Определение № 50225 от 18.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2973/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 45799 от 19.07.2022 г., подадена от С. Р. П. чрез адвокат В. К. от САК срещу въззивно Определение № 5442 от 14.06.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 5446/2022 г. на Софийски градски съд, ЧЖ-І-3 състав.

С обжалваното определение е потвърдено Разпореждане № 20031590 от 21.04.2022 г. по гр.д.№ 68174/2019 г. на Софийски районен съд, ГО, 24 състав, с което е върната искова молба вх.№ 2031144 от 26.11.2019 г., предявена от С. Р. П., конституиран в правата на починалия в хода на процеса ищец Р. С. П., поради неизпълнени в срок указания на съда, дадени с разпореждане от 23.12.2021 г.

На основание чл. 129, ал. 3, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от частната касационна жалба.

Преди да пристъпи към разглеждане на частната жалба по същество, ВКС следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното:

По делото е установено, че на 26.11.2019 г. районният съд е сезиран с установителен иск за собственост на недвижим имот, предявен от Р. С. П. (починал на 04.10.2020 г.). В исковата молба са посочени имената на четирима ответници, без да са посочени техни адреси. Първоначално съдът се е занимал с искането на ищеца да му бъде предоставена правна помощ и след като такава му е била осигурена – с индивидуализацията на имота, предмет на установителния иск. Междувременно ищецът е починал. Съдът е спрял производството по делото и служебно е издирил и конституирал неговите наследници – С. П. (син) и Г. В. К. (преживяла съпруга). Последната е уведомила съда, че е направила отказ от наследството на своя съпруг и е поискала да бъде заличена като страна. С Разпореждане от 31.05.2021 г. съдът е заличил К. като ищец.

Производството е продължило с участието на С. Р. П. в качеството му на ищец. В предоставения му едноседмичен срок С. П. е уведомил съда, че поддържа исковата молба и моли производството по делото да продължи. С Разпореждане № 20127274 от 31.05.2021 г. съдът е указал на ищеца да изпълни указанията на съда по отстраняване нередовност на исковата молба, които са дадени на неговия наследодател с Разпореждане от 10.07.2020 г. – за внасяне на дължимата държавна такса и за индивидуализиране на имота, като съдът е предоставил нов едноседмичен срок на новия ищец. След отстраняване на тази нередовност, на 28.06.2021 г. съдът е указал на ищеца да впише исковата молба. Указанието е изпълнено на 05.11.2021 г., след двукратно продължаване на срока. С Разпореждане № 20225415 от 23.12.2021 г. съдът е указал на ищеца в едноседмичен срок от съобщението да посочи адресите на ответниците съобразно изискването на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, като е посочил, че в противен случай исковата молба ще бъде върната. Разпореждането е връчено на ищеца на 28.01.2022 г., респ. - срокът за изпълнение е до 04.02.2022 г. включително. С молба от 04.02.2022 г. ищецът е уведомил съда, че не разполага с адресите на ответниците. Поискал е от съда да продължи срока за изпълнение на указанията, както и да изиска служебно информация за адресите на ответниците по реда на Наредба № 14 от 18.11.2009 г. за реда и начина за предоставяне на достъп на органите на съдебната власт до НБДН. Алтернативно е помолил да му бъдат издадени съдебни удостоверения, по силата на които да се снабди с исканата информация. С Разпореждане № 20012858 от 10.02.2022 г. съдът е продължил срока с един месец, считано от изтичане на първоначалния срок. Разпоредил е на ищеца да се издаде съдебно удостоверение. Такова е издадено с изх.№ 107271 от 14.02.2022 г., подписано е от съдията, и не е получено от ищеца (оригиналът се намира приложен по делото). С Разпореждане № 20031590 от 21.04.2022 г. съдът е върнал исковата молба, поради неизпълнение указанията, дадени с Разпореждане № 20225415 от 23.12.2021 г.

Сезиран с частна жалба срещу Разпореждане № 20031590 от 21.04.2022 г., въззивният съд е приел, че районният съд правилно е върнал исковата молба поради неотстранена в срок нередовност на същата - непосочване на адреси на ответниците. В случая исковата молба е съдържала само имена на ответниците, без данни за техните адреси. След като е констатирал тази нередовност, съобразно разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК съдът е съобщил на ищеца да посочи адресите на ответниците в установения от закона едноседмичен срок. Оплакването, че съдът не го е уведомил за продължения срок, респективно той не е знаел кога изтича срока за отстраняване на нередовността, е намерено за неоснователно. Посочено е, че съдът не е длъжен да уведомява страната за продължаването на срока, като в чл. 63, ал. 2, изр. 2 ГПК изрично е посочено, че продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния срок. Страната е длъжна сама да следи за началото и края на срока. В случай, че жалбоподателят П. е бил в невъзможност да спази срока и да отстрани нередовността на исковата молба, той е могъл да поиска ново продължаване на срока, както вече е постъпвал при вписване на исковата молба.

Оплакването, че съдът не се е произнесъл по искането на ищеца служебно да събере информация за адресите на ответниците, е намерено за неоснователно. Съдът се е произнесъл по искането за продължаване на срока за отстраняване на нередовността на исковата молба и по искането за издаване на ищеца на съдебно удостоверение по реда на чл. 186 ГПК за снабдяване с информация от съответното учреждение за адресите на ответниците. Искането за служебно събиране на информация за адреса на ответниците по реда на Наредба № 14 от 18.11.2009 г. не почива на закона. Ищецът е длъжен да посочи в исковата молба името и адреса на ответниците. Достъпът на съда до данните в НБДН по реда на Наредба № 14 от 18.11.2009 г. е строго ограничен. В чл. 2 от същата изрично е посочено, че информацията се предоставя на органите на съдебната власт само за служебни цели съобразно законоустановените им правомощия и при спазване на изискванията на Закона за защита на личните данни. ГПК изрично е посочил в какви случаи съдът може да изиска служебно информация за адреси на лица и това са хипотезите на чл. 47, ал. 3 ГПК (за ответник), чл. 230, ал. 1 ГПК (за ищец) и чл. 47, ал. 7 ГПК (за подпомагаща страна). Разширително тълкуване или прилагане е недопустимо.

Оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение поради неконституиране на съсобственика Г. К. (за притежаваната от нея на лично основание 1/2 идеална част от имота, придобит в режим на съпружеска имуществена общност) като страна по делото, е намерено за неоснователно. Прието е, че всеки съсобственик може да иска връщането на цялата съсобствена вещ от трето лице несобственик, което я владее или държи без основание. Законът не изисква, когато имотът е съсобствен, искът за установяване на собственост или за ревандикация на вещ да се предяви от всички съсобственици. В този смисъл предявеният пред СРС установителен иск за собственост само от единия съсобственик е бил редовно предявен.

В изложение към частната касационна жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Съпругата на ищеца следвало ли е да бъде конституирана като ищец по делото, в качеството й на съсобственик по смисъла на СК;

2. Необходимо ли е обезпечаване на съвместна процесуална легитимация на съпрузите, независимо дали е на страната на ищеца или на ответника в съдебното производство по иск за установяване правото на собственост върху недвижим имот в режим на СИО;

3. При настъпила смъртта на ищеца – съпруг в хода на процеса, другият съпруг явява ли се необходим задължителен другар в съдебното производство по иск за установяване правото на собственост върху недвижим имот в режим на СИО;

4. Отменено ли е Постановление № 2/1977 г. на Пленума на ВС и по-специално разрешението, дадено в т. 12 от същото относно изискването за съвместна процесуална легитимация на съпрузите, независимо дали е на страната на ищеца или на ответника;

5. Следва ли съдът в производството по установителен иск за правото на собственост върху недвижим имот в СИО, да обезпечи участието на другия съпруг, като го уведомява за процесуалните действия, които следва да бъдат извършени по делото и по-специално процесуалните действия по редовността на исковата молба;

6. Обвързва ли проявената процесуална пасивност на съпруга-ищец и неучастващия в делото съпруг.

Твърди се, че по горепосочените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление № 2/1977 г. на Пленума на ВС.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 290, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Потвърждаването на първоинстанционното определение е резултат от преценката на въззивната инстанция, че дадените на ищеца С. П. указания относно подлежащи на отстраняване конкретно посочени нередовности на исковата молба са ясни и точни, но са останали неизпълнени в законоустановения срок, което съставлява основание за прилагане на неблагоприятните последици по чл. 129, ал. 3 ГПК. Относно тези решаващи съображения не са формулирани питания и не са обосновани предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което само по себе си препятства допускането на касационното обжалване.

Същевременно, поставените от частния жалбоподател въпроси, макар да имат отношение към част от съображенията в мотивите на въззивния акт, нямат обуславящо значение за изхода на спора поради следното:

Съгласно задължителната практика, обективирана с ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГК, по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Друго не следва и от т. 12 на ППВС № 2/1977 г. Както изрично е подчертано в мотивите на ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 2/1977 г. е посветено на въпросите на отмяната на влезлите в сила съдебни решения и дадените в него указания са задължителни само относно правото на неучаствалия съпруг да иска отмяна на обвързващото го съдебно решение на основание чл. 233, ал. 2 ГПК (отм.), респ. – чл. 304 от действащия ГПК, но не и относно вида на необходимото другарство - задължително или факултативно, още повече, че мотивите на постановлението сочат именно на необходимо факултативно другарство предвид еднаквостта в материалноправното положение на съпрузите, но не и на задължително другарство като предпоставка за допустимост на процеса. Разясненията на двата акта на задължително тълкуване, съобразени от гледна точка разпоредбите на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК, налагат извод, че повдигането на проблема за участието в процеса на съпругата на първоначалния ищец - Г. В. К., е действие, което не е овластен да извърши друг правен субект, включително настоящият касатор. По тази причина поставените въпроси в изложението към частната касационна жалба не могат да имат обуславящо значение за крайния изход по спора за законосъобразността на постановеното връщане на исковата молба на С. Р. П.. Като необуславящи изхода на спора, поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Липсва и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивния акт – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила или наличие на явна необоснованост. Определението е постановено в съответствие със закона и практиката по приложението му, което изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение