Определение № 3333 от 26.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 951/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 17 от 17.01.2025 г. по в. т. д. № 479/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 113 от 07.06.2024 г., постановено по т. д. № 328/2023 г. по описа на Окръжен съд – Разград, в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на И. Ц. П., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 110 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на нейната майка Р. Н. Ц., починала на 05.01.2023 г. в резултат от ПТП, настъпило на 30.12.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 03.05.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се излага, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск в цялост, а в условията на евентуалност – намаляване размера на присъденото обезщетение, както и присъждане на направените разноски за трите съдебни инстанции. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в пълна степен всички относими критерии, имащи значение за справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съобразно постановките на ППВС № 4/1968 г., поради което присъденото обезщетение е прекомерно, несправедливо и неотговарящо на доказаните в хода на производството характер и степен на претърпените неимуществени вреди. Правят се оплаквания, че въззивният съд превратно е тълкувал събрания по делото доказателствен материал - при липса на всестранна и обективна оценка на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, с което е допуснал нарушение на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Изразява се несъгласие и с извода на съда за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, като се поддържа, че принос е налице и той възлиза на поне 50 %. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се прави на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните изрично формулирани въпроси: 1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя? и 2. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно: а) възприетия за справедлив размер на обезщетение от 160 000 лв. в полза на И. П. и б) възприетия процент на съпричиняване от пострадалата в ПТП (неправилно невъзприет принос на пострадалата) и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми? Допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснована със следната практика: ППВС 4/1968 г., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., решение 103 от 02.11.2020 г. по т. д. № 2181/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 240 от 15.01.2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 1, ППВС № 17/1963 г., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 39 от 16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 43 от 15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 42 от 09.06.2014 г. по т. д. № 799/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 146 от 13.11.2015 г. по т. д. № 2687/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2. Против касационната жалба не е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до атакувания краен резултат, съставът на Апелативен съд – Варна на първо място е взел предвид наличието на влязла в законна сила присъда № 19 от 07.11.2023 г. по НОХД № 388/2023 г. на Окръжен съд – Разград, съгласно която на 30.12.2022 г., около 14:50 часа на [улица],[жк], на паркинг до бл. № 16, при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка „Мерцедес“, модел „Вито“ с рег. [рег.номер на МПС], водачът Н. В. Н., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното застрахователно дружество, нарушил правилата за движение по пътищата, поради което и по непредпазливост причинил смъртта на Р. Н. Ц. – майка на ищцата, за което е признат за виновен за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ пр. 1 (изм.), вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 вр с. чл. 2, ал. 1 от НК и му е наложено съответното наказание. Отчетено е и безспорното обстоятелство, че по отправената от ищцата до застрахователя покана за изплащане на застрахователно обезщетение е определена и изплатена доброволно сума в размер на 50 000 лв. По спора относно приноса на пострадалата въззивният съд е изложил съображения, че такъв следва да е надлежно релевиран от застрахователя чрез възражение пред първоинстанционния съд, както и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като се установи наличието на пряка причинна връзка между противоправното поведение на пострадалата и настъпилия вредоносен резултат. Приел е, че с оглед на всички събрани по делото доказателства с действията си пострадалата - пешеходец, прегазен от товарен автомобил, не е създала предпоставки за настъпване на вредите. Този извод следва от заключението по допуснатата и приета като обективно и компетентно дадена САТЕ, както и от обясненията на вещото лице, дадени в о. с. з на 15.03.2024 г., според които пострадалото лице е нямало как да предвиди извършената от делинквента маневра, довела до инцидента. Доводът във въззивната жалба, че пострадалата е можела да избере друг, обиколен, но по-безопасен маршрут, без да има твърдения за противоправност на поведението ѝ, не е счетен за годен да обори горния извод. Относно спорния въпрос за справедливия размер на обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД съставът на въззивния съд е посочил, че съобразява разясненията по прилагане на справедливостта като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г. Конкретно съдът е обсъдил заключението по допуснатата в първата инстанция СПЕ, от което се установява, че вследствие на преживяното събитие ищцата е развила остър психичен стрес, който на фона на личностните ѝ характеристики е довел до разгръщане на стресова реакция с високо ниво на безпокойство, тревожност, усещане за уязвимост и загуба. Съдът е дал вяра, като кореспондиращи изцяло със заключението по СПЕ, и на свидетелските показания на св. Т., ценени с оглед всички събрани по делото доказателства и съобразно чл. 172 ГПК, от които се установява реакцията на ищцата с отказ от сън, храна, необходимост от прием на лекарства, а също и на свидетелските показания на св. Й., съгласно които ищцата изключително тежко е понесла случилото се с майката ѝ, била неутешима, отчаяна и още скърбяла за загубата ѝ. Съставът на Апелативен съд – Варна е обобщил, че и двамата свидетели установяват по безпротиворечив начин силната скръб и тежкото психическо състояние на ищцата вследствие загубата на нейната майка, като обстоятелствата, че двете са били изключително близки, живели са в едно домакинство, много дълго време ищцата е разчитала на грижите и помощта на майка си за отглеждането на детето си, са в основата на установената от вещото лице по СПЕ продължителна стресова реакция с високо ниво на безпокойство. Според въззивния съд несъмнено случилото се е дало своето отражение и към момента на извършения преглед от експерта-психолог, установяващ продължаващо състояние на безпокойство и тревожност, обуславящо извод, че нормалният живот на ищцата е бил сериозно нарушен от настъпилото произшествие. При така обсъдените данни е изцяло споделен изводът в обжалваното решение, че свидетелските показания кореспондират с установените от вещото лице по СПЕ остра стресова реакция, социално отдръпване, тревожност и др., непосредствено следствие смъртта на майката на ищцата. Конкретните личностни характеристики на ищцата, посочени и от вещото лице, са преценени като обуславящи по-висока и травмираща степен на стреса и по-дълъг период на неговото отшумяване; при съобразяване и на факта, че починалата е била жена в добро здравословно състояние и след пенсионирането си е продължила да работи. Като допълнителен травмиращ фактор съдът е отчел и датата, на която е настъпило процесното ПТП – 30.12.2022 г., непосредствено преди празници, които по правило са семейни. С оглед на всичко изложено, съставът на Апелативен съд – Варна е счел, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 160 000 лв. е справедлива обезвреда за претърпените неимуществени вреди, както и съответства на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, индиция за която са и предвидените в КЗ лимити на застрахователното покритие на гражданската отговорност. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос, свързан с прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и критериите за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Въпросът е включен в предмета на делото и разрешаването му от въззивния съд е обусловило крайния изход от спора във въззивната инстанция. Мотивите на въззивния съд за определяне на обезщетение в преценения като справедлив размер от 160 000 лв. разкриват противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., а също и с формираната по чл. 290 ГПК практика по приложението на чл. 52 ЗЗД – посочена от касатора и служебно известна на съдебния състав. Доколкото вторият въпрос е изцяло относим към оплакванията за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждане на възраженията и доводите, предмет на въззивната жалба, и относимите към тях доказателства, по него съдът ще вземе отношение при разглеждане на жалбата по същество, за което касаторът следва да представи доказателства за предварително внесена държавна такса в размер на 2 200 лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение