Определение № 693 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2166/2022 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Г. В. Г. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ответникът „Еос Матрикс“ ЕООД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване на несъществуването на вземания на ответника по договор за банков кредит.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че в полза на „Юробанк И Еф Джи България“ били издадени през 2010 г. заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу ищеца и третото лице В. Г. за солидарното заплащане на главница, договорна и наказателна лихва, както и законна лихва, на основание договор за банков кредит. За събиране на вземанията било образувано изпълнително дело, по което на 11.11.2010 г. на ищеца била връчена поканата за доброволно изпълнение. В периода 03.12.2010 г. - 05.12.2011 г. ищецът извършил 10 частични плащания по дълга, а на 07.08.2012 г. бил наложен и запор върху трудовото му възнаграждение. На 14.03.2016 г. ответникът, на основание сключения с първоначалния кредитор договор за цесия, заместил последния като взискател по изпълнителното дело. На 29.07.2016 г. бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца при друг работодател, неизпълняван с оглед прекратяването на трудовото правоотношение преди връчването на запорното съобщение. На 11.05.2017 г. ответникът поискал налагане на запор върху банкови сметки на ищеца след извършване на проверка за наличие на такива, каквато обаче не била извършена от съдебния изпълнител. На 10.11.2020 г. бил наложен нов запор върху трудовото възнаграждение при трети работодател, получил запорното съобщение на 13.11.2020 г.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че перемпция на изпълнителното дело съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е настъпила на 07.08.2014 г. с оглед извършеното на 07.08.2012 г. последно изпълнително действие (налагането на запора върху трудовото възнаграждение при първия работодател). Във връзка с това е приел, че перемпция не е настъпила на по-ранната дата 05.12.2013 г. (с оглед момента на последното доброволно плащане 05.12.2011 г.), тъй като срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, започнал да тече от деня на последното плащане, е бил прекъснат преди изтичането си с предприетите през м. август 2012 г. изпълнителни действия.

По-нататък въззивният съд е изложил съображения, че нова давност е започнала да тече от момента на прекратяване на изпълнителното производство 07.08.2014 г., като с оглед установяването на вземанията със заповед за изпълнение със значението на влязло влязло в сила решение, давностният срок за всички вземания е 5-годишен съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Обосновал е извод, че преди изтичането на този срок давността е била прекъсната с налагането на запора от 2016 г., а след това и със следващите искания за налагане на запори. Във връзка с последните е приел, че същите са породили правни последици, независимо че са извършени след перемпцията на изпълнителното дело, доколкото към момента на отправяне на исканията изпълнителният лист е продължавал да бъде при съдебния изпълнител, като значението на настъпилата перемпция се ограничава само до необходимостта от образуване на ново изпълнително дело, поради което същата е без правно значение за прекъсването на давността.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с доводите, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителна, както и че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото отговорите ще внесат яснота във връзка със създадената противоречива практика и ще внесат стабилитет в гражданскоправните отношения.

Конкретно формулираните въпроси са:

• прекъсва ли погасителната давност изпълнително действие, извършено след настъпила перемпция на изпълнителното дело;

• могат ли обезсилените по право изпълнителни действия, които с обратна сила са изгубили своето правно значение, да бъдат отчитани като валидни юридически факти, прекъсващи погасителната давност, дори след прекратяване на изпълнителното производство поради перемпция;

• от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980, извършена с т. 10 от ТР № 2/2013 на ВКС-ОСГТК, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, образувано преди приемането му.

С оглед изложените от въззивния съд мотиви за прекъсване на погасителната давност чрез изпълнителни действия, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, първият от поставените въпроси отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос към настоящия момент е висящо тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС-ОСГТК, в предмета на което (т. 3) е включен и въпросът „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“, изцяло съвпадащ по смисъла си с формулирания от жалбоподателя. Поради това и на основание чл. 292 ГПК настоящото производство следва да бъде спряно до приключване на посоченото тълкувателно дело.

С тези мотиви съдът