Определение № 953 от 03.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2591/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от община Смолян срещу решение № 406/15.08.2022г. по в.т.д.№324/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 24 от 01.04.2022 г., постановено от Окръжен съд - Смолян по търг.дело №35/2021 г., са уважени предявените искове и община Смолян е осъдена да заплати на „Рожен експрес“ АД сумата от 163 315.50 лева, представляваща стойността на компенсациите до пълната стойност на абонаментните карти за ученици и пенсионери, дължима на основание чл. 3, т. 6 от Договора от 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници за времето от 09.06.2016 г. до 31.12.2020 г. по частичен иск за вземане за компенсации в общ размер на 761 700 лева, ведно със законната лихва върху присъдената главница от 163 315.50 лева, считано от 09.06.2021г. до окончателното изплащане на дължимите суми, както и сумата 71 055.57 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, дължимо на основание чл.86 от ЗЗД за периода от 01.01.2018г. до 09.06.2021г. и сумата от 12 500 лв. – разноски.

Жалбоподателят твърди, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че неправилно АС - Пловдив е приел, че предходното съдебно решение между страните по т.д.№39/2013г. на ОС – Смолян има сила на пресъдено нещо, тъй като след уточнение на исковата молба, предмет на настоящото дело не е договорът за възлагане на обществен превоз по утвърдени транспортни схеми от 10.11.2000г., във връзка с който е постановено цитираното съдебно решение, а друг договор - този от 08.07.2003г., по който твърди, че община Смолян не е договаряла да заплаща компенсация до пълната стойност на абонаментните карти. Сочи, че общината е поела задължение да разпределя компенсациите, което както правилно е приел и първоинстанционният съд е различно от задължението да компенсира намаленията в пълна степен. Поддържа, че не са налице неизплатени суми по справки и фактури за посочения период, което е установило и вещото лице по експертизата. Счита, че дори и да се дължи компенсация, то размерът й е неправилно определен, тъй като превозвачът е правил по-големи намаления от нормативно установените по Наредбата, приета с ПМС 163/29.06.2015г., и чл. 1, ал.1, т.1, б. “а“ и „б“ от Постановление 66/1991г., и ако не е било така, заплатените от общината суми по всяка карта с намаление биха били достатъчни за учениците, а за пенсионерите – сумата би била значително по-малка. Поддържа и че апелативният съд не е обсъдил възражението му за частично погасяване по давност на претенцията за главница за 2016г., не е обсъдил и възражението му за недължимост на лихви за забава и размера им, включително тяхното погасяване по давност.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа и очевидна неправилност на решението, която се изразява според него в категорично противоречие между доказателствата по делото и установените факти, т.е. необоснованост. Касаторът поставя следните въпроси:

1. „ Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните за спора факти?;

2. „Има ли договорно задължение община Смолян / като възложител по договор за превоз/ да компенсира от общинския бюджет превозвача/ изпълнител по договор за превоз/ за извършените от последния нормативно определени намаления за превоз на ученици и пенсионери?, като изтъква противоречие с практиката, обективирана в решение №405/22.04.2005г. по гр.д.№702/2004г. на 2 т.о. на ВКС, определение № 892/22.11.2016г. на ВКС, 1 т.о. по т.д.№1055/2016г., опр. №2931/29.10.2013г. по т.д. №2931/2013г., 2 т.о., опр. №471/21.07.2014г. по т.д. №4291/2013г.на 2 т.о.

3. „Ако превозвачът, на който е възложен обществен превоз, прилага по-големи от нормативно указаните намаления по Наредба, приета с ПМС 163/29.06.2015г. и чл. 1, ал.1, т.1, б. “а“ и „б“ от Постановление 66/1991г., следва ли се компенсация в полза на превозвача за съответната разлика в стойността на извършената услуга?“

4. „Дължи ли общината в качеството си на възложител компенсации към превозвача в размер на пълната стойност на картата за превоз на определена категория лица, ползващи нормативно уредено намаление?“, като за последните два въпроса, се поддържа, че няма постановена практика на ВКС, а същите са от съществено значение за регулиране на отношенията по договора за осигуряване на обществен превоз между възложителите и изпълнителите.

Ответникът по касационната жалба – „Рожен експрес“ АД я оспорва по съображения, подробно изложени в постъпилия на 09.11.2022г. отговор чрез процесуалния си представител - адв. Б. П.. Счита, че не са налице предпоставки за допускане до касация на обжалваното решение и претендира отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски.

За да постанови обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд, който е бил сезиран с въззивна жалба от ищеца „Рожен експрес“ АД, е приел, че по делото е установено, че страните са сключили договор от 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници, по силата на който община Смолян е възложител, а „Рожен експрес“ АД – изпълнител, и в чл. 3, т.6 от договора е уговорено, че възложителят се задължава да разпределя компенсациите от съответните намаления за градските и междуселищните пътувания на превозвача, обслужващ съответната транспортна схема, като разпределението се уговаря с анекс към договора, какъвто страните не са подписвали. С обжалваното въззивно решение ПлАС е приел, че за процесния период Общински съвет – Смолян е взел описаните решения, с които е утвърдил бюджета на общината за съответната година, включващ и суми за компенсиране на превозвачите за намаленията в градския транспорт. ПлАС е приел, че процесната клауза на чл.3, ал. 6 от договора е валидна, тъй като с решение № 9 от 10.01.2014 г., постановено от Смолянския окръжен съд по т.д. № 39/2013 г., влязло в сила на 28.08.2015 г., съдът е постановил, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение, възникнало по силата на договора от 08.07.2003г. за възлагане на обществен превоз на пътници и възражението на ответника за нищожност на каузата, което въззивният съд е приел и за неконкретизирано поради непосочване на кой нормативен акт противоречи, било преклудирано, поради което е налице задължение за общината да заплаща компенсации. По размера на същите ПлАс е кредитирал основното и допълнително заключение на ССЕ и е приел, че подлежат на компенсиране лицата по чл. 19, т.5 от приложимата Наредба, приета с ПМС № 163 от 29.06.2015 г., обн. ДВ, бр.51 от 07.07.2015 г., които пътуват с описаното минимално намаление на цената на абонаментната карта / 20 или 30 процента/. Приел е, че за този период, ученическата карта, предлагана от превозвача е била на цена 25 лв. и некомпенсираната сума до пълната стойност на картата възлиза на 10 лв. за всяка карта, като за периода ищецът-превозвач е продал 9 513 броя карти за ученици, поради което му се следва сумата от 95 130 лева. По отношение на картите за пенсионери, е приел, че от редовната цена в размер на 50 лева, 12 лева са заплащани от пенсионера, и остава разлика от 31.25 лева, която е некомпенсирана част до пълната стойност на картата, и се дължи за първите 4 години от исковия период от 2016г. до 2019 г., през който са били издадени от „Рожен Експрес“АД общо 18 508 карти за пенсионери или общият размер на компенсацията е 578 375 лева. За последната година от исковия период - 2020 г., въззивният съд е приел, че некомпенсираната част до пълната стойност е в размер на 28.25 лева, общият брой на издадените през тази година карти за пенсионери е 3122, и се дължи сумата от 88 196.50 лева. Въззивният съд е приел, че вземането на ищеца се формира от сбора на горепосочените три суми, представляващи компенсации, а именно: 95 130 лева/ за карти за ученици/ плюс 578 375 лева и 88 196.50 лева / за абонаментни карти за пенсионери/, и възлиза общо на сумата от 761 700 лева. Предвид горното въззивният съд е отменил решението на ОС - Смолян и е уважил частичния иск за пълната претендирана сума. Пловдивският АС е приел, че възражението за кратката тригодишна погасителна давност е неоснователно, тъй като не е налице периодично плащане, доколкото се касае за различен размер в зависимост от броя преференциални карти, макар да е приел, че е погасено по давност за периода от 01.01.2016г. до пет години преди исковата молба, подадена на 09.06.2021г. Въззивният съд е приел, че и акцесорният иск по чл. 86 от ЗЗД следва да се уважи до посочения в заключението на ССЕ размер на сумата от 71 055.57 лева, посочвайки, че давността е тригодишна.

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е от значение, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал .1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият състав на ВКС, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставените в изложението въпроси под № 3 и 4. Същите отговорят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като са правни и са обусловили изводите на въззивния съд. По тези два въпроса, свързани със задължението на общината – възложител да заплаща компенсация на превозвача до пълната стойност на абонаментните карти, включително и при прилагане от последния на по-голямо от нормативно установеното намаление на абонаментните карти по цитираната Наредба, липсва актуална практика на ВКС /решения по чл. 290 от ГПК/, а същевременно са от значение за отношенията между изпълнител и възложител по договорите за обществен превоз. Цитираното от касатора като практика по предходния въпрос решение №405/22.04.2005г. по гр.д. №702/2004г. на 2 т.о. на ВКС е по иск по чл.59 от ЗЗД и е постановено преди приемането на България в Европейския съюз. В тази насока има нормативна уредба, която е претърпяла промени и следва да бъде съобразена при решаване на споровете между страните, т. е. да бъде освременена съдебната практика предвид измененията, настъпили в законодателството и обществените условия. Приложимата нормативна уредба по чл. 2 от Постановление № 66/15.04.1991 г. на МС за определяне минимални размери на намаленията на превозните цени по автомобилния транспорт на някои групи граждани, съгласно която разпоредба предвидените намаления в цените на абонаментните карти и безплатните пътувания по чл. 1 са за сметка на фирмите, като държавата ги компенсира до размера на определените за тази цел средства в държавния бюджет и чл. 1, ал. 4 от горецитираното постановление, в който е посочено, че превозвачите могат да правят и по-големи намаления, както и намаления в други случаи, когато считат това за икономически целесъобразно, следва да бъде преценена и с оглед относимостта към казуса на Регламент (ЕО) № 1370/2007, за който има позоваване пред въззивния съд, видно от протокола от 29.06.2022г. Предвид горното съдът намира, че процесните два въпроса отговарят на критериите по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК, поради което обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по същите.

Допускането на касационно обжалване по тези въпроси изключва обсъждането на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение като основание по чл. 280, ал.2 от ГПК. Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос, ще бъде обсъден при разглеждане доводите по самата касационна жалба. Поставеният втори материалноправен въпрос относно това дали община Смолян има договорно задължение да компенсира от общинския бюджет превозвача, не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като същият е фактически и е по правилността на решението според тезата на жалбоподателя и предполага произнасяне на съда по съществото на спора.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация, като на жалбоподателя се укаже внасяне на дължимата държавна такса.

Воден от горното Върховният касационен съд, 2 т.о.