Определение № 538 от 04.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3113/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 202086 от 03.08.2020г. по гр.д. № 255/2020г. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 42 от 09.03.2020г. по гр.д.№ 343/2019г. на Мадански районен съд. С последното са уважени предявените от Ф. А. П., Н. А. А., М. А. П. и Р. А. К. против Ф. Н. Е. и Ф. И. Е. три иска: 1/ признато е за установено, че ищците са собственици по наследство от А. И. П., починал 2012г., на масивна сграда - гараж с две клетки, застроена на 42 кв.м. в УПИ ** в кв. 72 с площ 918 кв.м. по плана на [населено място], община Р., която сграда е отразена в жълт цвят на скица№ 1 към заключението на вещото лице, при дялове 5/8 ид.ч. за първата ищца и по 1/8 ид.ч. за всеки от останалите ищци; 2/ признато е за установено, че ищците като собственици на гореописания гараж, имат право на основание чл.64 ЗС да ползват прилежащ терен към гаража с площ 83 кв.м., повдигнат със сив цвят на скица № 1 към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от решението; 3/ осъден е Ф. Н. Е. на основание чл. 109 ЗС да премахне поставената от него ограда пред гаража към улицата, с които възпрепятства ползването на гаража и да се въздържа от други действия, с които пречи на ищците да упражняват правата си на собственици на гореописания гараж.

Касационната жалба е подадена от ответниците по иска Ф. Н. Е. и Ф. И. Е. чрез пълномощника им адв. Ч.. Наведени са оплаквания за неправилност на съдебния акт. Релевира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по четири процесуални и два материалноправни въпроса от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1/ при обсъждане на приложени писмени доказателства съдът следва ли да ги анализира обстойно и обективно, както и да посочи защо дава вяра на едни, а на други не; 2/ при обсъждане на официални писмени доказателства, издадени от длъжностни лица, които не са оспорени, следва ли съдът да ги анализира и да отговори какви правни последици приема от тях; 3/ съдът при анализиране на доказателствата необходимо ли е да се съобразява със законите към момента на твърденията в исковата молба и по-точно дали имотът е бил държавна или общинска собственост и има ли забрана за придобиването му по давност; 4/ официален документ - удостоверение за търпимост по §16, ал.1 ЗУТ, който не съдържа реквизити - дата, номер и година, може ли да се счита за редовен; 5/ относно забраната на чл. 86 ЗС за придобиване на държавен или общински имот чрез давностно владени; 6/ по приложението на чл. 92 ЗС и дали новият собственик на земята става собственик и на построеното върху нея.

Ответниците по жалбата представят писмен отговор чрез пълномощника си адв. Н.. Молят да не бъде допускано касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Предявени са пред първоинстанционния съд установителен иск за собственост на сграда - гараж, иск по чл. 64 ЗС за определяне прилежащия терен към тази сграда и иск по чл.109 ЗС за премахване на ограда и преустановяване на действия, с които ответникът пречи на ищците да ползват гаража.

Ищците са наследници по закон на А. П., починал 2012г., те са съпруга и трите му деца; твърдят, че правото на собственост върху гаража е придобито от наследодателя им по давност; гаражът е построен от него през 1974-1976г., без строителни книжа, но строежът е търпим, за което е издадено удостоверение по § 16 ПЗР ЗУТ. Поземленият имот УПИ **,в кв.72, в който се намира гаража, е записан в разписния лист към плана като съсобствен на наследодателя им и на отвеника Ф. Е.. Отчуждаване на имота не е извършвано, но въпреки това в края на 1985г. общината е отстъпила на ответника право на строеж за построяването на жилищна сграда и на стопанска сграда; през 2017г. ответникът е купил от общината поземления имот. Оттогава възникнал спор за ползването на гаража - ответникът заградил входа му с ограда от бодлива тел, складирал дърва около сградата, паркирал колата си пред гаража. Ищците твърдят, че общината не е била собственик на поземления имот, нито към момента на отстъпване на правото на строеж, нито при продажбата през 2017г. Те претендират да бъде призанато правото им на собственост върху гаража и прилежаща към него част от терена и да бъдат преустановени действията на ответника, с които пречи да упражняват правото си на собственост.

В отговора на исковата молба ответниците - съпрузи са посочили като неверни твърденията, че поземления имот е съсобствен с наследодателя на ищците; сочат, че имотът е бил държавен, че на тях им е отстъпено право на строеж за жилищна сграда, а гаражът на ищците е незаконен и не е търпим строеж, освен това владението върху гаража не е било спокойно - смущавано е от жалби за премахването му.

Според представения разписен лист към плана от 1985г. имот пл.№*, парцел *, кв.72 и 73 е записан като собствен на А. П. и Ф. Е. /А. П. и ответницата Ф. Е. са брат и сестра/. През 1988г. за поземления имот е съставен акт за държавна собственост, в който не е посочено основание, а е отразено „стар държавен имот”. Не се спори, че ответниците са собственици на жилищна сграда и стопанска сграда в имота, построени със строителни книжа и въз основа на отстъпено право на строеж от общината. През 2017г. ответникът е купил от Община Рудозем поземления имот УПИ **, в кв.72 с площ от 918кв.м.

Разпитаният единствен свидетел сочи, че гаражът е построен през1975г. от наследодателя А. П. в негово място; той е ползвал гаража приживе, а след това го ползват децата му. Свидетелят установява наличието на ограда - телено заграждение по линията на тротоара, така че гаражът не може да се ползва. Според свидетеля след като ответникът си построил къщата, спорове с наследодателя не е имал и са живели задружно; споровете започнали след смъртта на А..

Техническата експертиза установява, че за гаража не са налице строителни книжа, но е издадено удостоверение за търпимост, което е без номер и дата; вещото лице е определило прилежащия към сградата терен и я е очертало на скица /по един метър от западната, южната и източната фасада, а на север - до улицата/; констатирало е, че е налице ограда от бодлива тел пред гаража откъм улицата, която препятства ползването на гаража. Вещото лице изяснява, че през 1988г. е съставен акт за държавна собственост за поземления имот, като е отразено, че това е стар държавен имот, но предходни актове няма съставяни, така че единственото основание за съставяне на акта е заповедта за одобряване на регулационния план. В устните си обяснения вещото лице допълва, че първият регулционен план за имота е от 1985г. /преди това имотът е извън регулация/ и гаражът е нанесен при одобряването на плана, следователно е съществувал от по-рано. Строежът не е в конфликт с изискванията за отстояние и граници по сега действащия план.

По делото е представено удостоверение за търпимост на гаража, което е подписано от главния архитект на Община Рудозем, но няма изходящ номер и дата; същото е изпратено на ищците с писмо от 19.03.2018г.

Първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са основателни. Гаражът е построен от наследодателя на ищците и към момента на изграждането му поземленият имот е бил извън регулация, но със селищен характер. Според съда, не е установено основанието за придобиване поземления имот от държавата, а съставеният акт има само декларативно значение. Сградата е без строителни книжа, но е в режим на търпимост и с осъществяваното владение от построяването й през 1975г., е придобита по давност. Към момента на актуване на имота като държавна собственост през 1988г. давностният срок е вече изтекъл, така че забраната на чл. 86 ЗС и §1 ДР ЗС не е приложима. Доводите за смущаване на владението е намерил за несъстоятелни, тъй като се касае за действия /подавани жалби/ от 2010г. насам, когато давността е вече изтекла.

Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния по реда на чл. 272 ГПК и е изложил съображени по съдържащите се в жалбата оплаквания. Изтъкнал е, че наведените във въззивната жалба твърдения, че поземленият имот е съсобствен, а оттам е съсобствен и гаража, не съответстват на заявеното в отговора на исковата молба за държавния характер на имота. Съдът е приел, че данни за отчуждаване няма и имотът не е бил държавна собственост, независимо от съставения акт. Също така, независимо дали дворното място е било собствено само на А. П. или е съсобствено с ответника, то по отношение на гаража е налице “установено друго” по смисъла на чл. 92 ЗС. А. П. е придобил правото на собственост върху него чрез осъществявано владение в продължение на около 40 години; ответниците също са признавали гаража за негова собственост, но са го считали за незаконен. Съдът е отбелязал, че поддържаните доводи за съсобственост с ищците и за държавна/общинска собственост, са взаимно изключващи се. По отношение на удостоверението за търпимост е намерил, че независимо от липсата на дата и номер, то е редовно и касае именно процесната сграда. В тази насока е и установеното от вещото лице, че удостоверението е изпратено от общината на ищцата Ф., след приключване на адм. д.№ 320/2018г. на Административен съд- Смолян. Освен това, експертът изрично е разяснил, че гаражът не е в конфликт със сега действащите изисквания за отстояния и граници, т.е. удостоверената търпимост действително е налице.

При преценка на поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице.

Всички въпроси са поставени хипотезата на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първите четири са процесуални и касаят обсъждането на писмените доказателства, задължението на съда да ги анализира и да възприеме произтичащите от тях правни последици, съобразявайки приложимите правни норми. Четвъртият въпрос специално визира преценката на удостоверението за търпимост.

Въззивният съд, сам и посредством извършеното препращане по чл. 272 ГПК, е извършил своята обстойна и мотивирана преценка на писмените доказателства; извел е произтичащите от тях правни изводи, така както изискват процесуалните норми и практиката. Повдигнатите от касаторите въпроси са израз на несъгласието им с тази преценка. Тук отново следва да се констатира, както е сторил и въззивния съд, че тезите, поддържани от ответниците по иска - сега касатори, са вътрешно противоречиви и изключващи се - те от една страна стоят на позицията си, че поземленият имот е бил държавна собственост и давност за сградата в него не е могла да тече, а от друга страна заявяват, че са съсобственици на терена с наследодателя на ищците и че принципът на приращението следва да обхване процесната сграда и върху нея също е налице съсобственост. Съдът е обсъдил и двете хипотези, и е изложил изложил своите ясни мотиви защо счита, че теренът не е бил държавна или общинска собственост - защото не е установено правното основание за това. По-нататък е отказал да приложи забраната на чл. 86 ЗС и мораториума по §1 ДР ЗС спрямо осъществяваното от наследодателя безспорно и несъмнено владение и така е достигнал до извод за основателност на първия иск.

Така изложените мотиви не повдигат правни въпроси, които да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото съгласно разясненията на това основание, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК, т.4. Освен това, по проблемите за задължението на съда да извърши преценка на доказателствата и да изложи мотиви за това, съществува изобилна практика на Върховния касационен съд и въззивният съд не се е отклонил от нея. Що се отнася до съображенията за удостоверението за търпимост - те произтичат от съвкупната преценка на писмените доказателства и на заключението на вещото лице.

Материално правните въпроси - за приложението на забраната на чл. 86 ЗС и за принципа на приращението по чл.92 ЗС, също не могат да предизвикат достъп до касационен контрол. Като е отрекъл държавния характер на имота съдът логично е приел, че забраната за придобиване по давност на такъв имот е неприложима в случая. Становището на касаторите, че по силата на чл.92 ЗС са собственици и на гаража след придобиване собствеността върху терена от общината, не държи сметка за изложените от съда съображения, че в случая е налице “уговорено друго” по смисъла на чл. 92 ЗС и че правото на собственост върху гаража е придобито много преди сключване на договора с общината за покупка на терена.

На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Ответниците по жалбата имат право на направените разноски за касационното производство, които възлизат на 500лв. за адвокатско възнаграждение. Според договора за правна помощ сумата е платена само от ответника Н. А. А. и затова разноските трябва да се присъдят на него.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.