Определение № 239 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3515/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Г. С. като пълномощник на Д. Х. А. срещу въззивно решение № 150 от 24.04.2019 г. по в.гр.д. № 761/2018 г. на Окръжен съд - Хасково. В жалбата са изложени доводи за неправилност на същото поради необоснованост, нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по поставените в изложението 13 въпроса.

В отговор на касационната жалба ответниците по касация С. Р. Д., М. Р. С., В. Д. В. и Е. П. К. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на въвзивното решение до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 138 от 11.10.2018 г. по гр.д. № 1230/2017 г. на Районен съд- Харманли, с което са отхвърлени предявените от Х. Д. А., заместен в процеса на основание чл. 227 ГПК от своя наследник по закон Д. Х. А., против С. Р. Д., М. Р. С., В. Д. В. и Е. П. К. обективно съединени искове както следва:

• с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че Х. А. е собственик на основание наследство и давност на 1/8 ид. част от ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], целият с площ 483 кв.м, както и на 1/4 ид. част от построените в имота сграда с идентификатор .... с предназначение „жилищна сграда - многофамилна”, на едно ниво, с площ 83 кв.м, и на 1/12 ид.част от сграда с идентификатор ...., с предназначение „селскостопанска сграда”, с площ 38 кв.м;

• иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да възстановят сграда с идентификатор ....;

• иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответниците да предадат на ищеца подробно описаните в диспозитива движими вещи.

Твърдението на ищеца е било, че дворното място и построените в него сгради са били собственост на Д. А. С., починал през 1952 г. След смъртта си същият е оставил за наследници по закон три деца - С. Д. С., Д. Д. А. и А. Д..

Д. Д. е починал през 1979 г. Ищецът Х. Д. А. е негов наследник по закон.

С. Д. С. е починал през 1985 г. Негов наследник по закон е синът му Р. С. Д., починал през 2015 г. Ответниците С. Р. Д. и М. Р. С. са негови наследници.

С нотариален акт № .... г. С. Д. С. е признат за собственик на основание давностно владение, наследство и завещание на следния недвижим имот: 1/2 ид. част от дворно място, с площ 483 кв.м общо застроена и незастроена, ведно с цялата северна самостоятелна част от жилище, състояща се от стая и изба, кухня и салон, от построената в дворното място къща от две самостоятелни части: северна и южна, ведно с 1/3 ид. част от построен в дворното място навес.

С нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № .... г. С. Р. Д. и М. Р. С. признати за собственици на основание наследство и давностно владение на ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], целият с площ 483 кв.м; ведно с построените в него жилищна сграда с идентификатор ...., с площ 83 кв.м, стопанска сграда с идентификатор .... с площ 38 кв.м и селскостопанска сграда с идентификатор .... с площ 11 кв.м., които продали на ответника В. В..

За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 109 ЗС въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен и категоричен начин, че процесният недвижим имот е бил собственост на наследодателя на ищеца - Д. Д., и че ищецът е придобил правото на собственост по наследство и давностно владение. Приел е, че по делото не са ангажирани доказателства имотът да е бил собственост на общия на страните наследодател Д. А. С., починал през 1952 г., не са представени доказателства за неговите наследници, не се установява приживе същият да е извършил делба между синовете си Д. Д. и С. Д.. Не е установена и идентичността на процесния имот с този, описан в нотариален акт № .... г. Приел е, че дори да е налице такава идентичност, от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява Д. Д. да е владял 1/2 ид. част от имота, а след неговата смърт владението да е продължено от неговите наследници, в частност от ищеца Х. А.. Като се е позовал на показанията на свидетелите Г. М., посочен от ищеца, и св. П. К. и М. Т., посочени от ответниците, въззивният съд е приел за установено, че в имота са живели само С. Д. със семейството си, неговият син Р. С. със семейството си и ответниците С. Д. и М. С.. Ищецът е живял в друга къща, недалеч от процесната. Приел е, че не следва да се кредитират показанията на св. Б., според която имотът е бил ползван само от ищеца Х. А., тъй като същите са изолирани и не се подкрепят от останалите доказателства по делото.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят е поставил следните правни въпроси: 1/ Текла ли е давност в настоящия случай. 2/ Дали придобивната давност може да служи за заобикаляне на забраните за придобиване право на собственост и на ограничени вещни права чрез сделки. 3/ Липсата на придобивно основание може ли да послужи за издаване на констативен нотариален акт за собственост. 4/ Когато владението, на което се позовава страна по делото, е на нищожно основание, каква е придобивната давност. 5/ Вследствие липса на добросъвестност какви права се създават за купувачите /ответниците В./ 6/Следва ли съдът да обсъжда само добросъвестността на владелеца, или и на купувача. Какви изводи следва да се направят при такива доказателства. 7/ При липса на упражняване на фактическа власт върху цялата вещ следва ли съдът да валидира констативни актове. 8/ При съсобственост как следва да се доказва намерението за своене и длъжен ли е съдът да изследва тези факти. При липса на доказателства в тази насока съдът следва ли да приема за доказана собственост само на основание представен нотариален акт. 9/ При оригинерните способи за придобиване на собственост е задължително демонстрирането на намерението за своене. В случай, че не е демонстрирано, произвежда ли действие. През какви периоди следва да бъде демонстрирано. 10/ По въпроса относно необходимите предпоставки за придобиване на недвижим имот по давност от владеещия сънаследник. 11/ С оглед забраната за служебно прилагане на давността какви са възможностите за претендиращите права. В този смисъл как се формира преценката на съда. Кои са релевантните доказателства, обвързващи съда. 12/ Обвързана ли е давността от момента на предявяване на собственически иск. 13/ При непозоваване на придобивна давност наследниците черпят ли права.

Настоящият състав намира, че така формулираните въпроси не осъществяват предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за достъп до касационно обжалване.

Въпрос № 1 е фактически и разрешаването му зависи от конкретно установените по делото факти.

Въпроси №№ 2, 4, 5, 6 и 7 са изцяло неотносими към изхода на спора. Те не кореспондират с доводите и възраженията на страните по настоящото дело, нито с приетите за установени факти, поради което не са обсъждани от въззивния съд, нито са от значение за крайните му изводи по спора. Жалбоподателят не сочи коя норма от действащото право забранява придобиване на недвижими имоти чрез правна сделка, за да се обсъжда дали е налице заобикаляне на закона чрез позоваване на придобивна давност. Глава ІІ от ЗСГ е отменена през 1990 г., а ответниците С. Д. и М. С. са се снабдили с констивен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка през 2015 г., поради което практиката, обективирана в решение № 3 от 09.1994 г. по гр.д. № 2/94 на Пленума на ВС, на което се позовава жалбоподателя, е неприложима към настоящия случай. Доводите, че договорът за продажба, от който ответниците В. черпят права, е нищожен поради това, че същите са знаели, че праводателите им не са изключителни собственици на имота, се навеждат за пръв път в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, затова не могат да бъдат съобразявани във връзка с преценката за наличие на основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, още повече, че трайно в съдебната практика е възприето разбирането, че продажбата на чужда вещ не е нищожна. Въззивният съд е приел, че ответниците С. Д. и М. С. и техните наследодатели са упражнявали фактическа власт върху процесния имот повече от 10 години, поради което са придобили правото на собственост на оригинерно основание, т.е. с оглед необходимия за придобиване по давност срок на владението е третирал същите като обикновени, а не като добросъвестни владелци, и отговорът на въпроса за характера на владението и необходимия срок за придобиване по давност на вещ при недобросъвестно владение не би довел до друг извод.

Въпроси №№ 9, 10 и 11 също не са обуславящи изхода на спора, и по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява процесният имот да произхожда от общ на страните наследодател/ Д. А. С./, поради което не се е произнасял относно предпоставките, при които един от сънаследниците /съсобствениците/ може да придобие по давност идеалните части на другите сънаследници. В производството по чл. 288 ГПК настоящият състав не може да проверява дали изводът на въззивния съд, че не е доказан наследствения произход на процесния имот, съответства на събраните по делото доказателства.

Не кореспондират с данните по делото и поставените въпроси №№ 11, 12 и 13. В ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че придобивната давност не се прилага служебно, а е необходимо владелецът да се позове на нея, което може да стане чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен такъв иск или чрез снабдяването с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка на основание давностно владение. В случая по делото е безспорно установено, че през 2015 г. ответниците С. Д. и М. С. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на процесния недвижим имот, издаден по обстоятелствена проверка, с който са признати за собственици на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Следователно не е налице служебно прилагане от съда на института на придобивната давност, за да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 400 лв. за С. Р. Д. и М. Р. С., и в размер на 400 лв. на В. Д. В. и Е. П. К., съобразно заявеното за това искане с отговора на касационната жалба и приложените към него два договора за правна защита и съдействие.

Водим от гореизложеното съдът