Определение № 2345 от 27.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4646/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Н., чрез процесуалния й представител адвокат В. Д., против решение № 271 от 19.07.2022 г. по в.гр.д. № 550/2021 г. на ОС – [населено място], постановено по реда на чл. 294 ГПК, с което като е отменено първоинстанционното решение № 143 от 10.06.2019 г. по гр. дело № 265/2016 г. на РС-гр. Б., е допуснато извършване на съдебна делба между Ц. С. Ц. и Д. Н. Н. по отношение на незастроено ДВОРНО МЯСТО /без построените в него двуетажна жилищна сграда с гараж и долепена до нея стопанска сграда/, представляващо УПИ VI-..... в кв. .... по плана на [населено място], местността „П.“, с площ по скица 1360 кв.м., при граници и съседи: УПИ Ш-....., УПИ X-....., ......, ....., ....., ....., УПИ X.-..... и УПИ УП-.... и улица, при квоти 579/1352 ид. ч. за Ц. С. Ц. и 773/1352 ид. ч. за Д. Н. Н.. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е нищожно, евентуално- недопустимо или неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли да бъде обявено за нищожно, респ. обезсилено или отменено като бъде постановено касационно решение по съществото на спора, с което предявения иск за делба бъде отхвърлен със законните последици.

Ответникът по касационната жалба – Ц. С. Ц. не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в обжалваната му част.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

С решение № 51/21.07.2021 г. по гр. д. № 2694/2020 г. на ВКС, IІ г. о., е отменено предходното въззивно решение № 42/28.01.2020 г. по в. гр. д. № 740/2019 г. на ОС –гр. С. и делото е върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав, с указания по приложението на процесуалния закон.Дадени са задължителни указания при новото разглеждане на спора, въззивният съд да обсъди доводите на страните относно твърдяната от ищеца Ц. съсобственост въз основа на данните за наличието на реални части от имота, едната предмет на разпореждане в полза на трети лица, другата, предмет на отчуждаване за озеленяване, респ. отмяната му, след уточняване на обстоятелствата по предявения иск за делба и изслушването на техническа експертиза.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че съгласно заключението на приетата съдебно - техническа експертиза, процесният урегулиран поземлен имот - УПИ VI-..... в кв. .... по действащия план на [населено място], е бил част /източната/ от друг по-голям имот пл. № .... по КРП на [населено място] от 1957 г., показан със зелен контур на скица- приложение № 1 към заключението. Посочено е, че по-големият имот с площ около 2 дка е бил собственост на дядото на ищеца - Ц. М., който с н.а. № ...../1975 г. го е дарил на сина си С. П. /баща на ищеца/, като имотът е представлявал дворно място с къща, сайвант и сламник, а северната му част е била отредена по плана за овощна градина.Прието е, че с последващия план от 1980 г. северната част от имота е отредена за озеленяване, но е включена в границите му по този и следващите планове, т.е. реално не е била отнета, а мероприятието не е реализирано.Посочено е, че от събраните гласни доказателства /показанията на свидетелите Ц. и Ц./ е установено, че през 1985г. бащата на Ц. С. Ц. продал южната част от имота /с площ 773 кв.м./ на Н. Н., който от своя страна го продал на сина на ответницата - К. В. К. с н.а. № ...../1995г.В нотариалния акт имотът е описан като дворно място с площ 773/1360 кв.м. - част от парцел VI-..... с обща площ 1360 кв.м., застроен впоследствие /през периода 1997-1999 г./ от приобретателя с вилна сграда. Констатирано е, че с н.а. № ..../1997 г., след смъртта на С. П., наследниците му - съпругата Н. Н. и дъщеря му Б. Ц. дарили наследствените си части от останалата част от бившия имот на С. П. на другия наследник по закон - ищеца Ц. Ц., а именно: северната част с площ 579 кв.м. /овощна градина/.Посочено е, че ответницата Д. Н. е придобила дела на сина си К. К., на основание давностно владение, като се е снабдила с н.а. № ...., том III, дело №401/04.11.2008г.Изложени са съображения, че съгласно събраните гласни доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза, е установено, че имотът винаги е владян в имотните му граници и никога не е бил отнет от собствениците му. Същият е бил в строителните граници на населеното място, а мероприятието, за което е отредена северната му част по плана от 1980 г. - озеленяване, не е било реализирано. Посочено е, че макар и да е бил предназначен за овощна градина, процесният имот се е намирал в границите на населеното място и е бил включен в КРП от 1957 г. и в регулация по плановете след 1987г. като процесното дворно място никога не е било включено в блок на ТКЗС или друга селскостопанска организация, независимо от първоначалното му предназначение за овощна градина.Изложени са мотиви, че предпоставка за възстановяването на собствеността върху земеделските земи е лишаването на собственика от правото му - чрез включване на имотите в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация, одържавяване на определени основания /чл. 10, ал. 2, 8 и 14 ЗСПЗЗ/, безвъзмездно отстъпване на ТКЗС или на държавата /чл. 10, ал. 3 ЗСПЗЗ/, неправомерно отнемане /чл. 10, ал. 4 ЗСПЗЗ/ като не е налице основание за реституция, ако земята не е била обобществена.В случая правото на собственост върху северната част от процесния имот е запазено в реални граници.Макар имотът да е бил актуван като държавен с А. № 16/01.11.1982 г., в акта не е посочено основанието, на което същият е отнет. Прието е, че същият не е бил одържавен по надлежния ред, поради което не следва да се доказва от страна на ищеца и провеждането на процедура по възстановяване на собствеността върху него по някой от реституционните закони.Посочено е, че имотът е отписан от актовите книги за държавна собственост със заповед № 44/19.03.1996 г. на кмета на [община], на основание чл. 88, ал. 4 НДИ.Изложени са мотиви, че в писмено становище от 03.07.2018 г., депозирано след проведени две открити съдебни заседания по делото, ответницата е навела доводи за придобито от нея право на собственост по давност върху целия процесен имот, което е преклудирано като направено след срока по чл. 131 ГПК.При тези фактически констатации е формиран решаващ правен извод за наличие на подлежаща на прекратяване чрез делба имуществена общност на процесното дворно място, без построената в него жилищна и стопанска сграда, между страните при квоти: 579/1352 ид. ч. за ищеца и 773/1352 ид. ч. за ответницата.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Налице ли е съсобственост върху делбения имот, между кои лица и при какви квоти за всеки от съделителите следва да се допусне делба; Твърди се, че въпросът кои лица имат качеството наследници на общия наследодател, с оглед разрешаване на въпроса, кои са съсобствениците на вещта, при условията на наследствено правоприемство, не е изследван от въззивния съд, поради което произнасянето на съда по този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС.

2. Допустимо ли е в първа фаза на делбата съдът да се произнася по въпроса налице ли е съсобственост върху делбения имот, между кои лица и при какви квоти за всеки от съделителите следва да се допусне тя, без да е изследвал тези въпроси и без да е събрал необходимите доказателства, в производство по чл. 294 ГПК, когато има дадени задължителни указания за това от ВКС.Поддържа, че въззивният съд, не е изпълнил надлежно дадените задължителни указания на ВКС и не установил, нито уточнил обстоятелствата по предявения иск за делба, в т.ч. и кой е кръгът от лицата, които имат качеството наследници на общия наследодател, с оглед конституирането им в процеса като задължителни другари, поради което се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.

3.Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражения, които не са наведении от ответната страна в процеса, а самият той по собствена инициатива е изложил в мотивите на решението си.Поддържа, че с исковата молба са изложени твърдения, че ищецът се легитимира като съсобственик на процесния имот въз основа на реституция, докато в мотивите на обжалваното решение, въззивият съд е приел, че същият не се явява съсобственик на твърдяните от него реституционни права, а поради това, че липсват доказателства за надлежно проведена процедура по отчуждаване на имота.

4. Допустимо ли е съдът да допуска съдебна делба на недвижим имот при квоти, различни от заявените от ищеца, като освен това общата площ съобразно определите от съда квоти е по-малка от площта на целия поземлен имот, предмет на иск за делба? Поддържа, че с исковата молба, ищецът е поискал от съда да бъде допусната съдебна делба на процесния недвижим имот при квоти 579/1360 ид. ч. от мястото за ищеца и 773/1360 ид. ч. от мястото за ответника. Твърди се, че от доказателствата по делото е видно, че процесният имот представляващ УПИ VI-.... в кв. .... по плана на [населено място], местността „П.“ е с площ от 1360 кв.м. като със съдебното решение, без да изложи каквито и да било мотиви и да обоснове разминаването в квотите, въззивният съд в диспозитива на въззивното решение е допуснал делба на процесния недвижим имот при различнии от посочените в исковата молба квоти.

Поддържа се и становище за нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.Оплакването си за нищожност на въззивното решение, касаторът обосновава, с довода, че при постановяване на решението си въззивният съд не е установил кой е наследодателят на ищеца и кои лица се включват в кръга на неговите наследници, респ. кои лица следва да се конституират в производството по делба, като в производството по съдебна делба всички съсобственици на общата вещ, предмет на делба, са необходими другари и без конституирането на всички наследници съдебната делба е нищожна. Поддържа се, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният

е определил спорното право въз основа обстоятелства, каквито не са били въведени от ищеца и излизайки извън обхвата на търсената защита, приемайки, че ищецът е собственик на ид. части от процесния имот на основание наследствено правоприемство, въпреки изричните твърдения на ищеца, изложени в исковата молба, че правото му на собственост произтича от реституция.Очевидната неправилност на обжалваното решение се обосновава с довода, че с исковата молба, ищецът е поискал от съда да бъде допусната съдебна делба на процесния недвижим имот при квоти 579/1360 ид. части от мястото за ищеца и 773/1360 ид. части от мястото за ответника.Твърди се, че с оглед доказателствата по делото, процесният имот представляващ УПИ У1-..... в кв. .... по плана на [населено място], местността „П.“ е с площ от 1360 кв.м. Поддържа, че без да изложи каквито и да било мотиви и да обоснове разминаването в квотите, въззивният съд, в диспозитива на въззивното решение, е допуснал делба на процесния недвижим имот при квоти с различен от посочения в исковата молба знаменател на претендираните дробни части.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Първият от формулираните от касаторите правни въпроси не представлява принципен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а обхваща цялостната преценка, която съдът дължи в производството по извършване на съдебна делба, съгласно ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл. 344 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че такава преценка е извършена от въззивния съд, който е изложил подробни мотиви за наличието на подлежаща на прекратяване имуществена общност между страните по делото като преценката за обоснованост на тези изводи се извършва не в настоящата фаза по допускане на касационното обжалване, а във фазата на разглеждане на касационната жалба.

Вторият поставен от касатора въпрос също не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване, произнасянето по него от въззивният съд е изцяло съобразено с константната практика на ВКС, съгласно която указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на когото е върнато делото. Задължителността на указанията на касационния съд обхваща не само материалния, но и процесуалния закон, извод, произтичащ от граматическото и логическо тълкуване на нормата, в която е използвано родовото понятие “закон”. Указанията по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора. Отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. За това и законодателят изрично определя задължителността им за съда, на който е върнато делото. В този смисъл решение №88/09.05.2011г. по гр.д.№1062/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №195/04.07.2012г. по гр.д.№632/2011г. на І г.о. на ВКС; решение №344/01.11.2011г. по гр.д.№1451/2010г. на І г.о. на ВКС и др. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като в изпълнение на дадените му указания да обсъди доводите на страните във връзка с твърдяната от ищеца Ц. съсобственост въз основа на данните за наличието на реални части от имота, едната предмет на разпореждане в полза на трети лица, другата, предмет на отчуждаване за озеленяване, респ. отмяната му, е изслушал заключение на СТЕ, което е съобразил.

Третият фомулиран от касатора правен въпрос не кореспондира с установеното по делото.Въззивният съд се е произнесъл по надлежно заявените от ищеца още с исковата молба основания за придобиване на право на собственост върху съсобствения имот по наследство и чрез дарение като е приел за неоснователно въведеното от ответната страна с отговора на исковата молба правоизключващо възражение, че не е налице настъпила земеделска реституция в полза на ищеца.В хода на първоинстанционното производство е постъпило становище от ищеца /обективирано в отговор по насрещен иск, който не е бил разгледан от съда/, в което е направено изявление, че правото на собственост на ищеца е основано на представените по делото доказателства.Първоначален собственик на имота е бил дядо му Ц. П. М., който през 1975г. го е дарил на своя син/баща на ищеца/.Приобретателят се е разпоредил с части от имота в полза на трети лица като е запазил за себе си 579кв.м.Правото на собственост на ищеца е по наследство от починалия му баща.С оглед на изложеното следва да се приеме, че въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало, формирайки извод, че правата на собственост на ищеца в процесния имот произтича по наследяване.

Произнасянето на въззивния съд по последния поставен от касатора правен въпрос е съобразено със задължителната съдебна практика /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. Според чл.344, ал.1, изр.1 ГПК в решението за допускане на делбата съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки сънаследник, респ. съсобственик /чл.34, ал.2 ЗС/. Разпоредбата е от императивен порядък, тъй като е насочена да обезпечи действителното установяване на правото на делба за всеки съделител, за да се прекрати имуществената общност по начин, който държи сметка за притежаваните от тях права. В този смисъл въззивният съд, пред когото е пренесено производството по допускане на съдебната делба, е длъжен да обезпечи правилното приложение на императивния материален закон, който определя правата на съделителите в съсобствеността, и да допусне делбата при законните квоти.

Не са на са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Обжалваното въззивно решение не е нищожно, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Същото не е и недопустимо - постановено е по редовна искова молба и по предявен иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. В случая, независимо от поддържаното от касатора, не е налице вероятност решението на въззивния съд да е недопустимо поради неучастието на необходим задължителен другар в производството, тъй като при установените факти по делото, въззивният съд е формирал решаващ правен извод за наличие на съсобственост само между страните по делото.Липсва и основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание.Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти съм приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика.

С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение