Определение № 2649 от 20.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3235/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. С. С. от [населено място] срещу решение № 15 от 27.01.2025 г. по в. гр. д. № 186/2024 г. на Кърджалийския окръжен съд, имащо характер на определение, в частта, с която е оставена без уважение подадената от касаторката частна жалба против определение № 592 от 20.05.2024 г. по гр. д. № 277/2023 г. на Кърджалийския районен съд по чл. 248 ГПК. Касаторката счита определението за неправилно, поради което иска отмяната му. Насрещната страна по жалбата „Истейт Инвестмънтс“ ЕООД взема становище за нейната недопустимост, респ. неоснователност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С протоколно определение от 20.02.2024 г. по гр. д. № 277/2023 г. на Кърджалийския районен съд е прекратено на основание чл. 232 ГПК производството по делото в частта му по предявените от Г. С. С. против ЕТ „Слави-Славомир Георгиев” и „Истейт Инвестмънтс“ ЕООД искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание придобивна давност на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 865 кв. м, ведно с построената в него жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 145 кв. м, както и всички подобрения и приращения в имота. С определение № 592 от 20.05.2024 г. протоколното определение е допълнено по реда на чл.248 ГПК, като ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество сумата 1500 лв. представляваща заплатени от него разноски за адвокатско възнаграждение, което на основание чл.78, ал. 5 ГПК е редуцирано от 6500 лв. под предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимален размер от 6211 лв., съобразно предприетите процесуални действия и фактическата и правна сложност на делото. С обжалваното решение, имащо характер на определение, окръжният съд е оставил без уважение частната жалба на Г. С. срещу определението на районния съд по чл. 248 ГПК, като, съобразявайки актуалната съдебна практика, свързана с решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г., е приел, че присъдената сума от 1500 лв. отговаря на критериите за разумност и пропорционалност и че е налице баланс между правото на страната да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение, съответстващо на положение труд, и интереса на насрещната страна да не е прекомерно и несъразмерно на фактическата и правна сложност на делото. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1. Обвързан ли е съдът при произнасяне по направено по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение от минималните размери за адвокатски възнаграждения, установени в Наредба № 1/09.01.2004 г., като минимален праг, под който не може да намали тези разноски; 2. Допустимо ли е материалният интерес по делото по отношение на дължимата държавна такса да се определя в размер на 4% от 1/4 от данъчната оценка на процесния имот, а материалният интерес за изчисляване на адвокатски хонорар по същото дело да се определя в размер на 4% от данъчната оценка на процесния имот, и 3. Допустимо ли е при наличие на двама ответници по делото и претендиран общ размер на разноски от ищеца, всеки от ответниците да бъде осъден за такава сума, че сборът им за двамата ответника да надвишава платените от ищеца разноски. Поддържа се, че определението е очевидно неправилно. В случая поставеният от касаторката първи въпрос не е решен в противоречие със сочената от него практика на ВКС и на СЕС, тъй като в съответствие с нея въззивният съд е приел, че не е обвързан от посочения в Наредба № 1/09.01.2004 г. минимален размер на адвокатското възнаграждение, което в случая е редуцирано от районния съд значително под този размер. По останалите два въпроса във въззивното решение липсва произнасяне и те по своята същност представляват оплаквания за неговата неправилност, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, нито сочената от касатора практика на ВКС се отнася до тях. В допълнение следва да се отбележи, че според практиката на ВКС разпоредбите на ГПК относно определянето на дължимата държавна такса по иска за установяване правото на собственост нямат никакво отношение към определянето на материалния интерес по посочената наредба. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.,