Определение № 2597 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 153/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. Н. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1146 от 08.10.2024 г. по гр.д.№ 2180/ 2024 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ е потвърдено решение на Карловски районен съд по гр.д.№ 2199/ 2023 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против Община Сопот искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ - за признаване незаконно и отмяна на уволнението, извършено със заповед № РД-09-189/ 31.10.2023 г. на кмета на Община Сопот и за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност – заместник кмет на Община Сопот - и е разпределена отговорността за разноските по делото. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят формулира правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени и уточнени в следния смисъл: има ли интерес страна по гражданско дело да поиска осъществяването от съда на контрол върху административен акт по реда на чл.17 ал.2 ГПК, ако в производство по административно дело с влязъл в сила акт е отречен правният интерес на същата страна да оспори същия акт пред административния съд; законосъобразна ли е заповед на областен управител, с която в нарушение на ЗМСМА е назначен за временно изпълняващ длъжността кмет не заместник кмет на общината, а общински съветник и то преди да е прекратен мандата му и може ли тази заповед да се противопостави на заместник-кмета, който е уволнен от назначения за временно изпълняващ длъжността кмет; и съставлява ли отказ от правосъдие отказът на гражданския съд за осъществяване на контрол върху незаконосъобразен административен акт по реда на чл.17 ал.2 ГПК, от който трето лице търпи неблагоприятни последици, ако това лице не разполага с друго средство да защити правата си. Касаторът счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, че част от втория въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за последния поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на Конституционния съд. Ответната страна Община Сопот оспорва касационната жалба на ищеца с доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Счита, че по въпросите няма противоречива практика; че решенията на КС нямат задължителен характер в законодателно отношение; че въпросите нямат претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Съдът намира жалбата за допустима, а основателно е и искането за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че е сезиран със спор за незаконно уволнение поради липса на работодателска компетентност на издателя на заповедта - поради недопустимо съвместяване на изпълнявани функции като общински съветник и кмет с позоваване на разпоредбата на чл.30 ЗМСМА. Ищецът поискал произнасяне от гражданския съд инцидентно по законосъобразността на административния акт – Заповед № ЧР-02-56/ 27.10.2023 г. на Областен управител на област Пловдив, с която общинският съветник М. Б. бил назначен за временно изпълняващ длъжността кмет на Община Сопот – включително с довод, че съгласно чл.42 ал.8 изр.2 ЗМСМА за временно изпълняващ длъжността кмет на общината за срок до полагане на клетва на новоизбрания кмет можело да бъде назначен само един от заместник кметовете на общината, но не и общински съветник. С определение № 540/ 15.01.2024 г. по адм.д.№ 2778/ 2023 г. на Пловдивски административен съд била оставена без разглеждане жалбата на ищеца против Заповед № ЧР-02- 56/ 27.10.2023 г. на Областен управител на област Пловдив за назначаване на временно изпълняващ длъжността кмет на Община Сопот и производството било прекратено. Ищецът обжалвал прекратяването, но с определение № 2969/ 12.03.2024 г. по адм.д.№ 2365/ 2023 г. състав на ІІІ-то отделение на Върховния административен съд /ВАС/ то било потвърдено поради липса на правен интерес по смисъла на чл.147 АПК за ищеца да оспорва заповедта. От правна страна въззивният съд извел, че оспореният административен акт на Областния управител не се явявал пряко противопоставим на ищеца, тъй като не засягал пряко негови граждански права и законни интереси. Жалбоподателят се позовавал на разпоредбата на чл.117 КРБ, за да обоснове засягане на негови права и интереси, но съображенията му всъщност се свързвали с качеството му на заместник кмет – длъжност която била част от управленската структура на общината, поради което обуславящ бил административно правния характер на спорния въпрос. Процесуалната норма на чл.17 ал.2 ГПК относно предпоставките за осъществяване на инцидентен съдебен контрол на административен акт била аналогична на възприетото с решаващите мотиви на ВАС в определението от 12.03.2024 г. - доказване от ищеца на определени субективни характеристики, които да сочат на възникването и засягането с административния акт на собствени на ищеца права и законни интереси в качеството му на гражданин. Такива съображения не били изложени в настоящото производство. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, налице са предпоставките за допускане на касационното обжалване по първия обобщен и уточнен от касационната инстанция правен въпрос /има ли интерес страна по гражданско дело да поиска осъществяването от съда на контрол върху административен акт по реда на чл.17 ал.2 ГПК, ако в производство по административно дело с влязъл в сила акт е отречен правният интерес на същата страна да оспори същия акт пред административния съд/. Той обуславя обжалваното решение, доколкото въззивния съд е приел, че липсата на правен интерес от съдебно административно обжалване на административен акт обуславя недопустимост на произнасянето по неговата законосъобразност по реда на чл.17 ал.2 ГПК. Основателно касаторът поддържа, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото не е уреден с изрични разпоредби и няма данни за установена практика по прилагането му. Налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд