Определение № 2656 от 29.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1125/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Р. Р. Х., притежаващ юридическа правоспособност, обжалва решение № 339 от 16.12.2024 г. по в.т.д. № 449/2024 г. на Апелативен съд - Варна, ТО, с което е потвърдено решение № 260002 от 28.05.2024 г., постановено по т.д. № 108/2019 г. на Окръжен съд - Добрич, в частта, с която съдът, на осн. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД във вр. с чл.134, ал.1 от ЗЗД, е прогласил нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение, обективиран в нотариален акт № 34, том VI, рег. № 4498, нот. дело № 651/06.11.2018 г. на нотариус О. О., вписан в регистъра на нотариалната камара под № 109, с район на действие - районът на Балчишки районен съд, по силата на който „Сини Консулт“ ЕООД /в ликвидация/, [населено място], в изпълнение на свое задължение по споразумение към договор за търговско упълномощаване от 01.11.2017 г., за погасяване на задължение по цитираното споразумение е прехвърлило на Р. Р. Х. от [населено място], следния недвижим имот: поземлен имот - урбанизирана територия с площ от 3140 кв.м., по документ за собственост, а по скица с площ от 3139 кв.м., находяща се в [населено място], общ. Балчик, обл. Добрич, представляваща имот с идентификатор № 39459.502.359 по КК, одобрена със заповед № 300-5-74/15.09.2003 г. на изп. директор на АГКК, който имот е с номер по предходен план: 502.350, 502.352, при граници и съседи на имота: имот с ид. № 39459.502.25, имот с ид. № 39459.502.26, имот с ид. № 39459.502.27, имот с ид. № 39459.502.302, имот с ид. № 39459.502.34, имот с ид. № 39459.502.349, имот с ид. № 39459.502.348 и имот с ид. № 39459.502.301, ведно с всички подобрения и приращения трайно закрепени върху имота, поради заобикаляне на закона решение № 260093 от 20.07.2020 г. по т.д.1098/2019 г. по описа на Окръжен съд - Варна.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 2 от ГПК – развитите доводи за липса на надлежно заявено основание за прогласяване на нищожност на посочения договор, като сключен при заобикаляне на закона, при нарушение на чл. 214 от ГПК.

Твърди, че решението е неправилно като сочи наличието на основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК - нарушение на материалния закон. Изводите на съда били постановени в противоречие на чл. 27 и чл. 26 от ТЗ. Приетото по отношение упълномощителната сделка и договора, било тълкуване в противоречие на чл. 26, ал. 1 от ТЗ. Освен това твърди, че е нарушен и чл. 267 от ТЗ, предвиждащ задължение за ликвидаторите при прекратяване на дружеството да поканят кредиторите да предявят вземанията си. Липсвал отлагателен, подозрителен или съмнителен срок в посочената норма. Съдът бил тълкувал в противоречие на действителния й смисъл нормата. Не било възприето и действителното съдържание на чл. 268 от ТЗ. Излага подробни съображения. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

Позовава се на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Коя е истинската цел на създаването на задължение от страна на търговско дружество – да бъде удовлетворен кредиторът или да бъде възпрепятстван едноличният собственик на капитала да не получи ликвидационен дял, от който да се удовлетвори неговия кредитор, наложил запор върху дела му?

2. Законът забранява ли, респективно не позволява ли, чрез удовлетворяването на кредитор на търговското дружество да бъде намаляван, респективно напълно редуциран до нула, бъдещият ликвидационен дял на едноличния собственик на капитала, ако върху него е наложен запор от кредитор на едноличния собственик?

3. Съществува ли въобще правна забрана да бъде намаляван, респективно напълно редуциран до нула, бъдещият ликвидационен дял на едноличния собственик на капитала, ако върху него е наложен запор от кредитор на едноличния собственик?

4. Съставлява ли намаляването, респективно пълното редуциране до нула, на бъдещия ликвидационен дял на едноличния собственик на капитала, върху който е наложен запор от кредитор на едноличния собственик, отклоняване от нормативно установения ред за удовлетворяване на кредитори?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, както и Тълкувателно решение 5/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Ответникът по така подадената касационна жалба „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез адвокат К. К., оспорва същата. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба „Сини Консулт“ ЕООД, /в ликвидация/, [населено място], чрез особения представител - адвокат Л. В. - Т., счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател „Сини Консулт“ ЕООД, /в ликвидация/, [населено място], чрез адвокат Л. В. - Т., също обжалва решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно и в противоречие с тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ВКС.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Въззивният съд в противоречие с чл. 266, ал.3 от ГПК не е допуснал събиране на поисканите и недопуснати в първоинстанциононото производство доказателства.

2. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да анализира, за да приеме сезираният съд за налични предпоставките за установяване основателността на иска за прогласяване нищожност по чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД?

3. Кои са конкретните забраняващи императивни норми, които са нарушени от ответниците при безспорно установеното задължение на „Сини Консулт” ЕООД /в ликвидация/ спрямо Р. Х., за да приеме съдът /според нас напълно неправилно и необосновано/, че е създадено с цел да бъде възпрепятстван едноличният собственик на капитала и ликвидатор на същото това дружество да получи ликвидационен дял, респективно да бъде лишен от възможността ищецът /Банката/ да удовлетвори вземането си?

4. Допустимо ли е определение за прекратяване на производството от ВКС и дадени указания за продължаване на процесуалните действия от съда, които на практика са били на фаза след двойната размяна на книжа, чрез даване указания за отстраняване на нередовности в исковата молба с указване да се привлече в процеса и длъжника - Д. Б. и какъв иск да се предяви, избягвайки давностните срокове да се предявява по същество нов иск с посочен от ищеца като съищец - Д. Б. Д., който е и едноличен собственик на капитала и ликвидатор?

5. Следва ли въззивният съд да анализира и обсъди всички оспорвания, доводи и възражения, заявени с жалбата, за да се произнася по основателността и доказаността на иска срещу „Сини Консулт” ЕООД /в ликвидация/, респективно относно правилността на първоинстанционното решение? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. и тълкувателно № 1/2010 г. на ВКС.

6. Следва ли въззивният съд да вземе предвид възраженията за процесуални нарушения, заявени в жалбата, преклузиите, относно многократно правените допълнения и уточнения в страните, основанията и петитума на иска, представените от ищеца доказателства, които сме поддържали още в отговора на исковата молба, и молбата-становище в първоинстанционното производство и в жалбата?

Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез адвокат К. К., оспорва същата. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими, подадени в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица.

Апелативен съд – Варна се е произнесъл по въззивните жалби срещу решението на ОС-Варна, с което е уважен предявеният иск, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 134, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4 от ГПК, от „Юробанк България“ АД, в качеството й на кредитор на едноличния собственик на капитала на „Сини консулт“ ЕООД Д. Б. Д., срещу „Сини консулт“ ЕООД и Р. Р. Х., за прогласяване на нищожност на договор за даване вместо изпълнение, сключен между ответниците „Сини консулт“ ЕООД и Р. Р. Х.. Решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от банката срещу ответниците искове за нищожност на същия договор, на основание чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, чл. 26, ал.2, пр. 2 от ЗЗД, са отхвърлени.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните не е било спорно в процеса и от представените по делото писмени доказателства било установено, че на 22.10.2008 г., по силата на договор за кредит № 1233/2008, праводателят на „Юробанк България“ АД е предоставил на „МБИ“ ЕООД банков кредит в размер на 100 000 лв., по който като поръчител се е задължил Д. Б. Д.. Поради неизпълнение на задълженията по договора, банката се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3583/2013 г. Въз основа на издадения изпълнителен лист срещу длъжниците „МБИ“ ЕООД и Д. Б. Д. е било образувано изп. дело № 39/2017 по описа на ЧСИ Г. Д., по което на 19.10.2017 г. бил наложен запор върху дружествения дял на едноличния собственик на капитала на „Сини Консулт“ ЕООД - Д. Б. Д. от капитала на „Сини Консулт“ ЕООД. След налагане на запора и овластяване от страна на съдебния изпълнител, банката е предявила иск по чл.517, ал.3 вр. ал.4 от ГПК, като с решение от 16.03.2018 г. по т.д. №3078/2017 г. по описа на Софийски градски съд, било постановено прекратяване на „Сини Консулт“ ЕООД и дружеството е било обявено в ликвидация. С акт за длъжностно лице по регистрацията от 24.04.2018 г. за ликвидатор на дружеството бил назначен С. П., определен бил срок за приключване на ликвидацията - 31.12.2018 г., като на 05.09.2018 г. ликвидаторът е обявил в търговския регистър покана до кредиторите да предявят вземанията си в шестмесечен срок от вписване на поканата. Независимо, че сроковете за предявяване на вземанията и за приключване на ликвидацията не са били изтекли, с решение № 2142/29.10.2018 г. по т.д. № 1628/2018 г. по описа на Софийски градски съд, по искане на едноличния собственик на капитала Д. Б. Д. е бил освободен ликвидаторът С. П., като вместо него за ликвидатор е бил назначен Д. Б. Д., който на 05.11.2018 г. е обявил в търговския регистър нова покана за предявяване на вземанията от кредиторите. Със заявление от същата дата, Р. Х. е предявил пред ликвидатора вземане в размер на 400 000 лв., произтичащо от договор от 01.11.2017 г. за търговско упълномощаване и писмено споразумение към него от същата дата. На следващия ден - 06.11.2018 г., бил сключен договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение, обективиран в Нотариален акт № 34, том VI, рег.№ 4498, нот. дело № 651/06.11.2018 г. на нотариус О. О., вписан в регистъра на нотариалната камара под № 109, с район на действие района на Районен съд - Балчик, по силата на който „Сини Консулт“ ЕООД /в ликвидация/, чрез ликвидатора Д. Д. в изпълнение на свое задължение по споразумение към договор за търговско упълномощаване от 01.11.2017 г. за погасяване на задължение по цитираното споразумение било прехвърлило на Р. Р. Х. от [населено място], следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ - УРБАНИЗИРАНА ТЕРИТОРИЯ с площ от 3140 кв.м., по документ за собственост, а по скица с площ от 3139 кв.м., находяща се в [населено място], общ. Балчик, обл. Добрич, представляваща имот с идентификатор № 39459.502.359 по КК, одобрена със заповед № 300-5-74/15.09.2003г. на изп. директор на АГКК.

Установено било, че по делото били представени като доказателства договор за търговско упълномощаване и споразумение към него от 01.11.2017 г. Съгласно договора за търговско упълномощаване, „Сини Консулт“ ЕООД, представлявано от управителя Д. Д., било възложило на Р. Х. да извършва срещу възнаграждение всички действия, свързани с обикновената търговска дейност на дружеството. В договора било предвидено, търговският пълномощник да извършва възложените му действия от името и за сметка на търговеца по силата на издадено му писмено пълномощно с нотариална заверка на подписа на упълномощителя, а възнаграждението да бъдело определено между страните в отделно споразумение, което да се смята за неразделна част от договора.

Установено било също, че в споразумение от същата дата, страните били уговорили, че „Сини Консулт“ ЕООД се задължавало да заплати на търговския пълномощник Р. Х., възнаграждение в размер на 400 000 лв. в срок до 01.12.2017 г. Това задължение било отразено в представения като доказателство ГФО на дружеството за 2017 г., който обаче не е бил обявен в търговския регистър, липсвала дата на съставяне и името на съставител, като бил подписан единствено от едноличния собственик на капитала Д. Д.. Представено било като доказателство и пълномощно от 02.02.2018 г. с нотариална заверка на подписа на Д. Д., в качеството на управител на „Сини Консулт“ ЕООД, извършена от нотариус С. Т., по силата на което дружеството било упълномощило Р. Х. да извършва всички действия, свързани с обикновената търговска дейност на дружеството, в качеството си на търговски пълномощник.

Въззивният състав е приел за безспорно, че договорът за търговско упълномощаване и споразумението към него от 01.11.2017 г., допълнени с пълномощното от 02.02.2018 г., с нотариална заверка на подписа на Д. Д., в качеството на управител на „Сини Консулт“ ЕООД, като форма, страни и съдържание отговаряли на изискванията на чл. 26 от ТЗ, респ. не противоречали на закона. С тези сделки, обаче страните целели непозволения от закона резултат, а именно да създадат задължение на дружеството, което в хода на предстоящата ликвидация, резултат от наложения на 19.10.2017 г. запор върху дружествения дял на едноличния собственик на капитала на „Сини Консулт“ ЕООД - Д. Б. Д., да бъде погасено с имущество на дружеството, при което едноличният собственик на капитала да не получи ликвидационен дял, от който да се удовлетвори неговият кредитор, наложил запор върху дела му.

Според въззивния състав, субективното отношение на страните, като вътрешно психическо състояние, в повечето случаи, не можело да бъде доказано пряко, поради което следвало да се извърши анализ на събраните косвени доказателства и обективни факти, които били в отношение на зависимост с релевантния субективен елемент.

Въззивният състав и след анализ на събраните по делото косвени доказателства, намерил, че и двете страни по договора за търговско упълномощаване и споразумението към него от 01.11.2017 г., са имали цел да постигнат горепосочения непозволен резултат. Първото косвено доказателство бил времевият период, в който били сключени сделките, съответно, значително по-късната дата, на която било нотариално заверено пълномощното, с което бил завършен фактическият състав на чл.26, ал.1 от ТЗ. Прието било, че безспорно процесният договор за търговско упълномощаване и споразумението към него, носели дата на съставяне само четири дни след вписване на наложен запор върху дружествения дял на едноличния собственик на капитала на „Сини Консулт“ ЕООД - Д. Б. Д. и овластяването на банката от страна на съдебния изпълнител, с право да предяви иск по чл.517, ал.3 от ГПК. Според въззивния състав, като най-ранна достоверна дата на съставяне на тези документи, обаче, можело да се приеме извършената на 02.02.2018 г. нотариална заверка на пълномощно, с което Д. Д., в качеството си на управител на „Сини Консулт“ ЕООД, е упълномощило Р. Х. да извършва всички действия, свързани с обикновената търговска дейност на дружеството, в качеството му на търговски пълномощник. Към датата на нотариалната заверка на пълномощното, вече бил заведен иск от страна на въззиваемия за прекратяване на „Сини Консулт“ ЕООД, поради невъзможност на банката да получи изпълнение на парично задължение от едноличния собственик на капитала Д. Б. Д., приключило няколко седмици по-късно, с решение за прекратяване на дружеството от 16.03.2018 г.

Според въззивния състав, въпреки че пълномощното, с което е бил завършен фактическият състав на чл.26 от ТЗ е било нотариално заверено едва на 02.02.2018 г., страните по договора за търговско упълномощаване, в споразумението от 01.11.2017 г. са уговорили възнаграждението от 400 000 лв., да бъде заплатено в срок до 01.12.2017 г., към която дата за Р. Х., изобщо не е било възникнало качеството на търговски пълномощник по смисъла на чл. 26 от ТЗ. На второ място, въззивният състав е посочил, че не били представени доказателства за извършване на действия в качеството на търговски пълномощник, за периода - от датата на сключване на договора - до датата на откриване на производство по ликвидация и назначаване на ликвидатор – 24.04.2018 г., когато по силата на закона упълномощаването е било прекратено. Независимо от това, формално задължението от 400 000 лв., е било включено в годишния финансов отчет на „Сини Консулт“ ЕООД за 2017 г., подписан единствено от едноличния собственик на капитала Д. Б. Д., като отчетът не съдържал дата на съставяне и име на съставителя, нито бил заявен за обявяване в търговския регистър по партидата на дружеството.

Въззивният състав е намерил, че след като представения като доказателство годишен финансов отчет на „Сини Консулт“ ЕООД за 2017 г. бил подписан единствено от едноличния собственик на капитала Д. Б. Д., то се предполагало, че дружеството не е осъществявало дейност през отчетния период и за него били налице всички посочени в §1, т.30 от ДР на Закона за счетоводството условия. С оглед на това, въззивният съд е приел, че след като през отчетната 2017 г., дружеството не е извършвало сделки по чл.1, ал.1 от ТЗ, нито е осъществявало дейност, свързана с инвестиции, производство и/или продажба, респективно не е осъществявало покупка на стоки и услуги с цел получаване на доходи и печалби, сключването на договор за търговско упълномощаване, при уговорено на практика авансово възнаграждение и то в размер на 400 000 лв., целяло единствено задължаване на дружеството, в ущърб на кредиторите на едноличния собственик на капитала. На трето място, въззивният състав е посочил, че именно от едноличния собственик на капитала, чийто дружествен дял бил запориран, е било инициирано производство по реда на чл.266, ал.4 от ТЗ и то преди изтичане на сроковете за предявяване на вземанията и за приключване на ликвидацията, вписани в търговския регистър по партидата на дружеството, като с решение № 2142 от 29.10.2018 г. по т.д. № 1628/2018 г. по описа на Софийски градски съд, е бил освободен ликвидаторът С. П., като вместо него за ликвидатор бил назначен Д. Б. Д.. Съвпадането на датата /05.11.2018 г./, на която новоназначеният ликвидатор - Д. Б. Д., е обявил в търговския регистър нова покана за предявяване на вземанията от кредиторите с тази, на която въззивникът Р. Х. е предявил пред него вземане в размер на 400 000 лв., произтичащо от договор от 01.11.2017 г. за търговско упълномощаване и писмено споразумение към него от същата дата, също представлявало косвено доказателство за наличието на споделена от участниците в извършената още на следващия ден /06.11.2018 г./ сделка на разпореждане с имот на дружеството, обща цел за постигане на забранен от закона резултат.

Според въззивния състав, обстоятелството, че втората позволена от закона сделка, а именно договорът за прехвърляне на горепосочения недвижим имот вместо изпълнение, обективиран в Нотариален акт №34, том VI, рег.№ 4498, нот. дело № 651/06.11.2018 г. на нотариус О. О., вписан в регистъра на нотариалната камара под №109, с район на действие района на Районен съд - Балчик, бил сключен един ден след датата на обявяване на нова покана за предявяване на вземанията от кредиторите и датата, на която въззивникът Р. Х. бил предявил пред ликвидатора вземане в размер на 400 000 лв., на място отдалечено на повече от 500 км. от седалището на дружеството, несъмнено сочил на предварително уговорена и преследвана от страните непозволена от закона цел, а именно да лишат едноличния собственик на капитала от ликвидационен дял, като по този начин препятстват възможността на кредитора, вписал запор върху дела му, да се удовлетвори от него.

Доколкото целеният от страните по поредицата от сделки неправомерен резултат, изразяващ се в отклоняването от нормативно установения ред за удовлетворяване на кредитори, е бил постигнат със сключване на последната и атакувана във въззивното производство разпоредителна сделка, то въззивният състав е достигнал до извод, че същата е нищожна като сключена при заобикаляне на закона.

Поради това и като е препратил, и към мотивите на първоинстанционния съд на осн. чл. 272 от ГПК, въззивният състав е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

С оглед изложените доводи от касатора Х., които съдът възприема, като твърдение за наличие на позоваване на основание, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, за допускане на решението до касационно обжалване, поради вероятност същото да е недопустимо, настоящият съдебен състав намира следното. Налице е постановено определение № 60 259 /06.07.2021 г. по т.д. 1198/12 г. по описа на ВКС, I ТО. Касационната инстанция е приела, че наличието на правен интерес на кредитора на едноличния собственик на капитала на търговското дружество, сключило договора за даване вместо изпълнение, произтича от бездействието на длъжника да защити правото си на ликвидационен дял от имуществото на прекратяваното дружество. Подчертано е, че предявяването на иска следва да е на основание чл. 134 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 4 от ГПК, което налага конституиране на едноличния собственик на капитала като ищец, чийто права са предявени в процеса.

Съобразявайки констатациите в посоченото определение, първоинстанционният съд е оставил без движение исковата молба, с указания до ищеца да уточни основанието на иска и петитума. Ищецът е отстранил нередовностите на исковата молба. Релевантни за предвидените срокове за изменение на иска при търговски дела са само тези процесуални действия, които са извършени при редовна искова молба. След отстраняване на нередовностите на исковата молба, съдът е провел процедура по връчване на препис от исковата молба и доказателствата по реда на чл. 367 от ГПК и чл. 372, ал. 1 от ГПК. С допълнителната искова молба ищецът е прибавил ново основание към вече заявените основания за прогласяване нищожност на договор за даване вместо изпълнение. Произнасянето на съда по така заявеното основание – наличие на заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, не е недопустимо. Срокът за изменение на иска, предвиден в чл. 372, ал. 1 от ГПК, е спазен.

Следва да се отбележи, че от данните по делото се установява, че с договор за цесия, сключен след завеждане на иска 28.05.2019 г., на 30.06.2021 г., банката е прехвърлила вземането си срещу Д. Д. на цесионер. Доколкото прехвърлянето е станало в хода на процеса, на основание чл. 226, ал. 1 от ГПК делото следва своя ход между страните. Няма искане за замяна на страните и липсва основание да се приеме, че е налице необходимост от конституиране на правоприемника.

С оглед релевираното от всеки от касационните жалбоподатели основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. В случая не може да се приеме, че са налице особено тежки пороци, така както са предвидени в закона.

Касаторът Р. Р. Х., за да обоснове наличие на основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, твърди наличие на приложение на чл. 268, ал. 1 от ТЗ в обратен на действителния смисъл на нормата, тъй като законодателят не бил обвързал извършваните от ликвидатора сделки със сроковете за предявяване на вземанията. От мотивите на обжалвания акт не може да се установи соченото от касатора противоречие. Нормата на чл. 268, ал.1 от ТЗ изисква наличие на вземания на кредиторите, произтичащи от годно правно основание. В случая въззивният съд е приел, че липсва такова основание относно вземането на Х., тъй като договорът за търговско представителство е сключен само, за да удостовери наличие на задължение, което не е породено от действителна стопанска операция. Този извод е направен след анализ на всички факти, включително проявлението им във времето, като е взето предвид, че е наложен запор върху дружествен дял, налице е било висящо производство по иск с правно основание чл. 517, ал. 4 от ГПК и впоследствие открито производство по ликвидация за търговеца. Позоваването на нарушение на чл. 268 от ТЗ представлява основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, изискващо по реда на чл. 290 от ГПК.

Соченото основание за очевидна неправилност от касатора „Сини консулт“ ЕООД (в ликвидация), се свързва с твърдение, че същото е необосновано, поради неправилно приложение на опитните правила и правилата на формалната логика. Така изложеното основание е свързано с необходимостта да се извърши проверка на обжалвания акт на основание чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. От изложените мотиви в решението на въззивния съд, не може да се направи извод за така допуснати нарушения.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от касационните жалбоподатели основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

По отношение на сочените правни въпроси в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, приложено към касационната жалба на Р. Р. Х., настоящият съдебен състав намира, че поставеният първи въпрос, не е правен. Същият има теоретична насоченост и не кореспондира с изложените мотиви от въззивния съд.

С останалите три въпроса касаторът също не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, като формулира правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, като обуславящ изхода на спора. Формулираните от касатора въпроси не кореспондират с даденото от въззивния съд разрешение. Въззивният съд е приел, че със сключените от страните, търговско дружество (трето задължено лице) и Р. Х., поредица от търговски сделки, е налице обща цел на договарящите, постигане на непозволен от закона резултат – да се намали ликвидационния дял на длъжника, след като върху същия е наложен запор. Макар и действителният длъжник да не е страна по посочените договори, то действията му в качеството му на ликвидатор на търговското дружеството – трето задължено лице, изразяват така целения непозволен резултат. Посочено е, че е нарочно създадено задължение от третото задължено лице – търговското дружество, което не обективира действителна стопанска операция, и води до намаляване на ликвидационния дял, на който би имал право – длъжникът, собственик на 100 % от капитала. Поради това въззивният съд не се е произнесъл по поставените правни въпроси. Въззивният съд не се е произнесъл по отношение на това по принцип налице ли е забрана в закона да бъде намаляван ликвидационният дял. Разрешението е конкретно като е прието, че страните са постигнали непозволена цел, да се намалява имущество, върху което кредиторът има право да се удовлетвори чрез нарочно създаване на задължение само за тази цел, непроизтичащо от действителна търговска дейност. Разгледаният от въззивния съд правен въпрос е неразделно единство между приетото нарочно създаване на задължение, непочиващо на извършена стопанска операция, и редуциране на ликвидационния дял. Намаляването на ликвидационния дял не е разгледано с оглед обичайна търговска дейност, разгледано е в светлината на приетите факти относно създаване на задължение след налагане на запор, по време на процес за прекратяване на търговското дружество. Поради това не е налице наличието на разрешение на спора, в смисъла, сочен от касатора.

По отношение на формулираните въпроси четири и шест от касационния жалбоподател „С. консулт“ ЕООД, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че представляват оплакване срещу допустимостта на съдебното решение на въззивния съд. Доводите относно наличието на основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК вече бяха разгледани по-горе.

Поставеният първи въпрос представлява твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд, при нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК. Дори и да се допусне, че поставеният правен въпрос е относно правомощията на въззивния съд, съгласно чл. 266, ал. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че съгласно разясненията в трайната практика на ВКС решение № 51 от 19.02.2025 г. по т. д. № 1732/2023 г., II ТО на ВКС, нормата на чл. 266, ал. 3 от ГПК осигурява процесуалната възможност на страните, във въззивното производство да се съберат доказателства, които поради нарушение на процесуални норми, не са допуснати от първоинстанционния съд. Доказателствата следва да са поискани от страната в предвидените срокове и отказът на съда да ги допусне да е в нарушение на закона. Въззивният съд следва да извърши преценка дали доказателствата са допустими, относими и релевантни. В настоящия случай, въззивният жалбоподател, не е посочил какво е значението на искането за събиране на доказателства. Формулираното искане, всички поискани и несъбрани пред първата инстанция доказателства, е общо. Освен това не е обяснена релевантността спрямо вече приетите за установени от първата инстанция факти и кое налага събирането на доказателства. В този смисъл липсва отклонение при постановяване на решението от въззивния съд и не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При наличие на трайна практика на ВКС по посочения правен въпрос, не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, което не е и мотивирано. По отношение на соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, следва да се приеме, че липсват изрични мотиви от касатора и съдът не може да прецени наличието му.

По отношение на втория формулиран въпрос, относно елементите, които съдът следва да установи, за да приеме наличието на основание съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че същият е теоретичен. С него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на третия поставен правен въпрос относно конкретните забранителни норми, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос съдържа оплакване относно необосноваността на съдебното решение, което е субективна теза на касационния жалбоподател. Въззивният съд е разгледал установените факти хронологично и логически, като е приел, с оглед установени обективни елементи, че е изразена обща цел на договарящите, намаляване на капитала на дружеството чрез създаване на вземане, без да е налице действителна стопанска операция. С така създаденото задължение и предвиденото удовлетворяване авансово на кредитора е прието, че самоцелно се намалява капитала на дружеството. Основанието на предявения иск, разгледано от въззивния съд включва постигане на непозволен резултат, чрез поредица от сделки, за всяка от които е налице разгледаното основание – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. Поставеният правен въпрос е свързан с правилността на съдебното решение и не представлява основание за допускане на касационно обжалване.

С посочения пети правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на този правен въпрос не е налице отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС, по отношение на тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да изложи самостоятелни фактически и правни изводи при разрешаване на спора по същество, като на основание чл. 269 от ГПК разгледа сочените от страните във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба основания, и се произнесе по всички доводи и възражения. съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е разгледал доводите във въззивните жалби и е разрешил материалноправния спор, като е установил фактическите твърдения, с оглед представените и приети доказателства, установил е приложимите правни норми и ги е субсумирал под посочените правни норми. В случая, при разрешаване на посочения правен въпрос, въззивният съд не се е отклонил от посочената задължителна и трайна практика на ВКС и не е налице соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения ВКС