Определение № 100 от 16.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 689/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “КИДИЛИАН ХОЛДИНГ” ООД, Кипър, против решение № 94/28.11.2022 г. по в.т.д. № 152/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което след частични отмяна и респективно потвърждаване на решение № 13/12.04.2022 г. по т.д. № 12/2020 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, като краен резултат са отхвърлени осъдителните искове на “КИДИЛИАН ХОЛДИНГ” ООД против “АРГОС ЕНЕРДЖИ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], за сумата от 69 691,18 лева, представляваща неплатени допълнителни разходи по договор за спедиция от 19.01.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.09.2018 г. до окончателното й изплащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК за недопустимост на въззивното решение, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Излагат се доводи, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разпоредбата на чл. 269 ГПК извън предметния обхват на ограниченото въззивно производство по въпроси, с които не е сезиран във въззивните жалби. Аргументира се, че в същото време въззивният съд не е обсъдил наведените в жалбата на ищеца доводи. Обосновава се, че въззивният съд е посочил, че са основателни доводите на насрещната страна (ответника), че ищецът не е доказал извършването на допълнителни разходи, а такъв довод нямало в жалбата на тази страна, а твърденията са, че не били доказани основанията за допълнителни разходи. Поддържа се, че в отклонение от диспозитивното начало и в нарушение на чл. 269 ГПК въззивният съд е приел, че възложителят по договора за спедиция не е страна по договора за превоз и същият не го задължава с нищо; спедиторът е следвало да отчете придобитите по договора за превоз права на възложителя, който от своя страна да замести спедитора в задълженията на последния по договора за превоз, а ако не го замести, не е длъжен за заплаща разходите за превоза; спедиторът е длъжен да заплати превоза и допълнителните разходи и едва тогава, като отчете на възложителя, че ги е изплатил, да ги претендира от последния. Сочи се, че страните не спорят относно изпълнението на превоза и приемането на превозената стока, а само за дължимостта на допълнителните разходи по транспорта в Германия, които ответникът е поел задължение да заплати при установяването на тяхната дължимост със съответните документи. Направено е оплакване, че въззивният съд не е дал отговор на доводите във въззивната жалба, подадена от жалбоподателя “КИДИЛИАН ХОЛДИНГ” ООД. Посочва се, че ответникът дължи допълнителните извънредни разходи, както и за престоя на камионите, по силата на договора му с ищеца. Излагат се доводи, че поръчващият е длъжен да предостави средства за изпълнение на поръчката, т.е. при договор за спедиция да плати навлото и останалите разходи по превоза. Изтъкнато е, че при договора за спедиция нямало какво да се отчита относно договора за превоз, освен превозът да е извършен и товарът да е получен от възложителя. Аргументира се, че съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза ищецът е заплатил 10 000 евро – част от претендираните разходи, поради което не е обоснована констатацията на съда, че ищецът не бил заплатил нищо от допълнителните разходи.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да се произнася единствено в рамките на спорните въпроси, очертани от твърденията на страните, или е свободен да формира своите изводи, без да се ограничава от предмета на това, по което страните са заявили, че спорят в процеса?

По отношение на този въпрос се сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – решение № 176/08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да основе решението на всички доказателства по делото, както и да изложи съображения (мотиви) във връзка с всички факти, които са наведени като основание по иска?

По отношение на втория въпрос е посочено, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 176/08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о.; решение № 50/22.05.2019 г. по гр.д. № 1441/2018 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о.

3. В какво се състои отчетът на спедитора по спедиторския договор по чл. 361, ал. 2 ТЗ и има ли значение на отчет извършения превоз на стоката и факта на заплащане на навлото или тези обстоятелства са без значение при преценката дали спедиторът е отчел резултата от изпълнението на спедиционния договор? Във връзка с това, при извършен и приет превоз задължен ли е възложителят по спедиционния договор да заплати дължимите допълнителни разходи или не е длъжен, защото резултатът от изпълнението на спедиционния договор не му е отчетен?

По отношение на третия въпрос се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – решение № 44/31.03.2009 г. по т.д. № 447/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради твърдяно процесуално нарушение на чл. 269 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба “АРГОС ЕНЕРДЖИ” ЕООД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да отмени решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважена частично ищцовата претенция с правно основание чл. 356, ал. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ, и да потвърди същото в отхвърлителната част, е приел, че страните са обвързани от спедиционен договор, който е вид комисионен договор с правна уредба в чл. 361 - 366 ТЗ със съответно приложение на разпоредбите за комисионния договор (чл. 348 - 360 ТЗ). Намерил е, че задълженията за заплащане на допълнително възникнали разходи, които превозвачите са направили в изпълнение на договора за превоз, на основание чл. 349, ал. 1 вр. чл. 361 ТЗ са възникнали в правната сфера на спедитора и ако не възрази, същият дължи сумите по трите фактури, издадени от “А. спедишънс” ООД, и сумата към “Холеман България” ООД. Изложил е съображения, че за да бъде принуден възложителят да изпълни задълженията за заплащане на допълнителните разходи по договора за превоз и да плати директно на превозвача, респ. на подспедитора, е необходимо да е постигнато съгласие между възложителя ответник и ищеца по отчетната сделка, т.е. за заместване на спедитора в задълженията му. Посочено е, че такова съгласие липсва, а и такава претенция не е предмет на настоящото дело. Обосновано е, че, за да бъдат основателни предявените искове на спедитора на основание чл. 356, ал. 2 вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ за заплащане на направени разноски за изпълнение на поръчката, е необходимо, наред с другите предпоставки, такива разноски да са сторени, т.е. спедиторът да е изпълнил задължението си по чл. 349, ал. 3 ТЗ, поради което, след като спедиторът не е погасил претендираните от него задължения към “А. спедишънс” ООД и “Холеман България” ООД, той няма основание да получи тези суми от възложителя “АРГОС ЕНЕРДЖИ” ЕООД и предявените искове са неоснователни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за което съдът следи служебно. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Доводите на касатора, касаещи произнасяне на въззивния съд по невъведени с жалбата пороци за неправилност на първоинстанционното решение – отчитането на спедитора, съответно непроизнасяне по въведени такива, представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, ал. 3, предл. 2 ГПК, а не за недопустимост на решението. С оглед на горното не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така формулирания въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Относно обхвата на проверката на първоинстанционното решение, извършвана от въззивната инстанция по чл. 269 ГПК, е налице задължителна практика на ВКС в т. 1 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и константна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 14/07.02.2014 г. по т.д. № 1130/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 304/17.10.2018 г. по т.д. № 2776/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 14/03.05.2019 г. по т.д. № 937/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 4/09.05.2019 г. по т.д. № 26/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 186/23.12.2019 г. по т.д. № 649/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., и други). Приема се, че съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната му част. По отношение на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. В случая въззивният съд, в съответствие с правомощията по чл. 269 ГПК и с оглед поддържаното от въззивника ответник във въззивната жалба, че ищецът не е изпълнил задължението си да направи отчет за извършените действия и направените разходи и да представи оригиналните документи, удостоверяващи същите в договорения срок, е приел, че за да бъде принуден възложителят да изпълни задълженията за заплащане на допълнителните разходи по договора за превоз и да плати директно на превозвача, респ. на подспедитора, е необходимо да е постигнато съгласие между възложителя ответник и ищеца по отчетната сделка, каквото съгласие не е налице. Намерил е също, че са основателни оплакванията на ответника “АРГОС ЕНЕРДЖИ” ООД против решението в частта, с която претенциите са уважени, че ищецът не е доказал извършването на допълнителни разходи. Останалите доводи на касатора касаят съществото на спора и правилността на обжалваното решение, поради което не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното по първия правен въпрос не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора втори въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд като втора инстанция по същество е налице задължителна практика на ВКС в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е обсъдил приетите за относими към спора факти, доказателства и доводи на страните, и е намерил исковете за изцяло неоснователни. От касатора не са изложени конкретни негови доводи, по които не се е произнесъл въззивния съд, а общото препращане към въззивната жалба не може да бъде разгледано в настоящото производство по селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поради това по така формулирания правен въпрос не се обосновава наличие на въведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Поставеният от касатора трети въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен с т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същият налага преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, а втората част от въпроса предпоставя и преценка на правилността на въззивното решение. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното така формулираният трети въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсата на обосноваване на общия селективен критерий по третия въпрос изключва необходимостта от обсъждане на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас.

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване на въззивното решение на касатора не следва да се присъждат разноски.

Ответникът по касационната жалба претендира разноски за адвокатско възнаграждение, за плащането на което по банков път са представени доказателства съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното и предвид изхода на настоящото производство в полза на ответника следва да бъде присъдено претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лева.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,