Определение № 1017 от 09.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4723/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. К., чрез адв. П. К., срещу въззивно решение № 323 от 27.06.2022 г. по в. т. д. № 738/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта с която е отменено решение № 260224 от 27.05.2021 г. по т. д. № 246/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която Застрахователна компания „Лев Инс“ АД е осъдена да заплати на А. К. К. законна лихва върху главницата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и стрес, вследствие на получените телесни увреждания при настъпило ПТП на 19.08.2017 г., считано от 22.05.2018 г. до окончателното плащане, като вместо това в тази част Застрахователна компания „Лев Инс“ АД е осъдена да заплати на А. К. К. законна лихва върху главницата, считано от 22.08.2018 г. до окончателното плащане. Въззивното решение в потвърдителната част е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/„Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „гражданска отговорност“ на осн. чл. 429 КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от застрахования, респ. пострадалия до изплащане на обезщетението, респ. от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя?“ – сочи се противоречие с решение № 128 от 04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на I т.о. на ВКС; 2/„Приложима ли е правната норма на чл. 429, ал. 3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице и предвид установено задължение за делинквента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събитие, за застрахователя по задължителна застраховка ГО на автомобилистите, възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застрахователното събитие и като се отчете, че чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ? – твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ „По отношение на правилността на акта, ограничен ли е въззивният съд от посочените в жалбата основания когато не следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти? Извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество, въззивната инстанция проверява ли законосъобразността извън посочени във въззивната жалба възражения за обоснованост?“ – сочи се противоречие с решение № 14 от 07.02.2014 г. по т. д. № 1130/2013 г. на II т.о. на ВКС. Ответната страна по жалбата Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, чрез адв. Д. Т., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че производството пред Старозагорския окръжен съд е било образувано по предявени от А. К. К. против Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск за сумата, след допуснато изменение на иска, от 200 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди – физически, психически и емоционални болки, страдания и неудобства, вследствие получените травматични увреждания, причинени от ПТП на 19.08.2017 г., заедно със законната лихва върху главното вземане, смятана от 27.08.2017 г. до окончателното ѝ изплащане. Посочил е още за установено по делото, че на 19.08.2017 г., около 16:20 ч. по пътя между [населено място] и [населено място], при управление на мотоциклет водачът Т. С. в нарушение на правилата за движение навлязъл в насрещната лента, загубил контрол върху управлявания мотоциклет, който бил изваден от равновесие и паднал на пътното платно, вследствие на което возещата се на мотоциклета А. К. К. паднала на асфалта, от което получила различни травматични увреждания. Съдът е намерил за безспорно установено, че вина за настъпилото ПТП има водачът на мотоциклета Т. С., който, с одобрено по протокол № 126 от 19.07.2019 г. по нохд № 323/2019 г. на Карловския районен съд споразумение, е признат за виновен за описаното деяние и му е наложено съответното наказание; че собственикът на мотоциклета към деня на произшествието е имал сключен договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответното дружество; че вследствие от удара ищцата е получила счупване на външния кондил на лявата бедрена кост, открито счупване на лявото коленно капаче, разкъсно-контузна рана на лявото коляно с кожен дефект. Въззивният състав е приел, че определяйки размера на дължимото обезщетение, Старозагорският окръжен съд се е съобразил с установените по делото обстоятелства, относно характера и степента на понесените от К. болки и страдания, които са определящи за размера на обезщетението. Намерил е още, че първоинстанционният съд е отчел, че причинените на пострадалата от процесното ПТП травматични увреждания се характеризират със сравнително висока тежест; взел е предвид и полученото обезобразяване, изразяващо се в големи и дълбоки белези по кожата на лявото коляно; отчел е установените с помощта на съдебнопсихологическата и съдебно-психиатричната експертиза негативни последици върху психическото и емоционално състояние на ищцата и произтичащите от това неудобства и ограничения от личен, битов, трудов и социален характер; взел е предвид младата възраст и трудоспособност на ищцата. При тези данни съдът е установил, че решаващите изводи на Старозагорския окръжен съд в горния смисъл са обосновани и правилни, поради което ги е споделил напълно. В тази връзка въззивната инстанция е преценила като неоснователни както оплакванията на ищцата за занижаване на присъденото обезщетение и за несъответствие на действителния размер на претърпените неимуществени вреди, така и доводите на ответника в обратния смисъл – че размерът на присъденото обезщетение бил завишен. Въпреки че първоинстанционният съд не е обсъждал конкретните социално-икономически условия в страната, с оглед определяне на справедлив размер на обезщетението, въззивният съд е преценил, че и спрямо този фактор обезщетението не е занижено. Формирал е извод, че не е налице съществена промяна в социално-икономическите условия или в стандарта на живот през 2017 г. спрямо предходните, която да обусловят необходимостта от по-високи размери на застрахователните обезщетения спрямо предходни периоди и за аналогични случаи. Въззивният съд не е възприел и довода за наличие на принос от страна на пострадалата за настъпване на вредите. След отчитане на общите и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на претърпените от А. К. неимуществени вреди, въззивният състав е преценил, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер от 50 000 лева съставлява справедлив паричен еквивалент за тяхното възмездяване. Съдът е намерил за основателно възражението на ответника относно началната дата на дължимата мораторна лихва. Посочил е, че разпоредбата на чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 3 КЗ, съобразно с която Старозагорският окръжен съд е определил датата на падежа, не е приложима в отношенията, произтичащи от гражданската отговорност на автомобилистите, за които е предвидена специалната норма на чл. 497, ал. 1 КЗ. Отчел е, че съгласно тази разпоредба, застрахователят дължи лихва за забава върху застрахователното обезщетение, считано от по-ранната от двете дати: изтичането на 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ или от изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ – тримесечен от предявяване на претенцията пред застрахователя. В случая е отбелязал като безспорно, че при предявяване на застрахователната претенция 22.05.2018 г. не са представени необходимите доказателства, касаещи основанието и размера на претенцията, поради което е приложима нормата на чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ, като началният момент на дължимост на законната лихва е 22.08.2018 г. Обобщил е, че от тази дата следва да се присъди законна лихва върху главницата, след като се отмени решението в тази част. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава следното: Поставените в инкорпорираното в касационната жалба изложение първи и втори въпрос обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос за началния момент на дължимата лихва за забава в хипотезата на предявен иск по чл.432, ал.1 от КЗ от увреденото лице срещу застрахователя. Този въпрос съставлява общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е от значение за изхода на спора. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на въззивното решение с възприетото в решение № 128 от 04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на ВКС, ТК, І т. о., при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По третия поставен в изложението процесуалноправен въпрос, съдът ще вземе отношение при разглеждане на жалбата по същество. В обобщение: касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по наведените в изложението първи и втори въпрос, които обобщено от съда се свеждат до въпроса за началния момент на дължимата лихва за забава в хипотезата на предявен иск по чл.432, ал.1 от КЗ от увреденото лице срещу застрахователя.. Доколкото касаторът е освободен от заплащане на държавни такси по делото по реда на чл. 83 от ГПК, делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,