за възстановяване на собствеността в обжалваното въззивно решение, а и посочването на погрешна квалификация на иска, каквото в случая и не е налице, няма за последица недопустимост на постановеното решение, а евентуално неговата неправилност. По тези съображения и липсата на несъответствие на въззивното решение с посочените в изложението към касационната жалба решения на ВКС, постановени по реда чл. 290 ГПК, които дори и разглеждат хипотези на неправилно извършена от въззивния съд преценка на допустимостта на първоинстанционното решение, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси, изведени от посочените доводи за неговата недопустимост. Не е налице вероятност и обжалваното въззивно решение да е очевидно неправилно. Същото не страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран, без необходимост от извършване на присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика, каквито пороци не следват от съдържанието на обжалваното въззивно решение, включително и по наведените доводи за неправилно прилагане на чл. 54, ал. 1 ППЗТСУ (отм.) вместо приложимия закон – чл. 54, ал. 8 ППЗНСУ (отм.), при предвиденото високо строителство и за очевидна необоснованост поради противоречие на изложени твърдения и приетото за установено от въззивния съд и на обсъдените доказателства и направените въз основа на тях фактически изводи. При приложимия закон за въведеното в процеса спорно право и въз основа на предвидените в него предпоставки за възстановяване на собствеността въззивният съд е извършил преценка на събраните доказателства и следващите се от тази преценка фактически изводи, включително и при съблюдаване на връзките помежду им и изводите от тях, въз основа на които е и извел извод за отсъствието на предпоставките за възстановяване на собствеността, изрично оспорени от насрещната страна по производството, включително и относно несъществуването на спорния имот до размерите, в които е отчужден, и принадлежността на построено в имота на други лица. Доводите на касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за произнасяне извън наведените от страните твърдения също не съответстват на данните по делото за поддържаните от страните процесуални позиции и предприета защита по въведения спор за собственост, включително и относно застрояването на имота, включваща и двата сградни обекта. При тяхната преценка и на предпоставките за настъпването на реституцията по ЗВСОНИ нормата на чл. 54, ал. 1 ППЗТСУ (отм.) е приложена от въззивния съд в релевантната й редакция и в действителен смисъл. Приложимостта на същата е обоснована в решението и с установената единствена възможност за обособяване на нов парцел (самостоятелен обект на собственост) само за нискоетажно строителство, но не и за високоетажно строителство, отчитайки конфигурацията на остатъчната площ и невъзможността за осъществяване на ново високоетажно строителство (при реализираното такова по плана и отстоянията от регулационни линии, при които са неприложими други правила за устройство на територията (включително и чл. 55, ал. 8 ППЗТСУ, отм.). Така изложените мотиви в обжалваното решение не е обосноват извод за вероятност и същото да е очевидно неправилно, респ. съдържанието на неговите мотиви да е в противоречие с решение № 60219 от 14.12.2021 г. по гр. дело № 3995/2020 г. на ВКС, III г.о., по поставения за очевидната неправилност въпрос. Извън обхвата на поддържаната очевидна неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка и неправилно установяване на фактите. В тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и при условията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, разяснени в задължителните разрешения, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд за обсъждане на събраните по делото доказателства и за произнасяне по заявените доводи и възражения, е обуславящ за изхода по всяко едно дело, пренесено пред въззивната инстанция, но по него не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отсъствие на противоречие на въззивното решение по този въпрос със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и с казуалната практика на Върховния касационен съд, включително и с посочените в изложението към касационната жалба (едно от които - решение № 200 от 23.06.2015 г. по к. гр. дело № 6459/2014 г. на ВКС, IV г. о., дори неотносимо по така поставения въпрос). В установената практика по този въпрос се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи (например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др.), въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В случая въззивният съд, съобразно правомощията си, е очертал установената фактическа обстановка въз основа на преценка на събраните по делото доказателства, относими към предпоставките по чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ за възстановяване собствеността върху процесния имот. След обсъждане на приетите писмени доказателства и експертни заключения на основната и допълнителна съдебно-технически експертизи, включително и поясненията на вещите лица при тяхното изслушване в открито съдебно заседание, поотделно и в тяхната взаимна връзка, и излагане на мотиви за приетите въз основа на тях за установени факти от значение за решаване на делото, въззивният съд е приел, че не са осъществени всички предпоставки за възстановяване на собствеността на процесния имот поради осъществено в него законно строителство на нови сградни обекти и невъзможност от останалата незастроена и прилежаща сградите част от същия да се обособи самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията. В обжалваното решение са изложени и изрични мотиви по направените оплаквания от ищеца С. Т., включително и по представени пред въззивния съд писмени доказателства, и обосновани и в представената писмена защита. Във връзка с аргументите на касатора в изложението към касационната жалба следва да се посочи още, че съгласно ППВС № 7 от 27.12.1965 г. и т. 13 ППВС № 1 от 10.11.1985 г. не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите относими по делото, което в настоящия случай е сторено. Несъгласието на касатора с крайния резултат на въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за допуснати от решаващия съд процесуални нарушения при формиране на крайния извод, не са предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. В него не могат да се обсъждат направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи по касационните основания. Поддържаното основание за допускане на решението до касационно обжалване не е налице и по поставените въпроси (втори, трети и пети въпроси), свързани с възстановяване на собствеността при отнемане на имот по ЗКИ и възможността за настъпване на реституционния ефект при промяна на предназначението на имота, тъй като формулираните въпроси, възпроизвеждащите част от установените релевантни факти и доводите, обосноваващи защитната теза на касатора, не са изведени от решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Последните в обжалваното решение не са разрешение и в противоречие, а в съответствие с тълкувателните разрешения, дадени в ТР № 1 от 17.05.1995 г. по гр. дело № 3/1994 г. на ОСГК на ВС и ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Налице е и съответствие с практиката на ВКС (решение № 173 от 4.03.2010 г. по гр. дело № 221/2009 г. на ВКС, I г. о.), в която е прието, че при одържавяване (конфискуване) от държавата на имоти по ЗКИ, като посочен в чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ нормативен акт, нормите на който имат наказателноправен характер, а конфискацията въз основа на него – такъв на наказателна санкция (ТР № 1/1993 г. по дело № 1/1993 г. на Пленума на ВС), и при което последващо одържавяване на същия имот няма действие, включително и по ЗНЧИМП, приложимият закон за настъпване на реституционния ефект на собствеността, ако са били налице и останалите предпоставки на закона, е чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, приложен и от въззивния съд в обжалваното решение. Тъй като при действието на тази законова разпоредба и при наличието на предвидените в закона предпоставки възстановяването на собствеността настъпва ex lege - по силата на закона, без да е необходимо провеждането на специално административно производство, с изключение на хипотезата по чл. 4, ал. 3 ЗВСОНИ, в установената практика на ВКС (решение № 122 от 30.06.2010 г. по гр. д. № 239/2009 г.на ВКС, II г.о.), е прието, че обявяването й за частично противоконституционна относно прилагането на ЗКИ с решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС, обн. – ДВ, бр. 30 от 17.03.1998 г., имащо действие занапред съгласно чл. 151, ал. 2 и 3 от Конституцията, не рефлектира върху вече придобитите по реституция вещни права. За настъпването на реституционния ефект на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ за собствеността обаче трябва да са налице предпоставките закона към момента на влизането му в сила, за които са и дадените тълкувателни разяснения в ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. В съответствие с тези разяснения и указанията по прилагането и тълкуването на закона, дадени от касационната инстанция в отменителното решение, въззивният съд е разгледал тези предпоставки по приложимия закон – ЗВСОНИ, и след преценка на относимите доказателства за релевантните за спора факти и връзките между тях е извел правни изводи за липса предпоставките за настъпване на реституционния ефект за собствеността на процесния имот. Тези изводи въззивният съд е извел не поради промяна в предназначението на имота, респ. поради обединяването му с друг имот, а поради невъзможността след неговото законно застрояване с двата сградни обекта в периода 1953 г. – 1969 г., т. е. с надлежни строителни книжа и преди 25.02.1992 г., и при несъществуване на сгради отпреди одържавяването на имота (поради тяхното разрушаване, а не поради прието за установено от въззивния съд преустройство, т. е. при несъществуване на същите като самостоятелен обект на собственост), останалата площ от имота (бившия парцел *) да се обособи като самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията – чл. 54 ППЗТСУ, което не е в противоречие, а в съответствие с посочените разрешения в задължителната практика на ВС и ВКС и казуална практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал в решението наличието, респ. липсата на предпоставки за възстановяване на собствеността по ЗВСНОИ, посочен в изложението към касационната жалба при формулирането на тези въпроси. Практиката на ВКС, на която се е позовал въззивният съд в мотивите на обжалваното решение, е за осигуряване на еднаквото прилагане и тълкуване на закона при обосноваване на извод относно невъзможността за образуване на самостоятелен обект на собственост - самостоятелен парцел, включително и маломерен такъв, предвид липсата на лице към улица, каквото изискване е въведено в чл. 54, ал. 1 ППЗТСУ (отм.), но действал към релевантния момент. Липсва обсъждане и на необходимост от предварително провеждане на административна процедура за възстановяване на собствеността, а разгледаните предпоставки за възстановяване на собствеността са изцяло в съответствие с установената практика по прилагането и тълкуването на приложимия в случая реституционен закон. Поставените от касатора въпроси относно представен или не документ по производството и изслушването на експерта по експертно заключение (четвърти, 6 - 9 и 11 - 12 въпроси), части от тях с възпроизвеждане на доводи от защитната теза на касатора, са свързани с обсъждането на доказателствата по производството, а не с правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, поради което те не осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимостта на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Липсата на общото основание прави ненужна преценката на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за извеждането на което част от посочената и приложена към изложението на касационната жалба практика не представлява практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а друга част от същата е неотносима, тъй като касаят разрешения на конкретни хипотези с различен предмет и при различни спорни обстоятелства. За пълнота следва да се отбележи, че разглеждането на делото е извършено от въззивния съд и след отменително решение на касационната инстанция, в което са и посочени процесуалните действия, които същият е длъжен да извърши, като в него не се съдържат указания за събиране на други доказателства, които не са събрани поради съществени процесуални нарушения и поискани от страните, включително и за представяне на други доказателства за изграждане на намиращи се в имота сгради, поради което за въззивния съд не е възникнало правомощие при новото разглеждане на делото да извършва такива процесуални действия. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че указанията по приложението на закона - както на материалния, така и на процесуалния, дадени от ВКС в отменително решение, са задължителни за въззивния съд. Такъв е смисълът на разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, като това процесуално изискване е императивно. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия на съда и на страните са извършени надлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори, и кои процесуални действия той не може да извърши (решение № 164 от 1.07.2013 г. по гр. дело № 1238/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.). В изпълнение на установеното в чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК правило въззивният съд е предприел извършването на предписаните в отменителното решение процесуални действия като е допуснал и приел заключение на допълнителна съдебно-техническа експертиза с посочените в същото решение задачи, въз основа на които е възложена и проверка за изграждане на сградите, намиращи се в имота, с надлежно издадени за тях строителни книжа, и по което заключение вещото лице е изслушано в съдебно заседание с изясняване на дадените с него изводи, както и въз основа на проверените и налични строителни книжа. Последните въззивният съд е обсъдил по вътрешно убеждение, включително и във връзка с дадените обяснения на вещото лице за тяхното изясняване, и другите събрани доказателства, и въз основа на приетите за установени от тях релевантни за правния спор факти е извършил преценка на предпоставките за настъпване на реституцията по ЗВСОНИ, за които също са дадени в отменителното решение указания по тълкуване и прилагане на закона. Предвид дадените в ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС разрешения, с които въззивният съд се е съобразил, не е налице основание за допускане до касационно обжалване на решението и по десетия въпрос, свързан с преценката на законност на строеж при неотстъпено право на строеж и посочената практика по който в изложението към касационната жалба е изцяло неотносима към него (последната дава разрешения за течението на придобивна давност при липсата на възможност за защита и за задълженията на въззивния съд при разглеждане на спора). В мотивите към т. 1 от тълкувателно решение е прието, че незаконно строителство, което не води до промяна на вещта и респ. не е пречка за реституиране е само това строителство, което е осъществено без надлежни строителни книжа и след 25.02.1992 г., но не и когато е осъществено от несобственик или от правен субект, на който не е надлежно учредено право на строеж. Именно въз основа на тези разрешения, във връзка с които са и дадените в отменителното решение указания, и приетото за установено въз основа на експертното заключение, събрано пред въззивната инстанция по дадените от касационната инстанция указания и счетеното за установено от експертните изводи при извършената проверка на книжата за сградите, е и направената преценка от въззивния съд относно законността на осъщественото в имота строителство след отчуждаването на имота – жилищна сграда с голям брой апартаменти и магазини и сграда от пет гаража. Несъгласието на касатора с така извършената преценка и изложените в тази връзка доводи за необоснованост на въззивния акт, както бе посочено, не са предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания, които биха имали значение за евентуалната неправилност на съдебното решение. В заключение касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този резултат право на разноски има ответникът по касационната жалба, на който на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК следва да се присъди сумата от 150 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.