Определение № 2022 от 06.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4310/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. Д. срещу решение № 815 от 14.06.2022 г., постановено по в.гр.д. № 803/2022 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260083 от 03.12.2021 г. постановено по гр. д. № 410 по описа за 2020 г. на Районен съд Първомай, с което е отхвърлен предявеният от А. И. Д. против П. И. К., М. И. А., Д. Г. Й., В. Г. А., М. В. Я., Н. В. В. и И. Н. В. за признаване за установено, че Решение № 14/11.04.2001 г. по гр. дело № 607/2000 г. по описа на Районен съд – Първомай е нищожно.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довели до неправилно приложение на материалния закон.Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

Представени са две изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в които касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1.Нищожно ли е съдебно решение и формира ли същото сила на пресъдено нещо в случай, че същото страда от тежки пороци и волята на съда не може бъде изведена поради абсолютна неразбираемост? Сочи се противоречие на изводите на съда с решение на ВС по гр.д. № 1311/1956г.; решение № 119/17.05.2013г. по гр.д. 1198/29012г. на ВКС, трето г.о.; решение № 248/11.06.2012г. по гр.д. № 572/2011г. на ВКС, четвърто г.о.; и решение № 100/07.08.2019г. по гр.д. № 2882/2018г. на ВКС, първо г.о.

2. Възниква ли правното качество на обекта на собствеността и има ли конститутивно действие решението по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, ако в диспозитива на решението липсва индивидуализация на земеделските земи по размер, категория, местоположение, граници и съседи, по отношение на които се претендира правото на собственост ? Поддържа се противоречие с ТР № 1/1997г. на ОСГК на ВКС.

3. Следва ли в мотивите и диспозитива на решение по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ съдът да констатира и посочи точната индивидуализация на земеделските земи, по отношение на които се претендира установяване правото на собственост, по размер, категория, местоположение и съседи ? Непосочването на точната индивидуализация на земеделските земи, по отношение на които се претендира установяване правото на собственост, по размер, категория, местоположение и съседи, представлява ли тежък порок и води ли до абсолютна неразбираемост на волята на съда? Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 672/07.03.2011г. по гр.д. № 1584/2009г. на ВКС, първо г.о. и решение № 842/02.12.2010г. по гр.д. № 2006/2009г. на ВКС, първо г.о.

4. Следва ли в диспозитива на решение по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ да се посочва конкретният момент, към който се установява правото на собственост на съответното лице върху конкретни земеделски земи- момента на одържавяването или включването в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация ? Непосочването в диспозитива на решение по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ на конкретния момент, към който се установява правото на собственост на съответното лице върху конкретни земеделски земи- момента на одържавяването или включването в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация, представлява ли тежък порок и води ли до абсолютна неразбираемост на волята на съда? Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/1997г. на ОСГК на ВКС.

5.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Поддържа се противоречие с ППВС № 1/1953г.; ППВС № 7/1965г.; ППВС № 1/1985г.; ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение № 212/01.02.2012г. по търг. д. № 1106/2010г. на ВКС, второ т.о.; решение № 17/23.07.2014г. по търг. д. № 811/2012г. на ВКС, второ т.о.; решение № 111/03.11.2015г. по търг. д. № 1544/2014г. на ВКС, второ т.о.; решение № 136/06.11.2015г. по търг. д. № 2483/2014г. на ВКС, второ т.о.; решение № 180/11.01.2016г. по търг. д. № 1618/2014г. на ВКС, второ т.о.; решение № 94/13.09.2016г. по търг. д. № 3768/2014г. на ВКС, второ т.о.; решение № 161/04.10.2016г. по търг. д. № 2220/2015г. на ВКС, второ т.о.; решение № 222/27.03.2018г. по търг. д. № 505/2017г. на ВКС, второ т.о.

6.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? Поддържа се противоречие с решение № 222/06.04.2017г. по търг. д. № 425/2015г. на ВКС, второ т.о.; решение № 134/30.12.2013г. по търг. д. № 34/2013г. на ВКС, второ т.о.; решение № 212/01.02.2012г. по търг. д. № 1106/2010г. на ВКС, второ т.о.; решение № 222/27.03.2018г. по търг. д. № 505/2017г. на ВКС, второ т.о.;

7.Трябва ли въззивната инстанция да направи свои фактически и правни изводи по всички въпроси, засягащи съществото на спора и въведените от страните доводи, а не само по тези, които прецени за определящи крайния изход на делото? По този въпрос се сочи противоречие с т. 19 от ТР № 1/2004г. на ОСГК на ВКС и решение № 672/07.03.2011г. по гр. д. № 1584/2009г. на ВКС, първо г.о.

8.В съдебното решение, с което се уважава иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, абсолютната неразбираемост на волята на съда в диспозитива на съдебното решение, касателно индивидуализацията на имотите и правата на страните в производството се отнасят до недопустимостта или неправилността на решението, или до неговата нищожност ? Годно ли е такова съдебно решение да породи присъщите на съдебния акт правни последици?

9.Недопустимо, неправилно или нищожно е съдебно решение по иск по чл.14, ал4 ЗСПЗЗ, в диспозитива на което липсва установяване/признаване принадлежността на правото на собственост на ищците, а вместо това по отношение на страните се установява „притежание“ на наследствени права? Създава ли се в този случай сила на пресъдено нещо за страните в исковото производство? Годно ли е такова съдебно решение да породи присъщите на съдебния акт правни последици?

10. Създава ли се сила на пресъдено нещо с конститутивно решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ при липса на индивидуализация на имотите по размер, категория, местоположение, граници и съседи, за които имоти се твърди, че са „притежание“ по наследствени права? Ако отговорът на предходния въпрос е отрицателен, то такова конститутивно решение нищожно, недопустимо или неправилно е ? Годно ли е такова съдебно решение да породи присъщите на съдебния акт правни последици?

По горните три въпроса се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

11.Допустимо ли е да се уважава иск за собственост при положение, че никога наследниците не са претендирали същите земеделски земи, не само като наследници, но и изобщо. Поддържа се противоречие с ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 11/01.02.2012г. по гр.д. № 166/2011г. на ВКС.

12 Дали отказът на въззивния съд да разгледа правопораждащите собствеността доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да ги анализира детайлно нарушава правата на жалбоподателя и не съставлява отказ от правосъдие? Сочи се противоречие с решение № 160/30.11.2018г. по гр.д. № 1598/2015г. на ВКС, второ г.о. и т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като се поддържа и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.

13. Пълната неяснота на съдебното решение не влече ли нищожност сама по себе си?

14. Допустимо ли е въззивният съд категорично да откаже да разгледа доказателствата по делото, въобще да не направи инстанционен контрол? Поддържа се противоречие с ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС решение № 11/01.02.2012г. по гр.д. № 166/2011г. на ВКС.

Поддържа се недопустимост на съдебното решение, като касаторът се позовава на решение № 160/30.11.2018г. по гр.д. № 1598/2015г. на ВКС, второ г.о.; решение № 121/08.11.2017г. по гр.д. № 4818/2016г. на ВКС, първо г.о. и определение № 197/04.10.2017г по гр.д. № 3472/2017г. на ВКС, първо г.о.

Ответниците по жалбата И. Н. В. и Н. В. В., чрез адв. И. М., са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират присъждане на разноските, направени в касационното производство.

Останалите ответници по касационната жалба не са подали писмени отговори.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от активно легитимирани като ищци по делото лица, срещу въззивно съдебно решение, подлежащо на касационен контрол по арг. от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.

За да потвърди решението на районния съд, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с решение № 14 от 11.04.2001 г. по гр. д. № 607/2000 г. на РС – Първомай е признато за установено по отношение на И. Д. А., че М. И. А., В. Г. А., Д. Г. Й. и М. Д. А., наред с него притежават наследствени права върху признатите му и възстановени с плана за земеразделяне земеделски земи с решение от 03.03.1993 г. по преписка № 532-04/24.02.1992 г. общо 49,3 дка земеделски земи в землището на [населено място], посочени като нива от 18. 000 дка в м. "Манда кър", 14. 000 дка в м. "Илишика", лозе от 1 дка в м. "Мал. дере", 3. 6 дка в м. "Карачалия", 3 дка в м. "Могилата“, лозе 2 дка в м. "Могилата", 4. 6 дка в м. "Горния бунар, въкъва", 1. 1 дка в м. "Върха", лозе от 1 дка в м. "Мал. дере" и 1 дка в м. "Илишика", като произтичащи от наследството на Д. А. Т., б. ж. на [населено място], Пловдивска област.

Решение № 14 от 11.04.2001 г. по гр. д. № 607/2000 г. на РС - Първомай е потвърдено с решение от 12.03.2002 г. по гр. дело № 1358/2001 г. на Окръжен съд – Пловдив, което е оставено в сила с решение № 470/14.05.2003 г. по гр. дело № 1201/2002 г. на ВКС.

Съдът е приел за установено също, че И. Д. А. е починал и е оставил за наследници децата си - ищеца А. Д. и П. И. К.. М. Д. А. е починала и е оставила за наследници Н. В. В., М. В. Я. и И. Н. В..

При така приетото за установено, съдът е направил извод за неоснователност на предявения иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожността на решение № 14 от 11.04.2001 г. по гр. д. № 607/2000 г. на РС– Първомай. Изложени са мотиви, че нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване.

За неоснователен е счетен доводът на ищеца, че решението на РС – Първомай е нищожно поради абсолютна неразбираемост на изразената от съда воля - липсва необходима конкретизация на процесните земеделски земи и на припадащите се на страните наследствени квоти. Въззивният съд е посочил, че атакуваното съдебно решение е с ясно изразена воля от съда за уважаване на иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, с който са признати правата на ищците, заедно с тези на ответника по него, върху конкретно възстановени недвижими имоти по наследство от Д. А. Т.. По същество наведените доводи за обосноваване на твърдението за абсолютната неразбираемост на волята на съда касателно индивидуализацията на имотите и правата на страните са относими към евентуалното нарушение на процесуалноправните и материалноправни норми при постановяване на съдебното решение, които имат отношение към неговата евентуална недопустимост или неправилност, но не и към нищожността му.

Съдът е посочил, че доводите относно принадлежността на правото на собственост върху имотите са относими към евентуалната неправилност на решението. Разглеждането на тези доводи би довело до нарушаване на основните принципи в гражданското правораздаване и до дерогиране на установения в ГПК процесуален ред за обжалване на съдебните решения и би означавало отново да се пререши гражданскоправния спор, което е процесуално недопустимо. По тези съображения е прието, че коментираните от жалбоподателя доказателства и обстоятелства, не следва да бъдат разглеждани по същество, доколкото това би означавало да се извърши извънистанционен контрол на правилността на решение № 14 от 11.04.2001г. В заключение е направен извод, че не се установяват сочените от ищеца пороци на оспорения съдебен акт. Съдът е констатирал, че решението не е нищожно и на останалите основания – изготвено е в писмена форма, постановено е в рамките на правораздавателната власт на съда и е подписано от съдията, който го е постановил.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Въпросите по т.1 и 13 от изложението са във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, че решение № 14 от 11.04.2001 г. по гр. д. № 607/2000 г. на РС– Първомай не страда от пороци, които биха могли да обуславят извод за неговата нищожност – постановено е в писмена форма от надлежен орган, функциониращ в законен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, подписано е и има необходимото съдържание по чл. 236, ал. 1 ГПК, като волята на съда е изразена по ясен и разбираем начин. По въпроса кои пороци на съдебния акт водят до нищожността му е налице трайна практика на ВКС /ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК; решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 г., IV г. о., решение № 60138 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 723/2021 г., II г. о.,решение № 318 от 29.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2009/2013 г., III г. о., вкл. и посочената от касатора - решение № 248 от 11.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 572/2011 г., IV г. о., решение № 100 от 7.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2882/2018 г./, според която нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписано или е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 г., IV г. о. подробно е разяснено, че нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В тези случаи - на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната практика на ВКС, като е приел че искът за прогласяване нищожност на влязлото в сила решение е неоснователен, а доводите на ищеца в исковата молба и във въззивната му жалба се отнасят до правилността на решението, чиято нищожност се иска да бъде установена, и съдът не разполага с правомощието да се произнася по тях. Следователно по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване.

Касаторът поддържа и противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 119 от 17.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2012 г., III г. о., каквото противоречие не е налице, защото в посоченото решение на ВКС е разгледан случай за постановено решение от незаконен състав, а в настоящия случай исковата молба не е основана на доводи за незаконност на съдебния състав, постановил решение № 14 от 11.04.2001 г. по гр. д. № 607/2000 г. на РС– Първомай.

Предвид приетото в т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, поддържаното от касатора противоречие с решение на ВС по гр.д. № 1311/1956г. не може да обоснове допускане до касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите, формулирани в т.2,3 и 4 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Както вече се посочи според трайната практика на ВКС нищожно е решението на съда, когато се констатира абсолютна неразбираемост на волята на съда и тази воля не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Другите пороци на съдебния акт не водят до неговата нищожност, като защитата срещу тях е по реда на инстанционния контрол. Ако решението е постановено по нередовна искова молба – при липса на достатъчна индивидуализация на спорното право, то същото би било недопустимо, като тази недопустимост може да бъде релевирана по предвидения процесуален ред за обжалване на решението, но не води до неговата нищожност. В случай, че е налице непълнота на решението, страните разполагат с правото по чл. 250 ГПК да искат допълването му, а ако е неясно, то същото подлежи на тълкуване – чл. 251 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и е приел, че по същество наведените доводи за обосноваване на твърдението за абсолютната неразбираемост на волята на съда относно индивидуализацията на имотите и правата на страните са относими към евентуалното нарушение на процесуалноправните и материалноправни норми при постановяване на съдебното решение, които имат отношение към неговата евентуална недопустимост или неправилност, но не и към нищожността му.

Посочените от касатора решение № 842 от 2.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2006/2009 г., I г. о. и решение № 672 от 7.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о. не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, защото и по двете дела не е разглеждан въпросът за нищожността на решение по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.

Не се констатира противоречие и с Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС, в което няма произнасяне по въпросите за задължителното съдържание на решение, постановено по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и в кои случаи такова решение е нищожно.

Петият, шестият, седмият и четиринадесетият правни въпроси, по които се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка намира за установени и въз основа на какви доказателства. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Касаторът не е посочил кой точно негов довод и кое доказателство, касаещи предявения иск за установяване нищожност на съдебно решение, са останали необсъдени. Тук следва да се акцентира, че въззивният съд е дължал преценка на доказателствата, относими само към правния спор, с който е бил сезиран, а не и тези по спора, разрешен с влязлото в сила решение, установяването на чиято нищожност е поискана.

Не следва да се допуска касационно обжалване по въпроси № 8,9 и 10, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. По тях касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, без в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК да е обосновано наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, ако е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или при настъпили промени в обществените условия или в законодателството, налагащи промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В случая касаторът не е изложил аргументи защо произнасянето от ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Наред с това, както вече се посочи във връзка с първия правен въпрос, относно пороците на съдебния акт, водещи до нищожността му е налице трайна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Конкретизацията на въпросите, че те са досежно решение, постановено по иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, не е достатъчно, за да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото формираната съдебна практика за нищожността на решенията е относима за всички искове, вкл. и този по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ.

Въпросите по т. 11 и 12 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са правни въпроси по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение може да се допусне до касационен контрол, ако въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил решаващите му изводи. В случая предмет на разглеждане от въззивния съд е бил иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК, за който съдът е приел, че е неоснователен, като поставените от касатора въпроси не са във връзка с разгледания и разрешен от въззивния съд спор, а касаят правилността на решението, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, т.е. те не са изведени от мотивите на обжалваното въззивно решение. Следователно не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Върховният касационен съд намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на ОС - Пловдив: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1000 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение