Определение № 2190 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2724/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Т. К. срещу въззивно решение № 325 от 08.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 316/2024 г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 47/09.01.2024г. по гр. д. № 8185/2022 г. на Бургаския районен съд, с което е допусната съдебна делба между Н. Т. К., Б. С. М. и В. С. М. на недвижим имот - апартамент, представляващ по КККР самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес [населено място], к-с „С.“, [жилищен адрес] с площ от 79,94 кв. м, ведно с прилежащото му мазе с площ от 2,40 кв. м, при квоти: 2/4 ид. части за първата и по 1/4 ид. част за останалите двама съделители. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че първоначалният ищец в първоинстанционното производство С. Т. М. (заместен в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК от своите преки низходящи Б. С. М. и В. С. М.) и ответницата Н. Т. К. са наследници по закон - брат и сестра на Е. Т. М., починала на 11.11.2021 г., която с нот. акт № 40/1996 г. за покупко-продажба по реда на ЗУЖВГМЖСВ е придобила правото на собственост върху процесния апартамент с административен адрес: [населено място], к-с „С.“, [жилищен адрес] описан по нотариалния акт като състоящ се от спалня, дневна, кухня, баня-WС и антре, застроен върху 79,94 кв. м, ведно с прилежащото му избено помещение № 7. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че имотът е съсобствен между страните при посочените по-горе права. Във връзка с направеното от ответницата във въззивната жалба оплакване, че апартаментът е ненадлежно индивидуализиран и по-конкретно, че всъщност той се състои от две спални, дневна, кухня, баня-тоалетна и антре, ведно с избено помещение, въззивният съд е посочил, че с отговора на исковата молба тя не е въвела възражения против описанието на имота съгласно представения документ за собственост, не е оспорвала съсобствеността върху него, нито квотите на съсобствениците. С обявяването на доклада по делото не е направено искане за коригиране, а в последното проведено открито съдебно заседание ответницата е присъствала лично и нейният процесуален представител е заявил, че не се противопоставя да се допусне делбата, както и че съделителите и техните квотите са ясни. Освен това, видно от събраните пред районния съд доказателства за извършване на подобрения в имота от нейна страна, тя е била напълно в известност, че поради техническа грешка при описанието на имота е посочена една, а не две спални. Изложени са и съображения, че жилището е стандартно, панелно, и не е било преустройвано от двустаен в тристаен апартамент според неоспореното от двете страни заключение на вещото лице, а съгласно чл. 60 ЗКИР имотите се описват по местонахождение, площ, граници, вид, предназначение, етажност, брой нива и др., като жилищните имоти не се описват по стаи. С оглед на това е прието, че след като процесният имот е описан по местонахождение, площ, граници, предназначение и с административен адрес, той е достатъчно индивидуализиран, като в случая не е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, което да предпостави по разясненията в т. 5 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС недопустимост на постановеното решение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторката се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са дължимите действия на съда за уточняване на актуалното състояние на имота, предмет на съдебна делба, при наличие на спор между страните по този въпрос; Следва ли съдът служебно да събере всички необходими и относими доказателства във връзка с правилната индивидуализация на делбения имот; 2. Допустима ли е делба на имот, който не е точно индивидуализиран и ако въззивният съд установи това обстоятелство, следва ли да върне делото за разглеждане на първоинстанционния съд за отстраняване на констатираните нередовности; 3. В диспозитива на решението за допускане на делба следва ли да бъде отразено наличието на извършеното прехвърляне на идеална част от съсобствения делбен имот; 4. Следва ли съдът, в изпълнение на задължението си да следи служебно за участието на всички съсобственици в делбата като задължителни другари, да конституира в процеса приобретателя като главна страна; 5. Следва ли съдът да зачете материалноправния ефект на прехвърлителната сделка и да постанови извършване на делбата между лицата, които се легитимират като съсобственици към момента на постановяване на решението, и ако приобретателят по сделката не е конституиран като страна, съдът следва ли да отхвърли иска за делба; 6. Следва ли в делбата да участват действителните собственици в имуществената общност, макар да е налице придобиване на права след предявяване на иска, като в решението си по същество съдът да допусне делбата между лицата, които се легитимират като съсобственици към момента на постановяване на решението. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените от касаторката правни въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение. Независимо от обстоятелството, че в представения по делото договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 40/1996 г., процесният апартамент е посочен като двустаен, а в допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза за определяне средния пазарен наем на имота е посочено, че той в действителност е тристаен, в диспозитива на потвърденото от въззивния съд решение на БРС жилището е индивидуализирано в достатъчна степен според посочените в чл. 60 ЗКИР белези, сред които не е броят на стаите в него. По останалите поставени въпроси във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като касаторката е извършила прехвърляне на притежаваната от нея 1/2 ид. част от имота с нот. акт № 54/28.03.2024 г. сред приключване на устните състезания пред въззивния съд на 06.03.2024 г., а копие от нотариалния акт е представено по делото след постановяване на въззивното решение с молба от 10.05.2024 г., поради което съдът не е могъл да го вземе предвид. Освен това съгласно дадените с ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 задължителни разяснения в тази хипотеза са приложими разпоредбите на чл. 226 ГПК. Не са налице и сочените допълнителни по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на всеки от ответниците по касационната жалба по 600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,