Определение № 2453 от 14.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3881/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Д. С. М., чрез адв. К. П. срещу решение № 1267/31.05.2022 г. по в.гр.дело № 6850/2021 г. на Софийски градски съд в частите както следва:1. в частта, с която е обезсилено решението от 14.07.2020 г. по гр.дело № 13582/2019 г. на Софийски районен съд, допълнено с решение от 21.09.2020 г. в частта по исковете за имуществени вреди за сумата от 8449 лв., ведно със законната лихва от 06.03.2019 г. до окончателното изплащане и за сумата 750 лв., както и в частта, с която ответниците Прокуратура на РБългария и Главна дирекция „Национална полиция” са осъдени да заплатят солидарно на Д. С. М. разноски за първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 744.97 лв. и делото е върнато на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав на действително предявените от Д. С. М. срещу Прокуратура на РБългария и Главна дирекция „Национална полиция” искове с правно основание чл.2б ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди за сумата 8449 лв. ведно със законната лихва, считано от 06.03.2019 г. до окончателното й изплащане и за сумата от 750 лв.; 2. в частта, с която, след частична отмяна на решение от 14.07.2020 г. по гр.дело № 13582/2019 г. на СРС са отхвърлени предявените искове от Д. С. М. срещу Прокуратура на РБългария и Главна дирекция „Национална полиция” с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 1000 лв. до 2000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 07.03.2014 г. до окончателното изплащане; 3. в частта, с която е потвърдено решението от 14.07.2020 г. по гр.дело № 13582/2019 г. на СРС в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ над сумата 2000 лв. до 15000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 07.03.2014 г. до окончателното изплащане, както и в частта на присъдените в тежест на жалбоподателя разноски. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваните части и предявените искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ се уважат в пълни размери. В изложението са формулирани въпросите: 1. В случай, че констатира неправилна правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, въззивният съд обезсилва ли решението или го отменява, определяйки сам точната правна квалификация? 2. Когато в едно и също производство са предявени кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл.2б ЗОДОВ и чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ следва ли да се присъди отделно обезщетение за вреди, поради нарушаване правото на ищеца да бъде решено и разгледано делото в разумен срок, както и отделно обезщетение за вреди, поради незаконно обвинение, доколкото при последното обезщетение подлежат на преценка и вредите в резултат от продължителността на наказателното производство? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 3. В случаите, когато липсва формално повдигнато обвинение на едно лице, но същото се е чувствало обвиняемо от цялостната дейност на правозащитните органи, легитимирано ли е то да подаде заявление по реда на Глава трета”А” ЗСВ и може ли да бъде прието като обвиняем по смисъла на чл.60а,ал.2,т.2,пр.1 ЗСВ? 4. Когато вредите от нарушението на изискването за разумен срок за причинени от смесен фактически състав, включващ както забавяне по досъдебното производство, така и по съдебното, легитимиран ли е обвиняемият, който няма качеството на страна в съдебното производство да предяви иск по чл.2б ЗОДОВ, без да изчерпва процедурата по Глава трета „А” ЗСВ? Трети и четвърти въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по касационната жалба Прокуратура на РБългария и Главна дирекция „Национална полиция” не са изразили становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Пред Софийски градски съд е обжалвано от ищеца и от ответниците решение от 14.07.2020 г. по гр.дело № 13582/2019 г. на Софийски районен съд, с което се е произнесъл по същество по предявени искове с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ от Д. С. М. срещу Прокуратура на РБългария и Главна дирекция „Национална полиция” [населено място] за присъждане в условията на солидарност на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди. Въззивният съд е приел, че решението на Софийски районен съд е недопустимо в обжалваните части, които се отнасят до предявените искове за имуществени вреди. Прието е, че обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Прието е, че спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК/. Според съда наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Дадената от страната правна квалификация на претенцията не обвързва съда – той е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма. Съдът е приел, че от обстоятелствената част и формулирания петитум на исковата молба е видно, че твърдените имуществени вреди са претърпени от ищеца поради нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на процесното досъдебно производство, което чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ му признава, по което наказателно дело от неговото владение са били иззети и задържани като веществени доказателства процесните вещи и парични средства и за продължителен период от време той е бил лишен от възможността да ползва паричните средства /като съизмерва настъпилите вреди във формата на пропуснати ползи със законната лихва/, а вещите сочи, че са се обезценили /т.е. позовава се на разлика между стойността им към момента на изземването и тази към момента на тяхното връщане/. При това положение въззивният съд е счел, че предявените искове за имуществени вреди намират своето правно основание в чл. 2б ЗОДОВ, а не в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както е приел първоинстанционният съд. Прието е, че посочените норми уреждат различни фактически състави, при които може да се търси отговорност на държавата и да се претендира обезщетение за вреди, като основателността на предявените искове по чл. 2б ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ да е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване в разумен срок на процесното наказателно дело; 2/ да е претърпял твърдените имуществени вреди и 3/ между бездействието на държавния орган/органи и неблагоприятните имуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка /наказателното производство, по което се твърди да е допуснато нарушението е заварено към датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДВ – обн. ДВ, бр. 98 от 11.12.2012 год./– Решение № 210 от 15.06.2015 год. на ВКС по гр.дело № 3053/2014 год., III г. о., ГК, Решение № 23 от 8.04.2020 год. на ВКС по гр.дело № 1944/2019 год., III г. о., ГК, Решение № 150 от 05.01.2020 год. на ВКС по гр.дело № 716/2020 год., ІV г. о., ГК/. Формиран е извод, че като се е произнесъл извън надлежно очертания с исковата молба предмет на спора, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на диспозитивното начало, поради което и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК постановеното решение следва да бъде обезсилено в посочените части, включително и за съразмерната част от присъдените на ищеца разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 744.97 лв., както и допълнителното решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК /чийто предмет е обусловен и черпи основание от основния съдебен акт/, а делото – върнато на друг състав на СРС за произнасяне по действително предявените искове за обезщетения за имуществени вреди с правно основание чл. 2б ЗОДОВ /като новото разглеждане би следвало да започне от стадия на изготвянето на доклад по делото по чл. 146 ГПК, предхождано от преценката дали допустимостта на исковете е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ/. В останалите обжалвани части е прието, че решението на СРС е допустимо, но е частично неправилно. Приел е, че са предявени за разглеждане искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че основателността на предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер или спрямо него да е било водено наказателно производство; 2/ да е оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление; 3/ да е претърпял твърдените неимуществени вреди и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка. Посочил е, че елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. Позовал се е на задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 7 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2004 год., ОСГК, според които съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено паради недоказаност на обвинението. Посочил е, че основанието за прекратяване по чл. 237, ал. 1, т. 2 НПК съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2, т. 2, пр. 3 ЗОДВПГ, а именно „… че деянието не е извършено от лицето“. В този смисъл според съда фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление осъществява хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ /в актуална редакция на закона/, макар и да не е повдигано обвинение и уличеното лице да не е привлечено в качеството на обвиняем. Изведен е извод, че лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигано обвинение, какъвто именно е и настоящият случай – в този смисъл Решение № 187 от 13.06.2012 год. на ВКС по гр.дело №1215/2011 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 341 от 05.10.2021 год. на ВКС по гр.дело № 1310/2011 год., ІV г. о., ГК и Решение № 35 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр.дело № 5215/2015 год., ІІІ г. о., ГК. Съдът е взел предвид разясненията в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 5/2013 год., ОСГК, според които по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата се представлява от - т.е. пасивно легитимирани да отговарят по тях като нейни процесуални субституенти са Прокуратурата на РБългария и разследващите органи, каквито несъмнено са и полицейските органи в структурата на СДВР и МВР. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 3 ЗМВР /чл. 6, ал. 1, т. 4 ЗМВР от 2006 год., отм./, една от основните дейности, извършвана от органите на МВР, е разследване на престъпления, че при това разследване разследващите органи действат под ръководството и надзора на Прокуратурата, но са независими /чл. 10 НПК/ и вземат решенията си по вътрешно убеждение и ръководейки се от закона /чл. 14 НПК/. Макар и да докладват дейността си на Прокуратурата, разследващите органи извършват всички действия по разследването, необходими за разкриване на обективната истина – чл. 226, ал. 1 НПК; извършват всички действия по предявяване на обвинението и само, когато са допуснали съществени процесуални нарушения ги отстраняват по указание на прокурора – чл. 242, ал. 2 НПК, като при условията на чл. 219, ал. 2 НПК разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на протокола за първото действие по разследването срещу него. Формиран е извод, че тази им дейност определя разследващите полицаи като правозащитни органи по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ, за вреди от чиито действия във връзка с незаконно обвинение отговаря МВР /респ. неговите структури – юридически лица/, с които се намират в служебни правоотношения – Решение № 373 от 24.11.2015 год. на ВКС по гр.дело № 946/2012 год., ІV г. о., ГК. Направен е и извод, че структури на МВР, които са самостоятелни юридически лица – какъвто статут има ответникът Главна дирекция „Национална полиция“, съгласно разпоредбата на чл. 37, ал. 2 ЗМВР, отговарят солидарно с Прокуратурата на Р.България по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ / Решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр.дело № 85/2012 год., IV г. о., ГК и Решение № 317 от 8.04.2009 год. на ВКС по гр.дело № 193/2008 год., I г. о., ГК/. С оглед на посоченото е преценено за неоснователно възражението на ответника Главна дирекция „Национална полиция“, че не е материално пасивно легитимиран по спора. От фактическа страна е прието за установено следното: Досъдебно производство №176/2008 год. по описа на ГД „БОП“, пр.пр.№11563/2008 год. по описа на СГП, е било образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. чл. 253 НК. С предложение по чл. 161, ал. 1 НК разследващ полицай установил, че по отношение на ищеца и на други лица е налице обосновано предположение, че са участвали в устройване на хазартна игра без съответно разрешение на територията на [населено място], [населено място] и [населено място], поради което предложил да бъде внесено искане за даване на разрешение за извършване на обиск на ищеца и претърсване на жилището му. В тази връзка на 03.05.2009 год. Прокуратурата направила искане за получаване на такова разрешение, каквото било дадено с разпореждане от 13.05.2009 год., постановено по НЧД №1993/2009 год. по описа на СГС. Претърсване било осъществено на 15.05.2009 год., на следния адрес: в [населено място], ж.к.М.-1А”, при което от ищеца били иззети процесните движими вещи, документи и парични средства. На 15.05.2009 год. бил извършен и обиск на ищеца. На 19.05.2009 год. от ищеца били снети почеркови образци в седнало, полуседнало и изправено положение, за което бил съставен протокол. На 19.05.2009 год. ищецът бил разпитан в качеството на свидетел по досъдебното производство. Впоследствие с постановление на СГП от 26.07.2013 год. досъдебното производство е било разделено, като материалите били заведени по пр.пр.№7611/2013 год. по описа на СГС и изпратени на СРП по компетентност за разследване в отделно производство срещу ищеца и Б. П. М. за извършено от всеки един от тях престъпление по чл. 327, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Разделените материали били заведени по пр.пр.№32042/2013 год. по описа на СРП, като разследването продължило да се води срещу ищеца и Б. П. М. за извършено престъпление по по чл. 327, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК, като при постъпването в Главна дирекция „Национална полиция“ – МВР новообразуваното досъдебно производство било заведено под №276/2013 год. С постановление от 07.03.2014 год. на прокурор при СРС било частично прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК наказателното производство по досъдебно производство №276/2013 год. по описа на Главна дирекция „Национална полиция“ – МВР, пр.пр.№32042/2013 год. по описа на СРП, по отношение на извършеното от ищеца деяние /като препис от това постановление е било връчено на ищеца/. При тези данни по делото съдът е направил извод, че е осъществена хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата, респ. солидарната отговорност на ответниците, тъй като срещу ищеца е било водено наказателно производство, но считано от 26.07.2013 год. /а не от 15.05.2009 год. както твърди ищецът, тъй като преди посочената дата досъдебното производство е било образувано и водено срещу неизвестен извършител/, което е било прекратено с постановление от 07.03.2014 год. поради недоказаност на обвинението, която хипотеза е идентична на „деянието не е извършено от лицето“ по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 НПК. Въззивният съд е приел, че от незаконното обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на лицето, срещу което се води наказателното производство, което води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек, независимо от конкретната преценка, която следва да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди – чл. 52 ЗЗД. Посочено е, че ищецът твърди настъпването на обичайни негативни преживявания – страх, стрес, ограничаване на контактите, хронично емоционално напрежение, раздразнителност и нервност, подсилени от хроничното му заболяване, чувство за безизходица и разклатено доверие в правозащитните органи, като претендира обезщетение за неимуществени вреди, търпени през периода от 15.05.2009 год. до 07.03.2014 г. Прието е, че настъпването на част от твърдените вреди е конкретно установено въз основа на събраните гласни доказателства по делото чрез разпита на свидетел Н. Г. Д., чиито показания са възприети като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото. Според показанията на свидетеля след извършването на обиск на ищеца и претърсване в дома му той станал изнервен и раздразнителен. Посочено е, че фактът на воденото срещу ищеца наказателно производство е достатъчна индиция, че той е претърпял вреди, рефлектиращи върху психиката и личния му живот, а също и че по човешка презумпция е сигурно, че от воденото срещу него наказателно производство ищецът е претърпяла вреди със соченото в исковата молба изражение – негативни емоции и страдания /Решение № 427 от 16.06.2010 год. на ВКС по гр.дело № 273/2009 год., III г. о., ГК, Решение № 483 от 9.06.2010год. на ВКС по гр.дело № 1091/2009 год., III г. о., ГК/. Прието е, че не са необходими специални знания, за да се установи, че заболяването на ищеца – инсулинозависим диабет, тип І, динамично се влияе от стресови преживявания и се обостря в резултат на тях. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Прието е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, съдът следва да прецени характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, вредоносни последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, продължителността на наказателното производство, вида на наложената мярка за неотклонение, характера на обвинението, тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът, в т.ч. дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес, наличието на разгласяване на обвинението и личността на обвиняемия в средствата за масова информация, личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, отражение на обвинението върху физическото здраве, психиката, контактите и социалния живот на ищеца, на положението му в обществото, работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички обстоятелства, които имат отношение към претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. Посочено е, че наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване – Решение № 344 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр.дело № 2378/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 200 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр.дело № 1019/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 180 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр.дело № 715/2017 г., III г. о., ГК, Решение №158 от 17.01.2019 год. на ВКС по гр.дело №299/2018 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 86 от 29.05.2019 год. на ВКС по гр.дело №2586/2018 год., ІV г. о., ГК. За да определи в частност размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: Продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство е била по - кратка от 8 месеца – от 26.07.2013 год. до прекратяването му с постановление от 07.03.2014 год., т.е. производство се е развило в разумен срок, тъй като е водено срещу две лица за извършването на едно престъпление при съизвършителство /а не три престъпления, както твърди ищецът/, което го характеризира с по-висока фактическа и правна сложност. Престъплението по чл. 327, ал. 1 НК /в приложима редакция изм. – ДВ, бр. 10 от 1993 год./ не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като за него се е предвиждало наказание лишаване от свобода до три години или глоба от сто до триста лева. Наказателното производство се е провело по времето, през което ищецът е бил на 30 години – в активен етап от професионалното и личностното си развитие. Ищецът е преживял психическия дискомфорт, както и естествения страх и притеснение от неоснователно осъждане. Като гражданин с чисто съдебно минало, ищецът е посрещал по-тежко негативните последици от воденото срещу него наказателно производство. Последното е затруднило личния и социалния му живот в обичайна степен – той е станал затворен и тревожен. Отчетено е, че психичното напрежение, което трябва да се отдаде на воденото наказателно производство /при липсата на друга причина/, се отразява негативно на общия здравен статус на един човек, че ищецът страда от диабет. Съдът е приел, че през горепосочения период ищецът не е участвал в извършването на процесуални действия. Не са настъпили сериозни негативни въздействия върху трудовата ангажираност на ищеца, социалното обкръжение и среда. Не е налице срив в общественото му положение и промяна в социалния му статус. Няма и данни за настъпването на други, извънредни промени в начина му на живот и за трайни неблагоприятни последици за психичното му и физическо здраве. На ищеца не е била определяна мярка за неотклонение, като обстоятелството, че срещу него е било образувано наказателно производство не е било медийно разгласено. С оглед тези съображения въззивният съд е приел, че размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот/ към 2014 год., съгласно официалните данни на НСИ средностатистическите показатели за едно лице са, както следва: общ годишен доход – 4813 лв., средногодишен разход – 4 509 лв./, с оглед на конкретните обстоятелства по делото, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи /Решение № 79 от 17.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2034/2017 г., IV г. о., ГК/, следва да бъде определен на 1 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.03.2014 год. до окончателното й изплащане. Според съда присъждането на сума по-голяма от посочената би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване. При тези съображения е изведен извод за отмяна на първоинстанционното решение в частта му, в която предявените искове за неимуществени вреди са уважени за разликата над 1 000 лв. до размера от 2 000 лв. /т.е. за сумата от 1 000 лв./, които претенции подлежат на отхвърляне. Прието е, че решението на СРС трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца разноски за първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат за разликата над 65.34 лв. до размера от 130.67 лв. Формиран е извод, че в останалите обжалвани/и допустими/ части решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори въпрос и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по трети и четвърти въпроси от изложението. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на това тълкуване се налага извод, че втори, трети и четвърти въпроси не са правни, тъй като не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори въпрос и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по трети и четвърти въпрос. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението на въззивното решение в частта, с която е обезсилено решението от 14.07.2020 г. по гр.дело № 13582/2019 г. на Софийски районен съд, допълнено с решение от 21.09.2020 г. в частта по исковете за имуществени вреди за сумата от 8 449 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2019 г. до окончателното изплащане и за сумата 750 лв., както и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца разноски за първоинстанционното производство за един адвокат в размер на 744.97 лв. и делото е върнато на Софийски районен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав на действително предявените искове от Д. М. срещу ответниците с правно основание чл.2б ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди за сумата от 8449 лв., ведно със законната лихва от 06.03.2019 г. и за сумата 750 лв. С решение № 45/20.04.2010 г. по т.дело № 516/2009 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета задължителна и константна практика Върховният съд и Върховният касационен съд, според която определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска в съответствие с разпоредбата на чл.189, ал.2 от ГПК /отм./ и изискванията на ППВС № 1/1953 г. за мотивираност на съдебния акт. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл.209, ал.3, изр.1 от ГПК /отм./, съответно чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК от 2007 г. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. Поради това касационно обжалване следва да се допусне на въззивното решение в указаната по-горе част. Съдът приема, че в останалата обжалвана от ищеца част на въззивното решение, с която съдът се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди – конкретно в отхвърлената му част касационно обжалване не следва да се допусне, тъй като в изложението липсва формулиран правен въпрос, касаещ обезщетението за претърпени неимуществени вреди. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение