Определение № 121 от 15.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 361/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Ц. В. и С. Г. В срещу Решение № 780 от 26.11.2010 год. по т.д.№ 740/2010 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 205 от 27.05.2010 год. по т.д.№ 10/2010 год. на Пловдивския окръжен съд. С него са отхвърлени предявените по реда на чл.422 ГПК обективно съединени искове на В. срещу [фирма], за съществуване на задължения: 1./ В размер на 5316 лв., произтичащо от неплатени арендни вноски и 2./ В размер на 74321.54 лв. – неустойка за забава при плащането на арендните вноски, за които вземания на основание чл.417 т.3 ГПК е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В касационната жалба са изброени всички основания по чл.280 ал.1 ГПК. В отделно представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се подържат основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК по отношение на въпросите: „Представлява ли записът на заповед, находящ се в издателя му, доказателство, че е извършено плащане от издателя по каузалното правоотношение с лицето в чиято полза е издаден записът на заповед?” и „Може ли частен документ, издаден в полза на едно лице да установи погасяване на задължения на издателя към трето лице?”. Основанието по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК се свързва с противоречието с първоинстанционното Решение № 453/2010 год. по т.д.№ 106/2010 год. на Пловдивския окръжен съд за което няма данни да е влязло в сила. В представен писмен отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК, ответникът по касация [фирма], чрез процесуалния си представител изразява становище, че не е налице което и да е от основанията по чл.280 ал.1 ГК за допускане на касационен контрол. Изложени са и доводи по неоснователността на касационната жалба. Претендира разноски. Становището на настоящата съдебна инстанция, че не са налице посочените основания за допускане на касационен контрол, произтичат от следното: Както бе посочено по-горе, въззивното решение е постановено по предявен по реда на чл.422 ГПК обективно съединени искове за установяване съществуването на задължение в размер 5316 лв. - неплатени арендни вноски и неустойка за забавеното му плащане в размер на 74321.54 лв. Главното вземане произтича от сключен на 09.05.2006 год. договор за аренда на земеделска земя в землището на [населено място] по силата на който В. и С. В. имат качеството на арендодатели, а [фирма] – качеството на арендатор. Договорът е с нотариална заверка на подписите. По реда и на основание чл.418 вр.чл.417 т.3 ГПК В. са се снабдили със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за незаплатени арендни вноски за 2007, 2008 и 2009 год. в общ размер 5316 лв. и договорна неустойка за забавено плащане за период от 760 дни по 50 евро на ден – сумата 38000 евро в левова равностойност 74321.54 лв. С отговора на исковата молба, [фирма] е противопоставил възражението, че е изправна страна по договора, извършвал е плащане по него, както и, че неустоечната клауза е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. За да отхвърли главният иск, Пловдивският окръжен съд се е позовал на това, че задължението за арендни вноски е погасено чрез плащане. Плащането на задължението за 2007 год. е удостоверено писмено от В. на гърба на издаден като обезпечение запис на заповед, а вноските за 2008 и 2009 год. – чрез пощенски записи. Приел е, че неустоечната клауза е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. До същият извод е стигнал и въззивният съд. Нито един от поставените касатора въпроси няма качеството на значим правен въпрос по смисъла на т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, който да е обуславящ изхода на спора. Заповедното производство не е протекло по реда и на основание чл.418 вр.чл.419 т.9 ГПК в който случай реквизитите и държането на менителничните ефекти биха били от значение за осъществяване на обезпечителните им функции. В случая, записът на заповед е ценен само като разписка, удостоверяваща плащането и то при съпоставка с другите събрани по делото доказателства. Представеното решение по т.д.№ 106/2010 год. на ПдОС няма връзка с поставените правни въпроси, тъй като не съдържа произнасяне по доказателствената стойност на записи на заповед (а е само решение по сходен спор), а и няма данни да е влязло в сила – т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС. С представения отговора по чл.287 ал.1 ГПК, ответникът по касация е поискал присъждането на разноски, като е представил доказателства за направени пред ВКС такива в размер на 5809 лв. – възнаграждение за адв.Д.. Мотивиран от горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.