Определение № 60340 от 09.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 263 158 от 28.01.2021 г., подадена от И. И. Д. чрез адвокат Н. А. от АК - П., срещу въззивно Решение № 260 557 от 17.12.2020 г. по в.гр.д.№ 2702/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване.

Ответникът по касация Н. И. Д. не е представил отговор на касационната жалба.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение, в частта, в която то е обжалвано от касатора, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК окръжният съд е отменил Решение № 1235 от 10.04.2020 г. по гр.д.№ 13383/2019 г. на Районен съд - Пловдив в частта, с която Н. И. Д. е осъден да предаде на И. И. Д. владението на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с адрес [населено място], [улица], ет. 1, с площ от 46 кв.м., с предназначение: гараж в сграда, находящ се в сграда № 5, при съседи: самостоятелни обекти в сграда с идентификатори *, ***, като е вместо това е постановено, че се отхвърля предявения от И. И. Д. иск за осъждане на Н. И. Д. да му предаде владението на описания недвижим имот.

Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която по отношение на Н. И. Д. е признато за установено, че И. И. Д. е собственик на процесния гараж.

Въззивният съд е приел, че по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС ищецът носи доказателствената тежест да установи правото си на собственост върху спорния имот, както и факта, че имотът се владее от ответника, а ответната страна – да проведе насрещно доказване, с оглед конкретните си твърдения. Прието е, че спорът се заключава дали се доказва по делото, че ответникът Н. Д. владее процесния имот и респ. - налице ли е предаване на владението на собственика И. Д.. По останалите елементи от фактическия състав не е повдигнат спор пред въззивния съд. Относно установяване на факта, че имотът се владее от ответника, по делото са събрани гласни доказателства – разпитан е свидетелят Ст. Г., който установява, че е присъствал на опит от страна на И. Д. да отключи гаража, но не е успял, т.к. ключът „не ставал”. В гаража се намирал лек автомобил Мерцедес – бял на цвят, като това го видели през открехнатия прозорец. По делото е представена и нотариална покана от И. Д. до Н. Д. за предаване на владението върху гаража, редовно връчена на 11.04.2019 г. Въззивният съд е приел за недоказано, с оглед събраните доказателства, твърдението на ищеца, че ответникът ползва процесния имот. Прието е, че свидетелят не установява в кой точно момент е присъствал на опитите на ищеца И. Д. да отключи гаража. Освен това от тези показания не може да се установи, че точно Н. Д. е сменил ключалката на същия. От показанията се установява, че в имота се намира движима вещ – МПС, но не се установява чия собственост е същата. Прието е, че по делото не са събрани доказателства Н. Д. да е владял процесния гараж нито към момента на отправяне на нотариалната покана, нито след това. По делото не са събрани доказателства Н. Д. да е упражнявал фактическата власт в минал период. Твърденията на ищеца, че в приключило делбено производство ответникът е бил осъден да му заплати обезщетение за ползване на имота, са приети за недоказани, тъй като от представеното решение за извършване на делба не се установява да е разглеждана подобна претенция. По делото не са ангажирани доказателства и за това в по-късен момент Н. Д. да е установил фактическа власт върху имота. Предвид непроведеното пълно и главно доказване на този елемент от фактическия състав на нормата на чл. 108 ЗС, то претенцията за осъждане на ответника да предаде владението на ищеца на процесния имот е намерена за недоказана и неоснователна.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа искане касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато твърдените от страната факти са неконкретни, неясни или си противоречат, следва ли съдът да укаже на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях;

2. След като по делото в първа инстанция са събрани конкретни и ясни доказателства, че ответникът изрично е поканен да даде ключ, след като ищецът е водил свидетел да установи, че не може да влезне, а ответникът не представя нито едно доказателство, че наистина е освободил гаража /нещо, което той дори ясно не твърди/, възможно ли е съдът да приеме твърденията на ответника за доказани, а искът – недоказан;

3. Ако съдът, въз основа на неясни и неконкретни твърдения на ответника в подадената въззивна жалба, е имал съмнения относно това кой упражнява фактическата власт върху процесния гараж, то задължен ли е той да изготви нов доклад съгласно изискванията на ТР № 1/2013 г., като укаже на страните кои обстоятелства, свързани с преценката основателността на предявения по чл. 108 ЗС иск се нуждаят от допълнително доказване.

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 238 от 26.03.2018 г. по търг.д.№ 367/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 254 от 20.05.2019 г. по гр.д.№ 4863/2017 г. на ВКС, ІV г.о.; вторият въпрос – в противоречие с Решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр.д.№ 7040/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 165 от 09.11.2016 г. по гр.д.№ 1172/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о., третият въпрос – в противоречие с Решение № 48 от 23.04.2015 г. по гр.д.№ 3667/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Съдържанието на депозирания от ответника отговор на исковата молба, извършените от първоинстанционния съд процесуални действия по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК с доклада и в о.с.з. 27.11.2019 г., както и съдържанието на депозираната от Н. И. Д. въззивна жалба сочат на неясни, неконкретни изявления от страна на ответника по иска, във връзка с което поставеният от касатора въпрос № 1 се явява обуславящ изхода на спора по иска по чл. 108 ЗС в неговата осъдителна част, а произнасянето на въззивния съд – противоречащо на практиката на ВКС, обективирана с Решение № 238 от 26.03.2018 г. по търг.д.№ 367/2017 г. на ВКС, ІІ т.о. Ето защо касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая е равна на заплатената за въззивното производство и възлиза на сумата 110,15 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение