Определение № 3723 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2169/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 267162/01.03.2023г., подадена от А. А. Д., В. Ц. А. и А. Ц. Д. чрез процесуалния им представител адв. Ц. М. от ВАК, срещу решение № 260051/10.01.2023г. по в.гр.д. № 5551/2020г. на Софийски градски съд, ІІІ-В въззивен състав, с което: -е обезсилено решението на първоинстанционния съд в частите, с които е допуснато да се извърши съдебна делба между А. А. Д., В. Ц. А., А. Ц. Д. и Надежда И. Д. върху УПИ VІ-295, находящ се в кв. 38 по регулационния план на [населено място], местност „Х. Б.“ с графично изсчислена площ 453 кв.м. и с площ по документи 470 кв.м. и намиращата се в този имот едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 48.8 кв.м., при квоти за парцела: по 1/12 ид.част за А. Д., В. А. и А. Д. и 9/12 ид.части за Надежда Д. и за едноетажната жилищна сграда: по 2/12 ид.части за А. Д., В. А. и А. Д. и 6/12 ид.части за Надежда Д.; в частта, с която е отхвърлен искът за делба на имотите по отношение на Ц. Л. Д., починал на 04.03.2018г. и заместен от наследниците си по закон В. Ц. А. и А. Ц. Д.; в частта, с който е отхвърлен искът за съдебна делба на А. А. Д. по отношение на С. М. Б. и е прекратил производството по делото в тази част; -е прекратено производството по отношение на А. А. Д.; -е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен искът за делба на В. Ц. А. и А. Ц. Д. на посочените имоти по отношение на С. М. Б.; -е оставена без разглеждане въззивна жалба с вх.№504156/06.03.2020г., подадена от С. М. Б. и И. В. И. срещу решението на първоинстанционния съд в частта, с която е допуснато да се извърши съдебна делба между А. А. Д., В. Ц. А., А. Ц. Д. и Надежда И. Д. върху посочените имоти като процесуално недопустима и въззивното производство в тази част е прекратено. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че основният въпрос по делото, който не намира отговор в обжалваното решение, е за нищожността на извършените от Ц. Л. Д. прехвърляния с договори за замяна на ¾ ид.части от парцела срещу съдомиялна и на 1/16 ид.част от къщата срещу телевизор, а впоследствие и на продажбата на други 11/16 ид.части от къщата поради симулативност; че въззивният съд не се е произнесъл по отношение на сделките със С. Б. и Надежда Д. по предявения инцидентен установителен иск за нищожност на договорите за замяна като привидни и заобикалящи закона (забраната на чл. 33 ЗС), които въпроси според касаторите имат съществено значение за спора, доколкото при уважаване на исковете за нищожност на оспорените сделки имотите биха останали в патримониума на Ц. Д., респ. на неговите наследници. Позовават се на решение №18 от 03.02.2015г. по гр.д.№4619/2014г. на ВКС. Посочват, че по смисъла на чл. 33, ал. 1 ЗС само когато за отчуждителя-съсобственик е безразлично на кого ще прехвърли собствеността си, той следва да съблюдава предвидения в закона ред за изкупуване от съсобственика, като сделките, които удовлетворяват това изискване, са покупко-продажба и замяна срещу родово определени вещи, каквито считат че са съдомиялната и телевизора. Позовават се на решение №413 от 26.05.2010г. по гр.д.№2636/2008г. на ІІІ г.о. на ВКС. Твърдят, че като деца на починалата на 25.05.2016г. В. А. П. не са знаели за извършването на посочените сделки, тъй като не са поддържали отношения с баща си от години и като трети лица за атакуваните сделки разполагат с възможност и без ограниченията на чл. 164 и чл. 165 ГПК да доказват намеренията на страните по сделката и евентуално извършване на плащане предвид твърденията, че прикритата сделка е покупко-продажба. Посочват, че нищожността е релевирана от тях с нарочен иск, а освен това и съдът следва да следи служебно за нея, тъй като нищожността за извежда от императивни правни норми, в какъвто смисъл т. 3 от ТР №1/2010г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2009г.; определение №223/2010г. по гр.д.№1696/2009г. на ІV г.о. на ВКС, като съдът дължи произнасяне в последните две хипотези и при служебно произнасяне относно нищожността в мотивите към съдебния акт, а не в диспозитива (решение №776-1992г. по гр.д.№412/1992г. на ІV г.о. на ВС). Навеждат доводи, че е налице позоваване и на чл. 26, ал. 1, трета алтернатива ЗЗД, доколкото поддържат значителна липса на еквивалентност на насрещните престации, преценката за която считат, че следва да бъде извършена именно при съобразяване на преследваната от страните цел, удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК съделителят Надежда И. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв.П. В. от САК, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството е за делба във фазата по допускане. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид следните факти и обстоятелства, за които между страните не съществува спор: В. А. П. и Ц. Л. Д. са бивши съпрузи, като сключеният между тях на 07.03.1970г. граждански брак е прекратен с развод по силата на решение от 24.08.1988г. на Софийски районен съд, 8 състав по гр.д.№514/1987г., влязло в сила на 15.06.1989г. По време на брака на 24.02.1971г. (н.а.№143, том V, н.д.№806/1971г.) М. Д. Т. е продала на сина си Ц. Л. Д. Ѕ ид.част от празно дворно място в [населено място], кв.Х. Б., (което е идентично с процесния УПИ VІ-295), като на същата дата е продала останалата Ѕ ид.част от имота на дъщерите си Л. Л. Д. и М. Л. Д.. Безспорно е, че именно в този имот в периода 1974-1976г. е построена процесната жилищна сграда. След прекратяването на брака на 02.12.2004г. (н.а. №189, том І, рег.№4621, дело №164/2004г.) М. Л. Д. и К. С. А. са дарили на Ц. Л. Д. собствената си ј ид.част от УПИ VІ-295 без построените в имота сгради, а на 24.04.2014г. (н.а.№85, том ІІІ, рег.№3711, дело №403/2014г.) Л. Л. Д., Т. Ф. А., М. Г. В., А. Ф. И. и Х. Ф. Б. са продали на Ц. Л. Д. своята ј ид.част от УПИ VІ-295 без построените в имота сгради. След извършването на тези разпоредителни сделки на 26.05.2014г. (н.а.№21, том ІV, регистър 4746, н.д.№522/2014г.) Ц. Л. Д. е прехвърлил на С. М. Б. собствените си ѕ ид.части от УПИ VІ-295 по договор за замяна срещу съдомиялна машина, марка Мидеа, а на 24.02.2015г. (н.а.№177, том І, регистър 1567, н.д.№154/2015г.) е прехвърлил на С. М. Б. 1/16 ид.част от построената в УПИ VІ-295 едноетажна жилищна сграда по договор за замяна срещу Full HD Led телевизор модел LG 42LB580V. На 24.02.2015г. (н.а. №178, том І, рег.№1570, н.д.№155/2015г.) Ц. Л. Д., М. Л. Д., Л. Л. Д., Т. Ф. А., М. Г. В., А. Ф. И. и Х. Ф. Б. са продали на съсобственика си С. М. Б. 11/16 идеални части от построената в УПИ VІ-295 едноетажна жилищна сграда, след което на 02.04.2015г. (н.а.№181, том І, рег.№2615, н.д.№145/2015г.) С. М. Б. е дарила на непълнолетната Надежда И. Д. 1/100 ид.част от собствените си ѕ ид.части от едноетажната жилищна сграда и от дворното място, в което тази сграда е построена, а именно УПИ VІ-295 и на същата дата (н.а.№182, том І, рег.№2616, н.д.№146/2015г.) е продала на Надежда И. Д. 99/100 идеални части от собствените си ѕ ид.части от едноетажната жилищна сграда, както и от дворното място, в което тази сграда е построена, а именно УПИ VІ-295. На 22.05.2015г. В. А. П. е предявила иск за делба срещу Ц. Л. Д., С. М. Б. и Надежда И. Д. с искова молба с вх.№8643, с твърдението, че жилищната сграда, построена в УПИ VІ-295 по регулационния план на [населено място] за кв.Х. Б. е придобита по време на брака като построена върху имот, закупен от Ц. Л. Д. след сключването на брака (1/2 идеална част от УПИ), но изцяло с трансформация на нейни лични средства, дарени й от нейните родители и близки. Твърди, че сградата е построена в периода 1974-1975г., като по време на строителството ответникът Ц. Л. Д. е бил осъден и изтърпявал наказание лишаване от свобода, т.е. не е участвал с труд и средства при строежа, като тя вложила в строителството лични средства. Твърди, че и прехвърлената на 24.02.1971г. Ѕ идеална част от дворното място е изключителна нейна собственост, тъй като цената е платена с нейни лични средства, дарени й от нейни близки. На 25.05.2016г. В. А. П. е починала, като с определение от 06.10.2016г. първоинстанционният съд е конституирал на нейно място наследниците й по закон А. А. Д. (син), В. Ц. А. (дъщеря) и А. Ц. Д. (син), които с молба от 12.04.2017г. са уточнили предявения иск за делба, поддържайки твърденията за трансформация на лично имущество при придобиването на имота. Уточняват, че А. А. Д. се е отказал от наследството на своята майка В. А. П., като представят доказателства, че отказът е вписан в особената книга на Софийски районен съд под №1205/14.10.2016г. Предявяват инцидентен установителен иск за нищожност на сключените от Ц. Л. Д. и С. М. Б. договори за замяна като привидни и заобикалящи закона (чл. 33 ЗС), като твърдят, че не са знаели за сключването на тези договори, тъй като не поддържат отношения с баща си от години. Оспорват правото на собственост на Надежда И. Д. като поддържат, че сключените между Ц. Л. Д. и С. М. Б. договори са нищожни поради накърняване на добрите нрави поради липса на еквивалентност на насрещните престации, а при условията на евентуалност правят възражение за унищожаемост на тези договори по смисъла на чл. 31, ал. 1, вр. ал. 2 ЗЗД с твърдението, че са сключени от лице, което не е могло да разбира и ръководи действията си. Твърдят, че Ц. Л. Д. поради дългогодишна алкохолна зависимост е претърпял промени, които са довели до органично-мозъчна промяна на личността. Приемайки възраженията за недействителност за неоснователни първоинстанционният съд е допуснал имотите до делба между съделителите А. Д., В. А., А. Д. и Надежда Д., като е отхвърлил иска за делба по отношение на Ц. Л. Д. и С. М. Б.. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че на 21.04.2015г. в Софийски районен съд е постъпила искова молба за делба с вх.№6353, въз основа на която е образувано производство по гр.д.№22011/2015г. по предявен от Надежда И. Д. срещу В. А. П. иск за делба на УПИ VІ-295, находящ се в кв. 38 по регулационния план на [населено място], местност „Х. Б.“, ведно с построената в този имот едноетажна жилищна сграда при позоваване от страна на ищцата на същите действия на разпореждане с този имот, които са посочени и в исковата молба, подадена на 22.05.2015г. от В. А. П.. Съобразено е също така, че в производството по гр.д.№22011/2015г. В. А. П., а след нейната смърт и наследниците й по закон, са въвели и поддържали идентични доводи и възражения за недействителност на извършените от Ц. Л. Д. разпоредителни сделки, както и доводи за наличие на трансформация на лично имущество от страна на В. А. П. при придобиване на правата върху имота по време на брака й с Ц. Л. Д.. Изводите на въззивния съд за недопустимостта на постановеното от първоинстанционния съд решение по допускане на делбата са основани на обстоятелството, че с решение №367171 от 21.03.2018г., постановено по гр.д.№ 22011/2015г. по описа на СРС, Второ г.о., 126 състав, представено в производството пред въззивния съд, имотът (УПИ VІ-295 ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда) е допуснат до делба между съделителите Надежда И. Д., В. Ц. А. и А. Ц. Д., при което съдът е разгледал всички наведени доводи за наличие на трансформация на лично имущество, както и възраженията за недействителност на извършените от Ц. Л. Д. разпоредителни сделки и е приел същите за неоснователни. Съобразено е също така, че това решение е влязло в сила на 11.06.2020г. В съответствие с трайно установената практика на ВКС (решение №179/15г. от 26.01.2016г. по гр.д.№2207/2015г. на І г.о. на ВКС; решение №136/2015г. от 22.02.2016г. по гр.д.№1872/2015г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №6/08.03.2013г. по гр.д.№655/2012г. на ІІ г.о. на ВКС) и съобразявайки разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск (за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно) и решаването на един правен спор с влязло в сила решение има за последица недопустимост на последващ процес между същите страни и със същия предмет. Съобразено е, че съществува идентичност между предмета на силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№22011/2015г. по описа на СРС, 126 състав и правото, предмет на образуваното на 22.05.2015г. второ дело по предявения от В. П. иск за делба, като предметът на делата се покрива напълно както откъм белезите, които го индивидуализират, така и откъм времето, за което се претендира, че правото по второто дело съществува. Поради това е прието, че предявеният от В. П. срещу Надежда Д. последващ иск за делба е недопустим поради отвод за пресъдено нещо. Съобразено е, че в предходното образувано производство са разгледани всички възражения на В. П., които са били наведени от нея в отговора на подадената от Надежда Д. искова молба за делба, които са били изследвани и в настоящото производство -обсъден е въпросът дали Ѕ ид.част от правото на собственост върху процесния УПИ и построената в него жилищна сграда (или част от това право) е придобито в режим на съпружеска имуществена общност от В. А. П. и Ц. Л. Д. или е лична собственост на В. А. П. поради трансформация (пълна или частична) на лично имущество; дали продажната цена от 940 лв. е заплатена на продавача към момента на сключване на договора през 1971г. с дарени от родителите на П. парични средства, за установяването на който факт са разпитани същите свидетели, като разпитаните в производството по настоящето дело; разгледани са релевираните от В. Ц. А. и А. Ц. Д. възражения за нищожност на договорите за замяна - поради нарушаване на забраната на чл. 33 ЗС. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че всеки от съделителите е длъжен да изчерпи всички основания, на които твърди, че притежава права в съсобствеността, както и всички свои възражения относно липсата на съсобственост, тъй като със съдебния акт те се погасяват - както последователно приема ВКС в своята практика, с влизане в сила на решението по допускане на делбата се преклудират всички спорове относно наличието на съсобственост върху конкретен имот (решение №6/08.03.2013г. по гр.д.№655/2012г. на ІІ г.о. на ВКС). В процеса за съдебна делба всяка от страните под страх от преклудиране е длъжна да изчерпи всички свои възражения срещу правото на всеки от съделителите да участва в делбата (решение №26/10.07.2012г. по гр.д.№1529/2010г. на І г.о. на ВКС). След приключването на делбеното производство с влязло в сила съдебно решение всички основания и всички възражения на всички участници в делбата се преклудират и нов установителен иск за собственост или за делба на същата вещ е допустим, само ако се основава на настъпила в последствие правна промяна (определение №511/17.07.2015г. по ч.гр.д.№3094/2015г. на ІV г.о. на ВКС). Съобразявайки особеностите на настоящия случай, въззивният съд в съответствие с вече посочената практика на ВКС е приел, че наличието на влязло в сила съдебно решение, с което имотът е допуснат до делба между част от участниците в настоящето делбено производство, които са и наследници по закон на починалия на 04.03.2018г. съделител Ц. Л. Д. (дъщеря В. Ц. А. и син А. Ц. Д.), е приел, че поради отвод за сила на пресъдено нещо първоинстанционното решение е отчасти недопустимо и го е обезсилил. Именно поради тази причина, а именно невъзможността да разгледа спора по същество, въззивният съд не е разглеждал и наведените оспорвания и възражения, както и предявените инцидентни установителни искове, чието предявяване е приел за недопустимо с оглед влязлото в сила решение по допускане на делбата. И доколкото в производството по гр.д.№22011/2015г. по описа на СРС, 126 състав не е предявяван иск срещу С. М. Б., първоинстанционното решение е потвърдено единствено в частта, с която предявеният срещу нея иск е бил отхвърлен, като е посочено, че във въззивната жалба не са изложени никакви конкретни оплаквания, то и на основание чл. 269 ГПК въззивният съд не дължи излагане на допълнителни мотиви. Изложените от въззивния съд съображения, както вече беше отбелязано, изцяло съответстват на трайно установената практика на ВКС, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Посочените от касаторите актове на ВКС не обосновават различен извод, тъй като са относими към въведените от тях оспорвания, по които обаче след влизане в сила на решение №367171/21.03.2018г. по гр.д.№22011/2015г. по описа на СРС, 126 състав въззивният съд не е разполагал с правомощие да се произнесе. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение