Определение № 3756 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2990/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Й. П., чрез адв. В. Д., срещу въззивно решение № 219/24.02.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 2181/2022 г. по описа на Варненския окръжен съд в частта, с която след отмяна на решение № 260279/13.05.2022 г. по гр. д. № 2991/2021 г. на Районен съд – Варна, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Г. М. Ч. иск по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на установените с решение № 2783/20.06.2019 г. по гр. д. № 750/2019 г. на Варненския районен съд мерки за лични контакти с детето Й. С. П.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) следва ли в съдебно производство, в което се засягат интересите на дете, което е навършило 10-годишна възраст, то да бъде изслушано; 2) дължи ли въззивната инстанция да формира мотиви по всички събрани по делото доказателства, като да обсъди всяко едно от тях отделно и да заяви какви юридически факти се установява с всяко едно от тях, както и да обсъди всички твърдения на страните; 3) само изменение на обстоятелствата, които са били взети предвид при постановяване на първоначалните мерки за реализиране на режим на лични контакти, ли се вземат предвид при искане за изменение на по-рано определените мерки; 4) съществуващ конфликт между родителите, препятстващо условие ли е да се разшири режима на личен контакт; 5) необходимо ли е в съдебното решение изрично да са посочени елементите, заложени в § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето (ЗЗакрД), които са счетени от съда за имащи отношение към оценката на най- добрия интерес на детето и как те са претеглени, за да се определи този интерес. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата - Г. М. Ч., чрез адв. А. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С влязло в сила с решение № 2783/20.06.2019 г. по гр. д. № 750/2019 г. на Варненския районен съд е прекратен бракът между С. Й. П. и Г. М. Ч., като упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака дете Й. П. е предоставено на майката. Безспорно е, че ответницата Ч. е майка и на децата М. и Ж., като и трите деца се отглеждат общо от нея и настоящия й съпруг. С решението е определен режим на лични контакти на бащата с детето Й. П., както следва: всяка първа и трета седмици от месеца от 18 ч. в петък до 17 ч. в неделя, с преспиване; два периода от по 15 дни през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск; по време на Коледните празници на всяка нечетна година и на Великденските и Новогодишните празници на всяка четна година от 10 ч. на първия почивен ден до 17 ч. на последния почивен ден, съобразно официално одобрените празнични дни; всяка година на рождения ден на бащата - 27.10., както и всяка четна година на рождения ден на детето Й. – 30.11. от 09.00 ч. до 18.00 ч.; и по всяко друго време по споразумение между страните. По настоящото дело ищецът е поискал да бъде изменен определеният режим на лични отношения, като се постанови съвместно упражняване на родителските права по отношение на детето Й. П., респ. да бъде разширен режима за лични контакти, определен с решението по гр. д. № 750/2019 г. на РС - Варна. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че не е установено изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, което да обуслови промяна на определените мерки. Обсъдени и анализирани са констатациите и заключенията в социалния доклад, комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, свидетелските показания, становищата на родителите, писмените доказателства, като от съвкупната им преценка и при съобразяване с постановките на ППВС №1/74 г. е направен извод, че липсва релевантна промяна в обстоятелствата и е в интерес на детето постановените до този момент мерки да не бъдат променяни. Посочено е, че и до момента майката задоволява адекватно всички потребности на детето, подпомагана от своя съпруг и разширения си семеен кръг. Освен задължителното училищно обучение, детето има и допълнителни занимания, включително – занимава се и с желания от него спорт. За ирелевантни за спора, а и за недоказани са счетени твърденията на бащата, че майката не водела редовно детето на тренировки по футбол, а когато го правела, че то не било добре екипирано. За неоснователни за приети доводите, че предвид ангажиментите си към другите две деца, майката и новото й семейство не обгрижват и не се занимават в достатъчна степен с Й.. Обстоятелството, че в някои случаи майката е отказвала допълнителни срещи между момчето и баща му, извън постановения режим на лични контакти, е обсъдено от съда, като е посочено, че възможността за такива срещи (по споразумението) има условен, а не императивен характер, както и че те могат да се осъществяват при наличие на взаимно съгласие между страните. Отчетено е, че поначало срещите между бащата и Й. протичат преобладаващо в развлечения, игри и почивки, а не е установено, този родител да е поел ангажимент да участва в подготовката на детето за училище, да му помага, да го контролира, да го води на извънкласните му занимания - уроци, спорт и др. В стремежа си да бъде възприеман като по-добрият родител, бащата обещава скъпи материални подаръци и не иска да налага забрани и ограничения на момчето. Според заключението на комплексната експертиза, детето е в конфликт на лоялност, който повишава тревожността му и продуцира чувство на вина. Непреживяната все още от бащата раздяла с майката, негативното му отношение към новото й семейство (съпруга й и другите две по-малки деца), водят до усещания за несигурност и тревожност у детето. Този конфликт на лоялност, в който то се поставя от страна и на двамата родители (поради влошените им отношения) и в по-голяма степен от бащата, създава риск от влошаване на психоемоционалното му състояние и на качеството на взаимоотношенията му в бъдеще. Не е установен синдром на родителско отчуждение, но определено разнопосочните послания объркват детето, то се страхува да не сгреши и да разсърди някой от близките си. Съдът се е позовал на изводите в становищата на социалните работници и вещите лица – психиатър и психолог, че ако отношенията между майката и бащата не се нормализират, детето ще започне да се дистанцира от тях, ще се затвори, ще спре да споделя, ще спестява казаното от единия родител, за да не нарани другия и по този начин ще се увеличава неговата тревожност. В заключение е прието, че не са налице обстоятелства, обуславящи промяна и разширяване на режима на лични отношения на бащата с момчето, а последното не би било и в негов интерес с оглед настоящата ситуация и риска да се получи обратен неблагоприятен ефект за психиката и развитието на детето. При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Първият поставен въпрос - дали в съдебното производство следва да бъде изслушано навършилото 10-годишна възраст дете – е релевантен, но произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с практиката по приложението на нормата на чл. 15, ал. 1 ЗЗакрД. Според цитираната разпоредба детето се изслушва, „освен ако това би навредило на неговите интереси“. С определението си от 17.11.2022 г. въззивният съд изрично се е мотивирал защо в случая счита, че с оглед опазване интересите на детето не намира за необходимо да проведе изслушване. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения, а развитите в тази връзка оплаквания на касатора са относими към обосноваността на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По останалите въпроси също не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на жалбата. Съдържанието на подробните и ясни мотиви на въззивното решение опровергава доводите на касатора за необсъждане от страна на съда на всички правно значими обстоятелства, на събраните по делото доказателства, както и на доводите и възраженията на страните. Решаващият съд не се е отклонил от процесуалните си задължения при разглеждането на делото и е формирал свои собствени решаващи изводи по предмета на спора, като е съобразил задължителната и установената съдебна практика (вж. - т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК; решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о., решение № 154/ 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о. на ВКС и др.). Съобразени са и постановките на ППВС № 1/74 г. (актуални и при сега действащия СК – 2009 г.), че под „изменение на обстоятелствата“ се разбират, както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при новото разрешение. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки, при която преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето. Установена е практиката на ВКС, че по своето съдържание изменението на обстоятелствата, респ. новите обстоятелства, могат да имат най-различна проявна форма. Те могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества на родителите, до тяхното и на децата поведение, до желанието на децата и на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, до социалната среда, в която живее детето, до жилищните, битовите и материалните условия и т.н. Съдът е длъжен да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото, като водещ критерий при решаването на този вид спорове е интересът на детето. В случая, решаващите мотиви на въззивния съд не разкриват противоречие с цитираните правни разрешения. Безспорно, при спорове между родители за упражняването на родителските права и режима на лични контакти с родителя, на когото те не са възложени, респ. по искове за промяна на постановените мерки, най-същественото обстоятелство, което подлежи на изследване и установяване е интересът на детето – § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД. Съдът служебно следи за него, както и за обстоятелствата, настъпили в хода на процеса, които са от значение за определянето на този интерес, независимо дали същите са посочени от някоя от страните. Въззивният съд не е приемал нещо различно, а напротив – мотивите на обжалваното решение ясно съдържат критериите, определящи най-добрия детски интерес за да се осигури нормално, спокойно и пълноценно развитие на детето и на връзката му с бащата. Изводът, че не е налице релевантно изменение в обстоятелствата, което да обуслови разширяване режима на лични контакти с ищеца, е обоснован с липса на промяна на обстоятелствата, при които са определени предходните мерки, респ. с недоказаната невъзможност майката пълноценно да отглежда и възпитава детето, със състоянието на отношенията между двамата родители и с отражението му върху съзряващата детска психика, включително и с установените неблагоприятни последици (повишена тревожност, конфликт на лоялност) и възможни рискове за детето. В тази връзка следва да се посочи, че раздялата между родителите не означава раздяла на детето с някой от двамата. Възстановяването на уважението и взаимодействието между майката и бащата е важно за емоционалната сигурност на техния син, за възможността свободно да изразява какво се случва с него и да запази пълноценни отношения с всеки от родителите си. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – не се установява. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд може да направи извод за възможна очевидна неправилност, когато тя може да се констатира пряко от съдържанието на обжалваното решение. В случая касаторът не сочи в изложението си (извън аргументацията по повдигнатите правни въпроси) доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. Не могат и служебно да бъдат изведени правни въпроси, които обуславят очевидна неправилност на решението, доколкото поначало касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените в касационната жалба основания, с изключение на служебното му задължение, както е в случая по спора за родителски отношения - да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца. Предвид това, обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен. При този изход на спора, жалбоподателят следва да заплати на насрещната страна претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 1 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и списък по чл. 80 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение