Определение № 191 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 303/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 613 от 26.11.2021 г. по в. гр. д. № 2460/2021 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 262159 от 04.08.2021 г. по гр. д. № 3672/2020 г. на Пловдивския районен съд в обжалваната част, с която община Пловдив е осъдена да заплати на основание чл.49 ЗЗД на А. Е. М., чрез нейната майка и законен представител Й. П. С., сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства в резултат на травматично увреждане, претърпяно на 31.03.2019 г. - закрито счупване на горния край на лява раменна кост, причинено при падане от съоръжение за игра на детска площадка, стопанисвана от община Пловдив, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното плащане.

Въззивният съд приел, че на 31.03.2019 г. е настъпил инцидент, при който А. Е. М., при игра на катерушката на процесната детска площадка, се е изпуснала и паднала на земята. Върху земята нямало поставена предпазна настилка, нямало и указателни табели как безопасно да играят децата на площадката. Инцидентът станал в присъствието на родителите, които веднага се притекли на помощ. Детето било откарано в болница, където му била поставена диагноза „счупване на горния край на раменната кост /хумерос/ закрито. На същата дата била извършена операция – открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация и поставена РСОМ гипсова шина с обща анестезия, като са дадени и препоръки за превръзки през 2-3 дни. Детето е постъпило в болница отново на 07.05.2019 г. за извършване на втора операция по отстраняване от костта на имплантирани уреди от хумерос с обща анестезия, като са дадени препоръки за превръзки през 3-4 дни и сваляне на конците на 14-тия ден. Според медицинската експертиза детето е претърпяло значителни болки и страдания и неудобства в периода на получаване на травмата, оперативната интервенция и лечението /двукратно/, както и в периода на раздвижване и рехабилитация. В рамките на 2-3 месеца болките са отшумели постепенно и са били до степен на неудобство и умерен дискомфорт. Оздравителните процеси са приключили за 5-6 месеца.

Прието е, че според техническата експертиза процесната катерушка е била изградена през 1991 г. в рамките на детска площадка, която се стопанисва от община Пловдив. Катерушката не отговаря на изискванията на Наредба № 1 за условията и реда за устройството и безопасността на площадките за игра от 12.01.2009 г. Около съоръженията за игра, включително около процесното съоръжение за катерене, не била открита информационна табела № 10. Долното стъпало на процесното съоръжение е на височина 70 см. и наоколо няма изпълнена ударопоглъщаща настилка, каквато се изисква в чл.47 и чл.48 от посочената наредба.

От правна страна въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки на чл.49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответната община – налице е противоправно деяние на служители на общината при и по повод възложената им работа, вина, която се предполага до доказване на противното, и вреди, които се намират в причинно-следствена връзка с деянието.

Прието е, че на 31.03.2019 г. А. М. е претърпяла инцидент при игра на едно от съоръженията на процесната детска площадка, докато се опитвала да направи кълбо напред от най-ниското стъпало, превъртяла се и паднала на ръка. За това свидетелства бащата на детето, който е присъствал на площадката заедно с други родители на пейката в близост от 2 м. от съоръжението и изрично сочи, че визуално е видял настъпилия инцидент. Съдът е намерил за несъстоятелно оспорването от въззивника на показанията на свидетеля, тъй като същите са последователни, непротиворечиви и дадени под страх от наказателна отговорност. Не се установява соченото в жалбата противоречие в показанията на свидетеля. Показанията, че той, майката и други родители са били на пейката, не са в противоречие с изявленията му, че жените са били седнали на пейката, а мъжете са стояли срещу тях, а буквално насреща била катерушката – с последните уточнения свидетелят внася конкретика в първоначалните показания за точното си местоположение при настъпване на инцидента. Така и последните му изявления кореспондират с показанията, че визуално е видял настъпването на инцидента. Неговите показания се подкрепят от медицинската експертиза, която намира за напълно възможно конкретното счупване да е получено при падане от процесната катерушка.

На следващо място съдът е обсъдил нормативната база, която предписва дължимото поведение на общината. Съгласно чл.1, ал.2 от Наредба № 1 за условията и реда за устройството и безопасността на площадките за игра от 12.01.2009 г. /Наредбата/, площадките за игра се устройват така, че да осигуряват безопасност и достъпност при игра за всички ползватели, включително за ползвателите с увреждания, като се предприемат подходящи мерки срещу възможни рискове, застрашаващи живота и здравето на ползвателите и техните придружители. Отговорността за съответствието на площадката с изискванията на посочената наредба, както и за монтажа, контрола и поддържането на съоръженията за игра, принадлежи на стопанина на площадката – чл.64, ал.1 от Наредбата. Стопанин на процесната площадка е община Пловдив, съгласно § 1, т.6 от ДР на Наредбата, тъй като тя е изградена върху имот, частна общинска собственост, и представлява приращение към този имот.

Съдът е приел, че по делото е доказано неизпълнение от страна на общината на вменените ѝ задължения. Според заключението на вещото лице от техническата експертиза площадката не отговаря на изискванията Наредбата, тъй като липсва информационна табела по чл.10 и няма изпълнена ударопоглъщаща настилка, каквато е посочена в чл.47 и чл.48. За неоснователни са преценени доводите на общината, че с § 15 от ПЗР на Наредбата е удължен първоначалният срок по § 3 за привеждане на площадките в съответствие с изискванията на Наредбата; че в случая настилката можело да е и тревна и че детето не би могло да разпознае рисковете, дори да има указателна табела. Прието е, че първоначалният срок по § 3 е бил до 31.12.2018 г. и той не е спазен по отношение на процесната площадка. В § 15 е предвидено, че площадките за игра, които не са приведени в съответствие с изискванията на Наредбата в срока по § 3, трябва да се включат в плановете за контрол и поддържане с необходимите за това мерки, финансови средства и срокове за изпълнение, а общинските площадки – и в общинските програми за закрила на детето. Това обстоятелство обаче не може да освободи ответната община от отговорност. След като площадката за игра е достъпна за ползване по предназначение, то същата следва да отговаря на всички предвидени в Наредбата изисквания за безопасност и експлоатация. На следващо място – в чл.48, ал.1 е посочена възможност за използване на тревната настилка като ударопоглъщаща при съоръжения до 1 м., но тази разпоредба не намира приложение в случая, тъй като процесното съоръжение е 246 см. Липсва резон във възражението, че дете на 6 г. не би могло да разпознае рисковете при ползване на съоръжението, независимо дали е поставена табела или не, тъй като задължението за поставяне на указателни табели по чл.10 от Наредбата е императивно и следва да се спазва.

Прието е, че в случая вредите не са настъпили от обективните свойства на вещта, а от неизпълнение на задължението за поставяне на ударопоглъщаща настилка. Такива са и изводите на техническата експертиза, според която отношение към травмата на детето има настилката под съоръжението. Съдът е възприел този извод като логичен и житейски обоснован, тъй като нараняването на детето е от падане от първото стъпало, т.е. от не голяма височина, при което именно съприкосновението с настилката е довело до увреждането. По правилата на логическото мислене следва да се приеме, че ударопоглъщащата настилка щеше да предпази детето от нараняване или да обезпечи по-безобидно нараняване и избягване на травматични поражения след като е паднало от първото стъпало.

При определяне размера на обезщетението съдът е преценил получената травма – счупване на горния край на раменната кост на лявата ръка; двете оперативни интервенции, осъществени при пълна анестезия през кратък период от около 40 дни, последващите рехабилитации, търпените болки и страдания за период от около 2-3 месеца; нуждата от непрекъсната помощ от близките на детето през този период; изживените негативни емоции; ниската възраст на детето – 6 г. със съответния нисък праг на търпимост и висока чувствителност; невъзможността да посещава детска градина в периода на лечението и възстановяването и оставения траен белег в областта на рамото с размер 10 см. Съдът е приел, че сумата от 10 000 лв. е справедливо обезщетение на тези вреди.

Прието е, че не е установено съпричиняване от страна на родителите. На площадката за игра не е имало указателна табела със съдържанието на чл.10 от Наредбата, както и информация за безопасната експлоатация, в частност – на процесното съоръжение. Затова не може да се приеме, че родителите са допуснали ползването на съоръжението по нерегламентиран начин. Действително, родителите са длъжни да осигурят надзор по отношение на малолетното дете, за да му осигурят личната безопасност, но в случая това задължение е изпълнено. Детето е било на 6 г., поради което не се е изисквало да бъде с придружител на площадката за игра. В случая детето е било с родителите си, които са били наблизо, и бащата непрекъснато го е наблюдавал, което е достатъчно. Бащата е реагирал мигновено при падането на детето и му е указал първа помощ.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от община Пловдив.

Жалбоподателят поддържа, че по делото не е доказано процесният инцидент да се е случил по описания в исковата молба начин. Съдът не се произнесъл по направените във въззивната жалба възражения и доводи, свързани с прилагането на чл.172 ГПК и данните по двете експертизи. Свидетел на инцидента бил само бащата на детето, а в показанията му имало вътрешни противоречия. Приетата по делото съдебномедицинска експертиза не можела да допринесе за изясняване на обстоятелствата по инцидента, тъй като вещото лице нямало непосредствени впечатления от случилото се, а установяването на начина, по който се твърди да е настъпил инцидентът, не е бил предмет на заключението. На следващо място – не била доказана причинна връзка между твърдяното противоправно поведение и вредите. Съдът основал решението си на заключението на медицинската експертиза, че е възможно конкретното счупване да е получено при падане от процесната катерушка. Това обаче не обосновавало извод за наличие на причинна връзка. При изслушването му от съда вещото лице посочило, че подобно увреждане може да се получи при падане от всякаква височина, включително от собствена височина. Съдът не обсъдил заключението и обясненията на вещото лице в тяхната цялост. Въпросът за причинната връзка между настъпилото увреждане и неполагането на ударопоглъщаща настилка не е бил предмет на медицинската експертиза. От друга страна техническата експертиза не е имала за предмет изследване на тази причинна връзка, но го е направила, а съдът незаконосъобразно се позовал на това заключение, което е извън обхвата на поставената му задача. Не бил ясен и самият извод на вещото лице, че „отношение към травмата на детето има настилката под съоръжението“. Това твърдение не обосновава причинно-следствена връзка. На следващо място съдът неправилно приел, че изграденото преди 1991 г. съоръжение се намира в „площадка за игра“. Дефиниция на това понятие имало в §5, т.70 ЗУТ, към който препращал и §1, т.1 от Наредбата. От съдържанието на законовия текст не можело да се направи извод, че в случая има такава площадка. Ако все пак се приеме, че има площадка и Наредбата е приложима, то не е налице неизпълнение от страна на общината, тъй като с § 15 от ПЗР на Наредбата практически е удължен срокът за привеждане на съществуващите площадки в съответствие с изискванията на Наредбата. Освен това според СТЕ детето е паднало от долното стъпало на катерушката, което е на височина 70 см., което според чл.42 от Наредбата означава, че настилката може да е и тревна, каквато в случая е налице. По въпроса за размера на неимуществените вреди съдът не обсъдил съществуващата в страната обществено-икономическа обстановка към момента на увреждането; стандартът на живот и средностатистическите данни за доходите и покупателната способност на парите към момента на увреждането. Присъденото обезщетение се равнявало близо на 18 минимални работни заплати, което било необосновано висок размер, имайки предвид и това, че възстановителният процес е протекъл нормално, с разумна продължителност,довел е до пълно възстановяване, липсват усложнения, а и самият период на търпените болки и страдания е 2-3 месеца. Неправилни били и изводите на съда, че липсва съпричиняване. Изложени са подробни доводи за наличието на съпричиняване от страна на родителите на детето.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички наведени и относими към предмета на спора възражения, твърдения и доводи на страните, посочени във въззивната жалба, и да изложи ясни изрични и ясни мотиви защо счита тези доводи за неоснователни;

2. Допустимо ли е съдебно решение да почива на заключение на вещо лице по въпроси, които не са в обхвата на поставената му задача;

3. Длъжен ли е съдът да възприеме заключение на вещо лице, дори да не е оспорено от страните;

4. Какви са последиците от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес и може ли съдът да приеме за доказани факти или обстоятелства, които не могат да бъдат безспорно установени въз основа на събраните по делото доказателства; ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то следва ли да се приеме, че за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи осъществяването му, съответно че се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му;

5. Следва ли при определяне на справедливо обезщетение съдът да се съобрази с обществено-икономическите и социални условия в страната, включително да посочи какви са точно критериите, свързани с икономическата обстановка, по които определя обезщетението;

6. При определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД следва ли да се вземе предвид периода, за който се претендира обезщетението, съответно за какъв период според доказателствата са причинени болки и страдания и какви болки и страдания е претърпял ищецът, възрастта, характерът на увреждането, последиците, свидетелските показания и представените по делото доказателства. Следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението да извърши задължителна и подробна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта и да обоснове какво точно е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.

Ответницата оспорва жалбата. Счита, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по всички въпроси съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По въпрос № 1 не се констатира противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и практиката на ВКС по прилагането на чл.235 ГПК. В съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил всички възражения и доводи, съдържащи се в жалбата, с която е бил сезиран. Съдът е направил своя извод за механизма на настъпилото падане и последвалото нараняване от съвкупната преценка на показанията на бащата на детето и на медицинската експертиза. Медицинската експертиза е имала за задача да даде отговор на въпросите какъв е механизмът на причиняване на травматичните увреждания и възможно ли е същите да са получени по описания в исковата молба начин. Вещото лице е дало съответен отговор на тези въпроси – че е „напълно възможно конкретното счупване да е получено при падане от процесната катерушка в парка“. Разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК и практиката на ВКС по прилагането ѝ вменяват на съда задължението да обсъди доказателствата по делото в тяхната взаимна връзка. Именно това е сторил въззивният съд, като е съпоставил показанията на бащата на детето с медицинската експертиза и от тяхната съвкупност е приел, че вредите са настъпили при падането на детето от най-ниското стъпало на процесната катерушка. Даденото от вещото лице пояснение, че вредите са могли да настъпят и по друг начин, не може да бъде преценено като решаващо, тъй като то не се подкрепя от други доказателства по делото, напротив, влиза в противоречие със свидетелските показания. Съдът е изложил подробни съображения защо кредитира показанията на бащата на детето, при съобразяване на разпоредбата на чл.172 ЗЗД. Обсъдени са възраженията в жалбата срещу тези показания и са намерени за неоснователни. Изложените в касационната жалба доводи, че няма как родителите да са видели инцидента, след като са седяли на пейка, която е с гръб към катерушката, не съответства на самите свидетелски показания, от които са извлечени тези доводи. Свидетелят е заявил, че жените са седяли на пейката, „ние мъжете бяхме срещу тях, а буквално срещу нас беше катерушката“. От тези показания следва, че само жените, които са седяли на пейката, не са имали поглед към катерушката, а мъжете, които са били срещу тях, са имали такъв поглед. Това се свързва с показанията на свидетеля, че е следял детето и първи е видял какво се е случило и се е притекъл на помощ.

Въпроси № 2 и № 3 не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са свързани с решаващ извод на въззивния съд. Наистина, съдът се позовава на заключението на техническата експертиза, в частта, с която вещото лице заявява, че „отношение към травмата на детето има настилката под съоръжението“. Това позоваване обаче не е решаващо, тъй като изводът за наличие на причинноследствена връзка между противоправното поведение на служителите на общината /неизпълнение на изискванията на Наредбата в определения срок/ и настъпилите вреди /болки и страдания от травмата/, е изведен основно от нарушаването на нормативната уредба, която цели обезопасяване на съоръженията в детските площадки от възможно падане и нараняване. Общината би могла да се освободи от отговорност само ако беше спазила нормативните изисквания, но те не са спазени и именно това е решаващият извод на съда.

Въпрос № 4 е поставен поради неправилното виждане на жалбоподателя, че предявеният иск не е доказан. Този въпрос не съответства на доказателствата по делото, поради което също не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По въпрос № 5: Действително, в практиката на ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД се сочи, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им обезвъзмездяване - решение № 190 от 23.12.2019 г. по гр. д. № 4378/2018 г. на ВКС, III-то г. о.; решение № 278 от 14.12.2018 г. по т. д. № 2347/2017 г. на ВКС, II-ро т.о.; решение № 55 от 11.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1107/2012 г., IV г. о. По настоящото дело въззивният съд не е посочил изрично, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразява и обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането. Въпреки това не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и посочената практика на ВКС, тъй като реално въззивният съд е съобразил обществено-икономическите условия в страната, макар изрично да не го е посочил.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по шестия въпрос, тъй като в съответствие с практиката на ВС и ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди по настоящото дело, е съобразил вида и характера на увреждането, периода, през който са търпени болки и страдания, възрастта на детето и всички конкретни обстоятелства, които са от значение по този въпрос.

При този изход на делото на адв.Т. Н. Й., процесуален представител на ответницата по касация, следва да бъде присъдено възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в размер на 700 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,