Определение № 1621 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4768/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищците С. Б. Б., Н. М. Н. и М. Н. Т., чрез адв. Вихър Н., и на ответника „Дженерали Застраховане“ АД, чрез юрк. Т., срещу решение № 76/07.06.2022г. по в.гр.д.№ 116/22 по описа на АС Варна, с което е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен искът на М. Т. по чл. 432 КЗ до размер от 5000 лева и същият е отхвърлен в отменената част, а в останалата обжалвана част - по исковете по чл. 432 КЗ на С. Б. и на Н. Н., както и в частта, с която искът на Т. е бил отхвърлен за разликата над 5000 лева - първоинстанционното решение е потвърдено. Касаторите ищци обжалват решението в частта, с която исковете им са отхвърлени, като изтъкват оплаквания за неговата неправилност. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправният въпрос за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 432 КЗ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка, а касателно иска на М. Т. и въпроса: Какви са критериите за определяне на наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик ? Твърди се, че по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава (ППВС №823.12.1968г. и ТР № 1/21.06.2018г. по т.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС ), доколкото не били отчетени в достатъчна степен болките и страданията на ищците; икономическата конюнктура към момента на настъпване на ПТП; практиката на ВКС по сходни случаи и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, както и не било признато наличието на дълбока емоционална връзка между ищцата Т. и починалото й внуче, която легитимирала първата като правоимаща по иска по чл. 432 КЗ. Касаторът ответник обжалва решението в частта, с която исковете на С. Б. и Н. Н. са уважени, с доводи за неговата неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и във връзка с тях сочи като значими за изхода на делото следните въпроси: 1/ " Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи, при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“; 2/ “ Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена и в т. 11 и др. на ППВС № 4 от 1968 г. ?“; 3/ “ Даденото от въззивния съд решение по приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД при определяне на приноса на увреденото лице в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в ППВС № 17/18.11.1963г.?“; 4/ “Застрахован по ЗЗГОА ли е и водач, който управлява чуждо МПС, без да има законно основание за това ?“ и 5/ “ Разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, съгласно първоначалната редакция на която от датата на извънредното положение (13.03.2020 г.) до датата на влизане в сила на изменението на члена (09.04.2020 г.) не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на частноправни субекти, императивна материалноправна норма, с която съдът следва да се съобрази, ли е?" Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по посочените въпроси в противоречие със задължителната практика в ППВС № 4/1968 г. и ППВС №17/163г. и с практиката на ВКС в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно. Третото лице помагач Д. Т. Т. не взема становище по жалбите. Съдът намира касационните жалби за допустими, а исканията за допускане на касационно обжалване за неоснователни по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, съгласно която ищците Б., Н. и Т. са съответно майка, баща и баба по бащина линия на Д. Б., който е починал на 19.12.2019г. при ПТП, причинено от противоправното и виновно поведение на ТЛП Д. Т. Т., за което последният е осъден с влязла в сила присъда по нохд № 129/2020г. на ОС Русе. По образуваната при ответника щета, последният е изплатил на родителите на детето по 40 000 лева като обезщетение за вредите от смъртта му. За да определи справедливия размер на претендираните обезщетения, съдът е обсъдил родствените връзки на ищците с починалото дете, възрастта му и установените от събраните гласни доказателства: степен на близост между ищците с починалия; интензитет на страданието на ищците и начина, по който им е повлияла загубата в житейски план. Размерът на обезщетението от по 150 000 лева за всеки родител е обусловен от преценката на посочените фактори и при съобразяване с обществено икономическите условия в страната към деня на ПТП, вкл. установените лимити по застраховка „ГО“ на автомобилистите. Възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат чрез необезопасяване на малолетното дете в управляваната от делинквента Т. кола е счетено за неоснователно, предвид разпоредбите на ЗДвП, които задължават водача на автомобила да обезопаси малолетния, непридружен от родителите си, пътник. По останалите възражения за допринасяне на увреждането от поведението на пострадалия, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния, за да обоснове и тяхната неоснователност. За недоказано е счетено възражението на ответника за освобождаване от отговорност на основание чл. 493, ал.2, т.1 КЗ, предвид липсата на влязла в сила присъда за отнемане на управлявания от делинквента автомобил, както и с оглед установеното от свидетелските показания по делото, че колата е била закупена със средства на делинквента и е била негова, въпреки че била регистрирана на чуждо име. За неоснователно е определено и възражението на ответника за приложимост на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение по отношение на лихвата върху застрахователните обезщетения. За да отхвърли исковата претенция на ищцата Т., въззивният съд, като е обсъдил установеното от събраните по делото гласни доказателства и възрастта на детето, е заключил, че отношенията баба- внук са били в рамките на традиционните за българското общество, поради което създадената връзка не легитимира бабата да получи обезщетение за страданията си от загубата на внучето си. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставеният от касаторите ищци процесуалноправен въпрос - за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваният акт е в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на смърт са родствената връзка с починалия, възрастта му, характеристиките на сложилите се приживе фактически взаимоотношения между пострадалия и починалия; продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Размерът на обезщетението следва да е съобразен с обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, за които съответните нива на застрахователно покритие към момента на увреждането са само ориентир и нямат самостоятелно значение ( така решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. и др.). Справедливостта изисква също така сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Въззивният съд се е съобразил с установените по делото и възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии. Оплакванията на ищците за неправилна оценка на относителната тежест на тези обстоятелства, довела до занижен размер на обезщетението, са относими към правилността на въззивното решение, поради което са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Не е нарушен принципът на справедливост чрез определяне на процесните обезщетения в занижен спрямо сходни хипотези размер. Обезщетението за неимуществени вреди не е определено при сходни на установените в настоящото производство критерии по чл. 52 ЗЗД в нито едно от цитираните от касаторите ищци съдебни решения. В решението по т.д.№ 1879/2019г. на ВКС, І ТО, въпросът за справедливия размер на обезщетението не е бил предмет на касационен контрол, поради което не може да се направи извод какви конкретно установени по делото критерии ( извън родствената връзка между ищеца и починалото дете, и възрастта на последното ) са обсъждани при определянето му. В решението по т.д.№ 301/2019г. на ВКС, ІІ ТО е взето предвид различно и специфично обстоятелство по чл. 52 ЗЗД, а именно, че ищцата е изгубила едновременно и двете си деца, съответно на 19 и 16 години. Въпросът относно критериите за определяне наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение, и починалия близък родственик няма характеристиките на правен. Това е така, защото фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една емоционална връзка е трайна и дълбока по смисъла на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17/16.03.2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т. о., решение 45/10.05.2021 г. по т. д. № 370/2020 г. на ВКС, II т. о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина /решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 43/27.04.2022 г. по т. д. № 597/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 50122/09.01.2023 г. по т. д. № 1481/2021 г. на ВКС, II т. о. /. В решение № 50020/09.03.2023 г. по т. д. № 1439/2022 г. на ВКС, I т. о. е изтъкнато, че съвместното съжителство в едно домакинство на бабата и дядото със семейството на тяхно дете, тесният ежедневен контакт в тази роднинска общност, грижите и помощта, която възрастните осигуряват за своите внуци, без да изместват и заместват родителите, са все обичайни обстоятелства и страни от живота на традиционното българско семейство. В този смисъл са и решение № 50177/21.12.2022 г. по т. д. № 2134/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50154/18.01.2023 г. по т. д. № 1918/2021 г. на ВКС, II т. о. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и като е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, е преценил, че установените от тях факти и обстоятелства не доказват съществуването на дълбока емоционална връзка между ищцата и починалия, която надхвърля обичайната такава между баба и внук. Несъгласието на ищцата Т. с този извод е довод за неправилност на въззивното решение и като такъв не подлежи на обсъждане във фазата по допускане на касационно обжалване. Първият въпрос на касатора ответник - за задължението на въззивния съд при постановяване на решението по спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, е принципно обуславящ за изхода на всяко дело, но в случая не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС. Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. С обжалваното решение цитираните разрешения са съобразени изцяло. Преценени са всички относимите към спора доказателства, а в мотивите си съдът се е произнесъл по всички доводи във въззивната жалба на ответника. Оплакванията за неразглеждането им „в нужната пълнота“ и за неправилна преценка на доказателствата, са такива за неправилност на въззивното решение и то бланкетно заявени, поради което не обосновават допускане на касационно обжалване. Вторият поставен от касатора ответник въпрос е идентичен с поставения от ищците първи въпрос - за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 432 КЗ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. За него важи напълно изложеното вече по – горе. Следва да се добави, че несъгласието на касатора ответник с отказа на въззивния съд да съобрази при прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД обстоятелствата кога ищците са възнамерявали да се върнат от чужбина и че имат ново дете, което ги прави щастливи, не е основание за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос на касатора ответник - за приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, нито с практиката на ВКС. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК ответникът е препратил към касационната си жалба, с която заявява, че поведението на пострадалия, изразяващо се в пътуване в автомобил, управляван от тежко алкохолно повлияно и неправоспособно лице и без да се използва обезопасителна система по чл. 137б от ЗДвП, е съпричинително. Изхождайки от факта, че пострадалото дете е на година и седем месеца и е пътувало непридружено от родителите си, въззивният съд ( в съответствие с разрешение по чл. 290 ГПК, дадено с решение № 44/23.06.2020г.по т.д.№ 1879/ 2019г.,ВКС, ІТО) е приел, че превозването му в автомобила без детско столче е резултат на противоправното поведение на водача на лекия автомобил, поради което не е налице съпричиняване. Другото, изтъкнато като допринасящо за увреждането, поведение на пострадалия - пътуване в управляван от тежко алкохолно повлияно и неправоспособно лице автомобил, може да бъде определено като рисково и така, обуславящо приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, ако пострадалият пътник е знаел, че водачът е употребил алкохол / не притежава валидно свидетелство за управление на МПС или е било възможно да узнае за тези обстоятелства при проявена нормална грижа. Във всички случаи знанието предполага увреденият да е в състояние да формира правно валидна воля, което е изключено за казуса, тъй като пострадалият е малолетен, на 1г. и 7 месеца. В този смисъл са мотивите на първата инстанция, към които въззивният съд е препратил. Това разрешение не попада в приложното поле и съответно не противоречи на т.7 на ППВС № 17/18.11.1963г., според която, когато малолетно дете допринесе за настъпване на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая, следва да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно. Четвъртият въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Той съдържа условие, което не е било прието от въззивния съд – делинквентът да не е имал законно основание да управлява автомобила. Съдът е приел обратното – че такова законово основание е налице, тъй като ТЛП е ползвател на автомобила и последният не е бил отнет противоправно от собственика му. Несъгласието на касатора с така приетото е довод за неправилност на въззивното решение, който не подлежи на обсъждане във фазата по чл. 288 ГПК. Петият въпрос на касатора ответник няма претендираното значение за изхода на спора. Въззивният съд е определил началния момент, от който застрахователят дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди съобразно приложимите разпоредби на Кодекса за застраховането и е отрекъл приложението на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. за казуса, тъй като негови адресати са частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране, какъвто застрахователното дружество не е. Отделно от това, посочената разпоредба не е била част от действащото обективно право към момента, от който е присъдена законна лихва - 19.12.2019 г. и поради това също е неприложима към спорното правоотношение. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО