Определение № 162 от 07.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2359/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

„Виков Ем Джи Ай а.с.“, Чешка република, [населено място], регистрирано в Търговския регистър, воден от Градския съд в [населено място] чрез адв. Х. М. обжалва определение № 2149/17.08.2022 г. по ч.гр.д. 2174/22 г., САС, 4 състав, с което е потвърдено определение № 1125 от 04.04.2022 г. на СГС, ТО, VI-3 състав, по т.д. 1281/21 г., в частта, с която е оставено без уважение възражението на ответника „Виков Ем Ди Ай а.с.“, Чешка Република за липса на международна компетентност на българския съд.

Излага доводи относно недопустимост на постановеното определение, както и относно неговата неправилност. Сочи, че в исковата молба ищецът бил изложил твърдения за това, че се е суброгирал в правата на застрахованото лице срещу отговорното за вредата лице. Счита, че е неприложима разпоредбата на чл. 7, ал.1 от Регламента, тъй като искът не бил изпълнение на договор, а обезщетение поради неизпълнение на договор. Мястото на изпълнение на договора съгласно представените доказателства било определено, като те не били свързани с допълнителни дейности. Подсъдността следвало да се определи само с оглед твърденията на ищеца.

Счита, че са приложими разпорежданията на чл. 4, ал. 1 от Регламента.

Моли да се обезсили решението, а ако не бъде обезсилено да бъде отменено и въпросът да се разреши по същество, като се прекрати производството по делото поради липса на международна компетентност. Моли да се присъдят разноски.

Счита, че е налице очевидна неправилност на определението.

Формулира следните правни въпроси:

1. Може ли въззивният съд да игнорира/не зачете твърдения на страната по делото по своя преценка, счита, че този правен въпрос е разрешен в отклонение от практиката на ВКС решение № 113 от 20.01.2016 г. по т.д. 955/14 г., II ТО, решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. 866/12г, ВКС, ТК, 1 ТО, решение № 212 от 1.2.2012 г. по т.д. 1106/10 г, II ТО на ВКС,, решение № 117 от 18.07.2011 г. по т.д. 1076/10 г., ВКС, II ТО, с което мотивира допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК

2. Може ли да се приложи чл. 7, пар. 1 от Регламент, ако ответникът не е поел доброволно задължение към ищеца? По отношение на този правен въпрос сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК – противоречие с практика на Съда на ЕС. Конкретно сочи разрешението с дело С-375/13 г. и дело С-204/08 г. Според изложените съображения от частния жалбоподател правната квалификация следвало да се извършва автономно.

3. Следва ли чл. 7, пар. 1 от Регламента да се прилага към всички искове, имащи основание един и същи договор? Главното задължение по договор било ремонт през 2015 г., а последващият ремонт по твърденията на ищеца представлява израз на гаранционната отговорност, която е обусловена от основната услуга (ремонтът през 2015 г.) Въззивният съд не бил отчел, че основното задължение по договора е това относно извършването на ремонта през 2015 г. и това било обусловило извода на въззивния съд, че ремонтът през 2016 г., извършен в България следвало да е решаващ за определяне на международната компетентност и съответно бил определил, че българският съд бил компетентен да разгледа и разреши спора. Съсредоточаването на съдебната компетентност на мястото на предоставяне на услугите съгласно разглеждания договор и чрез определянето само на една компетентна юрисдикция за всички искове, основани на този договор, не можело да бъде различно в случай на множество места на предоставяне на разглежданите услуги в различни държави. По отношение на този правен въпрос, твърди, че е осъществено допълнителното основание съгласно чл.2 80, ал.1, т. 2 от ГПК, като същият въпрос бил разрешен в противоречие с практиката на СЕС, изразена в решение С-204/08 г.

4. Разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Регламента приложима ли е в случаите, при които искът не бил за изпълнение на договор, за обезщетение поради неизпълнение на такъв? Счита, че по този правен въпрос са налице предпоставките, предвидени в т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Не била приложима разпоредбата на чл. 7, ал.2 от Регламента и не била учредявала компетентност на българския съд. Съгласно чл. 14, ал. 1 от Регламента, застрахователят можел да предяви иск само в съдилищата на държавата членка, в която ответникът имал местоживеене, независимо дали той е притежател на полицата, застрахован или трето ползващо се лице. Седалището и адресът на управление на ответника по делото били в Чешката република, поради което застрахователят-ищец, можел да предяви иск само в тази държава.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е в срок. Съобщение с препис от определението на въззивния съд е връчено на жалбоподателя на 29.08.2022 г. Частната жалба е постъпила в предвидения в чл.275, ал.1 от ГПК едноседмичен срок на 05.08.2022 г.

За да потвърди определението на Софийски градски съд за оставяне без уважение възражението на ответника за международна некомпетентност на българския съд, Апелативен съд – София е приел, че според изложените твърдения в исковата молба, ищецът като застраховател, на основание сключен от него договор за имуществена застраховка с „Кунино Енерджи“ АД, е заплатил застрахователно обезщетение за вредите, настъпили в резултат на покрит от договора риск – повреда на машини в МВЕЦ „Кунино“, като ищецът-съзастраховател е встъпил в правата на застрахования до размера на платеното и претендира, че отговорен за вредите е ответникът. Твърдяло се е, че ремонтът на аварирала на 12.02.2016 г. хидротурбина, който ответникът се задължил да извърши при „гаранционни условия“ /след един предшестващ ремонт през 2015 г. в завода Виков, Чехия/, посочени в договорна оферта № NAB 150456/15.05.2015 г., е бил изпълнен със забава, зачитана от 22.02.2016 г. – датата на уведомяване до 24.04.2016 г. – датата на приключване на ремонта и забавата е станала единствената причина за заплащане на обезщетение на претърпяната от дружеството вреда. Възприето е, че увреждащото действие е първият ремонт през месец май 2015 г, извършен недоброкачествено и не „според правилния проект и по установените стандарти“ от служителите на ответното дружество. Прието е, че ремонтните работи, съгласно представената оферта са извършени със забава от предвиденото в договора, като това е единствената причина за заплащане на обезщетение на дружеството, като застрахователят, изплатил обезщетението търси отговорността на неизпълнилия в срок задължението си.

Направен е извод, че вредата се търси на договорно основание. Прието е, че мястото на изпълнение на договорното задължение е в електроцентралата в [населено място], област Враца, Р България и ремонтът фактически е извършен там. С оглед приетото основание на иска - обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение, според въззивния съд правната квалификация е чл. 410, ал. 1, т. 1 от КЗ. В случая, въззивният съд е счел, че приложима е разпоредбата на чл. 7, т. 1 от Регламент № 1215/12 г. на ЕП и на Съвета, „дело, свързано с договор.“ Прието е, че съгласно трайната практика на СЕс, в т.ч. решение от 28.1.2015 г. по дело С- 375/13 и решение С-249/17, прилагането на правилото за специалната компетентност предоставя определянето на правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца. Посочено е, че е достатъчно искът да се основава на вземане, основано на договор, а предявеният иск бил точно такъв и към него следвало да се приложи правилото на чл. 7, т. 1 б. А вр. б. „б“ от Регламент 1215/12 г. Съгласно цитираното правило, искът срещу лице със седалище в друга държава членка можел да се предяви пред съд на друга държава-членка по мястото, където съгласно договора, услугите е следвало да бъдат предоставени или е трябвало да бъдат предоставени. Безпротиворечиви били твърденията на страните, че ремонтът през м. април 2016 г., от чието забавяне произтичали претендираните за обезщетяване вреди, бил извършен на място в застрахования обект в България. С оглед правилото на чл. 7, т. 1 б. А от Регламента, българският съд бил компетентен да разгледа делото, като са изложени и допълнителни аргументи, че и на основание чл. 7, т. 2 от Регламента, също може да се предявят исковете пред българския съд.

Допускането на касационно обжалване се извършва, на основание чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установиха основания за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр.2 от ГПК.

При извършената проверка, не може да се установят основания за недопустимост на постановеното определение. Липсва соченото от касатора основание за недопустимост, поради невъзприемане на сочените от ищеца факти, на които се основава искът. Ясно е определено основанието на иска – неизпълнено в срок задължение за извършване на ремонт, който не се е състоял в срок и чиято необходимост е възникнала в следствие на предходен некачествен ремонт, като вредата се е проявила в гаранционния срок, учреден от изпълнителя след първия ремонт.

С оглед формулираното основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав не намира наличие на това основание. Актът на въззивния съд не съдържа мотиви, които да представляват приложение на закона в противния му смисъл или приложение на несъществуваща правна норма, както и не може да се установи противоречие в мотивите, което да обуслови извод за необоснованост на определението или да се установи наличие на съществено процесуално нарушение.

По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че в исковата молба са посочени фактите относно изплащане на застрахователно обезщетение на основание сключен между ищеца „Кунино Енерджи“ АД и „Дженерали застраховане“ АД застрахователен договор. Застрахователният договор е относно риск финансови загуби на застрахования, реализирани в резултат на пълно прекъсване или намаляване на обема на дейността му, поради настъпването на повреда на машини, собственост на застрахования и обект на застраховане по сключения застрахователен договор, в т.ч. и в резултат на повреда на машини в рамките на гаранционния им период. Изложени са твърдения за настъпила авария на 12.2.2016 г., за която е установено, че е от увреждане на лагер от изходящ вал, част от редуктор Хидрогрупа 1, спрямо който лагер през 2015 г. бил извършен ремонт в завод Виков, който не бил осъществен по правилния проект и стандарти. В резултат на аварията мощността на хидротурбината била намалена с 20 %. В цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от ищеца молба е посочено, че твърдението е за виновно неизпълнение на задължения (описано непозволено увреждане), изразяващо се в недоброкачествен ремонт на редуктор на „Хидрогрупа 1 от МВЕЦ „Кунино“, извършен през май 2015 г. от служители на търговско дружество „Виков Ем Джи Ай“ и забавено изпълнение на задължението, поето като гаранционно задължение да се извърши ремонт на проявените недостатъци в учреден от изпълнителя гаранционен срок.

Въззивният съд е възприел изложените твърдения от молителя в исковата молба и молбата от 29.03.2022 г. по отношение на твърдението за неизпълнение на задължението да ремонтира в срок дефектиралия лагер, така както е поел задължение съобразно сключения договор през 2015 г. при ремонт, за който е издадена гаранция за срок от 2 години. Основният твърдян факт е, че проявилият се недостатък на 12.02.2016 г., авария в хидротурбина в резултат на увреждане на лагер от изходящ вал, част от редуктор на Хидрогрупа 1, е следвало и е бил отстранен на основание гаранционна отговорност, по гаранция, издадена от ответника при предходен ремонт. При редовна искова молба, с твърдение за изплатено обезщетение на основание, възникнал застрахователен риск и право на застрахователя да се суброгира в правата на застрахованото лице, въззивният съд е приел, че е налице основание на иска – договорна отговорност на ответника за неизпълнено задължение в срок. Не може да се приеме, че въззивният съд е игнорирал твърденията на ищеца, поради което настоящият правен въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Не може да се приеме, тезата, изразена в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК относно необсъждане на всички твърдения на ищеца, конкретно – некачествен ремонт през 2015 г. Посочените факти, осъществени през 2015 г. са относно твърдението за проява на гаранционна отговорност и осъществен ремонт на това основание, но не водят до обуславяне на постановения изход по разрешения по същество правен въпрос, относно спазване правилата за международна компетентност.

По отношение на втория правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос, относно наличието на договорно поето задължение между страните по делото е разрешен съобразно твърдените факти по делото и обсъдените доказателства. Въззивният съд е взел предвид представените от страните доказателства и е приел, че е налице сключен договор за ремонт на машинен лагер, който договор е съгласно договорна оферта. Съгласно тази договорна оферта, е прието, че в случая отсъства липса на поето договорно задължение. Правният въпрос, поставен от страната е свързан с липса на поемане на задължение на страните по делото една спрямо друга, но въззивният съд е посочил, че гражданската отговорност на ответника се търси на основание сключен между ответника и трето лице за исковото производство, договор за ремонт и монтаж на електротурбина на територията на ВЕЦ „Кунино“, България, като ищецът е заместил сключилата договора страна, по силата на осъществена законова суброгация. По отношение на сключения договор между ответника „Виков Ем Джи Ай“ и „Кунино енерджи“ АД, от фактическа страна е прието, че с оглед доказателствата, наличие на протокол за обект „МВЕЦ „Кунино“, близо до [населено място], обл. Враца, както и на фактура за доставка, след първия ремонт, където е обозначено място на доставка и след който ремонт е поето гаранционно задължение за отстраняване на повреди, които са възникнали след ремонта, както и предвид извършения монтаж на място, след ремонта, основанието на иска е договорна отговорност и е приложил правилото на чл. 7, пар. 1, б. а от регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета.

Съгласно практиката на СЕС, мястото на предоставяне на характерната престация трябва да се определи съобразно договора, без да е необходимо да се преценява законът, приложим към договора. Съгласно решение C-26/91, дали е налице договор следва да се прецени самостоятелно, като се изхожда от системата и целите на този регламент, за да се осигури еднаквото му прилагане във всички държави-членки. Разяснено е с оглед съображенията на регламент 44/2001 г., че правилата за международната компетентност на съда, следва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че се основава по местоживеене на ответника, като в регламента са създадени и други привръзки, които правят с висока придвидимост определянето на правилата за международната компетентност. Тълкуването на отклоненията от общото правило за подсъдност следва да се извършват само доколкото е необходимо и съразмерно с целите на конвенцията. Тези разяснения са относими и при приложението на регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета.

За определяне на международната подсъдност при реализиране на договорна отговорност е от значение мястото на изпълнение на породеното договорно задължение. От значение е фактическото изпълнение на задължението. Съгласно чл. 7, пар. 1, б. „а“ от Регламент „Брюксел I“, допълнителната международна компетентност следва не от мястото на изпълнение на спорното задължение, а от мястото на изпълнение на характерната за договора престация. Това е мястото на предоставяне на престацията, установено в договора, там, където е следвало да бъде предоставена, респ. мястото където фактически е изпълнено задължението, когато е прието от кредитора. В случая, касаторът акцентира върху самото сключване на договора. На първо място, действително, следва да се подчертае, че наличието на договор се определя автономно, съгласно правната същност, определена в приложимия регламент, така както изискват правилата на Регламент 44/01 г., тълкувани с решение С-27/02 г. и цитираната в него практика, приложими и към правилата, въведени с Регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета, приложим от 2007 г. към правилата за определяне на подсъдността. Въззивният съд е съобразил, че е налице договор, сключен от ответника и спрямо него като страна по договора се търси обезщетение за забавено изпълнение на договорно задължение. От друга страна, съгласно съдебната практика, договорни са исковете, не само тези, които са предявени на основание сключения договор, а и тези искове, които са свързани с договора. На установяване подлежи обвързването на ответника по иска от договора - основание на иска. В случая въззивният съд е преценил, че основанието на иска е сключеният между ответника и трето за съдебното производство лице. В този смисъл е прието, че ответникът е поел доброволно задължение. Това е обусловило извод, че основанието на иска е договорна отговорност. Поради това е прието, че е приложимо изключението, предвидено в чл. 7, пар. 1, б. „а“ от регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета.

Решението, на което се позовава касационният жалбоподател С-375/13 на СЕС, не може да се приеме, че е приложимо за разрешения по делото правен въпрос. Съгласно посоченото в това решение, между страните изобщо е липсвал сключен договор и поето задължение. Липсва идентичност, доколкото в случая се касае за твърдяна законова суброгация, при която не може да се приеме, че липсва договорно поето задължение от ответника.

В случая, поставеният правен въпрос не е разрешен в отклонение от практиката на СЕС, както се позовава на чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК частният жалбоподател. Липсва идентичност между разрешените правни въпроси в цитираната от частния жалбоподател практика.

По отношение на третия поставен правен въпрос, въззивният съд не е разрешил въпрос за множество подсъдности и определяне на подсъдност по различни дела, основани на един и същи договор. Цитираното от частния жалбоподател правило относно необходимостта да се определи един-единствен международно компетентен съд при различни спорове, основани на един и същи договор, не е разрешен. В случая, касаторът в обстоятелствената част на изложението, е посочил, че следва да се вземе предвид и договора от 2015 г, по който е издадена гаранцията, в изпълнение, на която е извършен ремонтът. Но именно на основание този договор, въззивният съд е приел, че мястото на характерната престация е адресът на получателя „Кунино енерджи“ АД.

Поставеният правен въпрос всъщност не е разрешен, тъй като въззивният съд не е посочил да има други искове, основани на един и същи договор. Приел е, че конкретно предявеният иск е от компетентност на основание чл. 7, пар. 1, б. „ а“ от регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета на съда в Р България, доколкото се търси на основание забавено изпълнение на договорно задължение, с място на изпълнение на характерната престация по договора в Р България.

По отношение на четвъртия посочен от касатора правен въпрос, следва да се посочи, че в случая въззивният съд е приел, че предмет на иска е обезщетение за забавено изпълнение на договорно задължение. Съгласно практиката на СЕС искове, които имат предмет договор се отнасят и относно недействителността на договора, както и на исковете, свързани с договора. Под договорни искове се имат предвид и споразуменията, които подготвят сключване на договор. Същият характер имат и споровете, които са свързани със солидарната отговорност на длъжниците по договор за кредит, като в решение С-249/16 г. изрично е посочено, че дела, по регресен иск свързани с договор между солидарни длъжници по договор за кредит, попада в обхвата на „дела, свързани с договор“. Съгласно трайната практика на СЕС, дела, свързани с договори, са и делата, относно недействителността на договорите, последиците от недействителност, както и от значение е предметът на иска да е свързан с договора, независимо дали договорно или извъндоговорно основание. Съгласно решение С-27/02 г, C-548/12, С-167/00 на СЕС, съдът проверява дали исковете имат договорна природа автономно, с оглед правилата, предвидени в регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета. Правната квалификация не се извършва по приложимото договорно право или по правото на съда. При определяне на правната природа, се прилагат и правилата, предвидени в регламент Рим I, за да се квалифицира наличието на свързаност с договор.

От друга страна, не може да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Създадената съдебна практика на СЕС по приложение на чл. 5 от Брюкселската конвенция, както и чл. 5, пар. 1 от регламент 44/2001 г. на Съвета и чл. 7 от регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета, изключват приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Единствено в правомощията на СЕС, на основание чл. 267 ДФЕС, е да извърши тълкуване. Това е сторено с цитираната практика и в случая не може да се обуслови допълнително основание за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България