Определение № 318 от 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4048/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на община Пловдив, подадена чрез процесуалния й представител юрисконсулт М. Д., срещу въззивното решение № 260878 от 07.07.2021 г. по в.гр.д.№ 1201/2020 г. на Окръжен съд- Пловдив, с искане да се допусне касационното му разглеждане, същото да се отмени и иска на К. Х. и Г. Д. срещу община Пловдив да се отхвърли. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон, иска се да бъде отменено същото и предявеният иск да се отхвърли. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Ответниците по касация- ищци в производството К. Р. Х. и Г. Д. Д., чрез процесуален пълномощник адв.Н. Ш., оспорват жалбата с писмен отговор. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1120/09.04.2020 г., постановено по в.гр.д.№ 2570/2018 г. по описа на РС-Пловдив,17-ти гр.състав, с което е признато за установено по отношение на Община Пловдив, че К. Р. Х. и Г. Д. Д. притежават правото на собственост върху реална застроена част от поземлен имот с идентификатор № *** и имот с идентификатор № *** по действащата КК и КР на [населено място],одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на Изп. Директор на АГКК, с приблизителна площ от около 60 кв.м, която е разположена под сграда с идентификатор ****, както и че действащите кадастрална карта и кадастрални регистри в [населено място],одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на Изп. Директор на АГКК съдържат грешка, която се изразява във включването на тази реална част от около 60 кв.м. в поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с идентификатор *** вместо в собствения им поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица] с площ от 816 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана,начин на трайно ползване: за друг вид производствен, складов обект, с номер по предходен план: **, кв.10, парцел *-**, която грешка е била допусната и пренесена от КП и РП, одобрени със заповед № 57/03.02.1973г., съгласно Приложение № 8 към съдебно-техническа експертиза на вещо лице-геодезист В. Г. на л.208 от делото и следва да се отстрани съгласно скица-проект Приложение № 7 на л.207 от същата експертиза. С решението си въззивният съд се е произнесъл и относно разноските в полза на ищците. Въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, проследявайки назад във времето начина на отразяване на процесния като собствен на ищците ПИ с идентификатор ***, образуван от имот пл.№ * по РП от 1973 г., и въз основа на приетото заключение на съдебно-техническата експертиза/СТЕ/, че първият официален кадастрален и регулационен план за територията е този от 1973г., но предхождащите го кадастрален картон от 1952 г. и план от 1960 г. (за последния няма данни да е бил одобрен със заповед по надлежния ред), в които кадастрален картон и план границите на имотите пл.№ * и пл.№ * макар и нанесени с молив, все пак представлявали някакъв създаден кадастър и косвен доказателствен източник за зачитане границите на имотите по плановете преди 1973 г. Така въззивният съд е възприел и мотивите на първоинстанционния съд, че в действащия регулационен и кадастрален план от 1973 г. източната граница на имот пл.№ * не съвпадала с тази по т.нар. план от 1960 г. и от 1952 г., като е налично разминаване в тази линия и между графичното отразяване на тази граница на пл.№ * (преди *) и между т.нар. план от 1960 г. и от 1952 г., сочещо на изместване източната граница на имот пл.№ * (съответен на № *(стар) по кад. картон от 1952 г.) спрямо съседния имот пл.№ *, и разликата между тях в резултат на изместването, е именно грешката, предмет на иска. Приел е още, че при липсата на данни за отчуждаването на имот пл. № *, макар че такова отчуждаване било предвидено, и при осъществено отчуждаване само за част от имот пл.№ * (понастоящем с идентификатор № ***), в случая дворищната регулация не била приложена, действието на регулационния план по смисъла на чл.110 от ЗТСУ (отм.) на абсолютно придобивно основание не можело да бъде зачетено поради неприложената регулация съгласно ТР № 3/15.07.1993г. на ОС на ВС, и имотните граници били такива, каквито били по предходния план. Направил е решаващ извод в следствие на горното, че източната граница в плана от 1973г. за имот пл.№ * е била различна спрямо тази от предходния план, в резултат на което е била отчуждена част от стария имот *, т.е ако границата не е била сгрешена, не би имало и отчуждаване. Формиран е въз основа на това извод за неоснователност тезата на община Пловдив за придобиване на спорната част в резултат на отчуждението, тъй като е прието от въззивния съд, че при наличие на грешка в границите по плана от 1973 г., проведената отчуждителна процедура за имот пл.№ * (понастоящем с идентификатор № ***) не можело да засегне права в граници, различни от границите на имота по предходния план, и общината не можело да придобие повече права от притежаваните от лицата, от които имотът се отчуждава. Приел е още, че в случая ЗПИНМ (отм.) е неприложим, тъй като отчуждаването на имот пл.№ * през 1988 г. е настъпило при действието на ЗТСУ (отм.). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси като такива от значение за изхода на спора и обосноваващи допустимост на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поставени въпросите съобразно и оплакванията по касационната жалба за необсъждане на всички доводи по въззивната жалба на община Пловдив, вкл. касаещ нередовност на исковата молба и относно собствеността и графичното отразяване на грешката в кадастралната карта по отношение на ПИ с идентификатор **, породени и от несъобразяване с изискването на ТР № 8/2016 г. по т.д № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, както следва: 1. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните? 2.Задължен ли е въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение, да мотивира и обоснове решението си, като отговори на всички наведени правозащитни и правоизключващи възражения на ответна при постановяване на решението? 3. Длъжен ли е съдът, при предявен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване правото на собственост, при преценката си за допусната грешка в кадастралната карта да установи, дали планът вярно отразява границите на имота ?, 4. Препращането към заключението на вещото лице, съдържащо правен извод, който въззиният съд счита за правилен, освобождавал ли същия да отговори на довод във въззивната жалба, свързан с този правен извод или е длъжен да изложи собствени констатации при проверката по чл.269 ГПК?, по които въпроси се сочи и противоречие с Решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., с Решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.,Решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и с Решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Наред с това се твърди и наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК- очевидна неправилност на решението, поради прилагане на материалния закон в неговия обратен смисъл, неправилно прилагане на чл.32 ЗТСУ (отм.) относно отчуждителното действие на дворищно регулационния план и установяване с плана от 1973 г. на границата между имот пл.№ * и пл.№ *. и несъобразяване с приложимия към приемане на плана от 1973 г. материален закон - ЗПИНМ(отм.). Съобразявайки чл.280, ал.2 ГПК и указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, приложими и в производството по чл.295 ГПК, касационният състав намира, че на първо място следва да се произнесе по вероятността обжалваното решение да е недопустимо. Въззивният съд не е констатирал съществуващата нередовност на исковата молба, която е различна от направеното от касатора оплакване за нередовност на исковата молба. Прочита на исковата молба и уточнителните молби на ищците сочи отсъствие на каквито и да е твърдения относно основанията, на които ищците базират правния си интерес от иска по чл.54, ал.2 ЗКИР именно срещу община Пловдив за реална част от имот с идентификатор завършващ на 9572, като по отношение именно на този имот с въззивната жалба е и направено оплакване от община Пловдив за липсата на мотиви относно собствеността и графичното отразяване на този имот. Липсва и посочване от ищците на точния обем права в пространствено отношение, които ищците искат да им бъдат признати, и произтичащата от ТР № 8/2016 г. по т.д.№ 8/2014 г. на ОСГК на ВКС необходимост с исковата молба да се отразят точно границите на имота на ищците, които иска да бъдат установени и които се твърди да са били погрешно нанесени в кадастралната карта в границите на два съседни имота - в имот с идентификатор, завършващ на * и в имот с идентификатор, завършващ на *, включително и чрез графичното отразяване на претендираните граници в очертанията на всеки от двата имота съседни имота с идентификатори, завършващи на * и * по кадастралната карта. За отстраняване на тези нередовности на исковата молба не са предприети никакви процесуални действия от въззивния съд, което сочи на произнасяне по нередовна искова молба, а то от своя страна на самостоятелно основание поставя под съмнение допустимостта на постановения въззивен акт. Съмнение за недопустимост на решението следва и от обозначаването в диспозитива му на грешката в кадастралната карта и начина на нейното отстраняване чрез препращане към приложение на СТЕ, съпоставено това обозначаване с обема на търсената защита от ищците съгласно чл.6 ГПК, изяснена с уточнителните им молби от 13.03.2018 г. и 11.09.2018 г. като искане за отстраняване на грешка само в източната граница на имота им. С оглед на изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280 ал.2 предложение второ ГПК и Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК