Определение № 60589 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 925/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Д. П., чрез адв. К. против решение № 260099/24.11.2020 г. по гр. д. № 691/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик.

Ответникът „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София,, район „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260 чрез упълномощеното адвокатско дружество „Ч., П. и И.“, представлявано от адв. И. е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът К. Н. П. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 131/09.07.2020 г. по гр. д. № 891/2019 г. на Районен съд - Велинград (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260003 от 03.09.2020 г. по същото дело) за обявяване за недействителен на основание чл. 135 ЗЗД по отношение на „Юробанк България“ АД сключеният на 10.05.2017 г. между К. Н. П., от една страна, и Й. Д. П., от друга страна договор за дарение на недвижими имоти - поземлен имот, описан като УПИ ... - ... в кв. ... по регулационния план на [населено място], с площ от 482 кв. м., ведно с построените в него жилищна сграда на груб строеж, състояща се от два жилищни етажа и тавански етаж със застроена площ от 77 кв. м., и гараж със застроена площ от 22 кв. м., което съглашение е обективирано в нотариален акт № ..., том .., рег. № ..., дело № ... от .. г. на М. Р. – нотариус с рег. № 650 на НК и район на действие Районен съд – Велинград, досежно дарeните от К. Н. П. 1/6 идеална част от имотите.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че изцяло е осъществен фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД. Установил е твърдяното качество на ищцовата банка на кредитор на длъжника – ответницата К. П. по договор за банков кредит от 07.03.2007 г., допълнен със сключените към него анекси. Посочил е, че вземането по кредита не е погасено към датата на атакуваната сделка – 10.05.2017 г., че тя уврежда интересите на банката, тъй като макар вземането й да е обезпечено с договорна ипотека, съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за удовлетворение на неговите кредитори, а след като то се намалява в резултат на процесната сделка са накърняват интересите на кредиторите, защото се намалява и възможността им да се удовлетворят. Инстанцията по същество е приела, че доколкото в случая увреждащата сделка е безвъзмездна за осъществяване на състава на отменителния иск се изисква знание за увреждане само у длъжника. Такова е намерено за доказано при данните по делото – развило се заповедно производство срещу ответницата К. П., основано на документ по чл. 417 ГПК и издадените заповед за незабавно изпълнение – доведена до знанието на длъжника, както и изпълнителен лист. Развити са мотиви, че предвид факта на започналото заповедно производство, за което длъжникът е уведомен, извършването на процесната разпоредителна сделка с негово (придобито по реда на наследяването) имущество в полза на детето му сочи на правно действие, извършено при съзнаване на обстоятелството, че чрез него длъжникът уврежда интересите на кредиторите си, защото затруднява събирането на просрочените задължения. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответната страна, че намерение за увреждане на кредиторите на длъжника в случая няма. Защитата се е основала на тезата, че ответницата К. П. е извършила процесната сделка в изпълнение на последната воля на наследодателя (и неин баща – Н. В. К.) имотът да премине в собственост на внука му – настоящ жалбоподател, за което свидетелства представеното по делото саморъчно написано завещание. Според решаващия състав правно значение за спора има обстоятелството дали при извършеното разпореждане длъжникът е съзнавал, че с това свое действие намалява имуществото си и по този начин уврежда интересите на кредитора, тъй като затруднява или ще направи невъзможно събиране на вземането му. Изразено е разбирането, че личните мотиви на длъжника да се разпореди с имуществото си стоят извън обсега на фактите, включени в състава на основанието на П. иск, поради което са приети за изцяло ирелевантни. В тази връзка са изтъкнати аргументи, че желанието на длъжника да изпълни чужда воля (последната воля на наследодателя - родител) като сключи атакуваната сделка няма отношение към субективното съзнаване за увреждане на кредитора. Прието е, че сделката е безвъзмездна, поради което знание за увреждане от страна на приобретателя по нея не се изисква. С оглед обаче на правилото на чл. 135, ал. 2 ГПК и предвид на факта, че приобретател по договора (дарен) е именно низходящ на длъжницата – неин син, е намерено да не е преодоляна – поради липса на доказателства - там установената оборима презумпция за знание у третото лице за увреждането. По отношение на саморъчното завещание от 15.12.2015 г., изготвено от наследодателя на ответниците - Н. В. К. и обявено с протокол рег. № 643 от 17.02.2020 г. на нотариус Симеон Д. в хода на производството по делото втората съдебна инстанция е приела, че същото е ирелевантно към предмета на спора. В подкрепа на този извод са мотивирани съображения, основани на целта на предявения иск – при успешното му провеждане кредиторът да може да се удовлетвори за вземането си като насочи изпълнение върху имуществото, което е отчуждено по процесната сделка от неговия длъжник и вече е преминало в собственост на трето лице. Освен това е изтъкнато, че ако третото лице – приобретател по сделката претендира самостоятелни права върху имуществото, върху което е насочено изпълнението за паричното вземане на ищцовата банка, разполага с иска по чл. 440 ГПК да защити правата си като установи, че то не принадлежи на длъжника. Именно в това производство въпросът за собствеността на имуществото, предмет на изпълнението ще бъде решен със сила на пресъдено нещо. Доводите за направени подобрения от третото лице в отчуждения (дарен) имот са без значение за спора по делото и не могат да обусловят прогласяване на относителна недействителност на договора за различни от прехвърлените по него от длъжника права, защото касаят факти, които стоят извън предмета на П. иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига въпроси, разглеждането на които обосновава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че са значими за изхода по делото и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът да изследва дали с отмяна на увреждащата сделка ще настъпи промяна в правната сфера на ответника-длъжник, доколкото правния интерес от предявяването на този иск цели настъпването на тези последици?“;

2. „В производството по чл. 135 ЗЗД или в друго производство /изпълнително производство/ следва да бъдат обсъдени правните последици на отделните сделки и да се даде отговор противопоставима ли е увреждащата сделка, извършена от ответника – длъжник с наследствено имущество, на разпореждането извършено от наследодателя със завещание, което завещание обезнаследява ответника-длъжник?“.

В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, като постановено при липса на интерес от търсената с иска защита.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените два въпроса не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. За да осъществява общо основание за селекция на касационната жалба въпросът следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на съда, обективирана във въззивното решение. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая това не е сторено с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Страната не поставя питанията си в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а с оглед становището си, че съдът, сезиран с иска по чл. 135 ЗЗД е следвало да обсъди завещателното разпореждане, по силата на което имотът, предмет на атакуваната сделка е преминал в нейния патримониум и прехвърлителят по тази сделка - при извършването й впоследствие - не бил носител на правото на собственост върху отчужденото (дареното) имущество. Така според касатора ищцовата банка не може да се удовлетвори за вземането си, в което се състои ефектът на защитата по чл. 135 ЗЗД, затова претендирането на относителна недействителност на увреждащата за кредитора сделка в тази хипотеза е самоцелно и го лишава от правен интерес за водене на такъв иск. Въпрос, поставен с оглед становището на касатора (и касаещ обсъждане на събрано по делото доказателство) не удовлетворява обща предпоставка, което, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационен контрол без да се разглеждат допълнителните предпоставки за това – вж. мотивите към разясненията по цитираната т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Липсват също данни въззивният съдебен акт да е вероятно недопустим –основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК (такова оплакване се прави в касационната жалба, свързано с твърдяна липса на правен интерес у ищеца от отменителния иск, по горепосочените аргументи).

Решението на втората съдебна инстанция е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск и на правото на жалба. Ищецът е твърдял, че е кредитор на длъжника – първия ответник и има вземане по договор за банков кредит; че след възникване на задължението по това съглашение е извършено увреждащо кредитора действие от страна на длъжника – сключването на процесната сделка и че с този правен акт се засягат интересите му да получи пълно удовлетворение на вземането си (вън и независимо от реализирането на ипотечното право на банката върху друг недвижим имот за същия дълг), доколкото се намалява имуществото на длъжника – т.е. така би се осуетило или затруднило осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Изложените фактически обстоятелства определят правен интерес от предявяването на отменителния иск като абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск у ищеца от търсената защита. Това налага извод за процесуална допустимост в произнасянето на съдилищата по същество на спора, вкл. и с въззивното решение. Развитите доводи от ответната страна (третото лице по атакуваната сделка), базирани на претендирана на друго основание собственост върху имуществото, отчуждено с увреждащото съглашение са изцяло неотносими към предмета на делото. Те са релевантни към друг правен спор. Въвеждането на факти за наличие на друго, различно придобивно основание и ангажирането на данни за това не се отразява в случая върху допустимостта на сезирането, предвид наличието на правен интерес от защита с отменителния иск.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.