Определение № 60658 от 14.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1213/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и от адв. Г. М. – пълномощник на И. Р. Д., против решение № 12156/21.10.2020 г., постановено по в. гр. д. № 4251/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 228/25.06.2019 г. по гр. д. № 193/2019 г. на Окръжен съд - Перник в частта, в която е отхвърлен иска за заплащане обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 13 000 лв. до 15 000 лв. и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Р. Д. още 2000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда по нохд № 2013/2011 г. на Окръжен съд - Перник, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.03.2016 г. до окончателното изплащане и е потвърдено решението в останалата част – за отхвърляне на исковете до пълните им размери – 50 000 лв. неимуществени вреди и 3 000 лв. имуществени вреди. Ищецът И. Р. Д. обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени исковете му до пълните им размери от 50 000 лв. за неимуществените вреди и 3000 лв. за имуществените вреди, а ответникът по исковата молба Прокуратурата на Република България в частта, с която е осъденa да заплати на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 15 000 лв.. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, който е разрешен в противоречие със задължителната практика, изразена в ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и по въпроса – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, за който се позовава на противоречие с решения постановени по реда на чл. 290 ГПК. В касационната жалба на И. Р. Д. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон при определяне размера на вредите – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материално-правния въпрос – как следва да се прилага принципа за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Позовава се на противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 163/01.07.2016 г. по гр. д. № 411/2016 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Касационната жалба на И. Р. Д. е недопустима в частта по иска за обезщетение за имуществени вреди с цена 3000 лв., тъй като е под предвидения праг за допустимост до касационно обжалване от 5000 лв. за граждански дела, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и следва да бъде оставена без разглеждане в тази част. По делото е безспорно установено, че ищецът е заемал длъжността Областен управител на гр. Перник; че на 10.02.2011 г. по досъдебно производство 22/2009 г. по описа на Окръжен следствен отдел към Окръжна прокуратура Перник е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 282, ал. 2 във връзка с ал. 1 НК и по чл. 220, ал. 1 НК, затова, че на 26.02.2009 г. в качеството на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – Областен управител на областна администрация - Перник е превишил правата си по чл. 31, ал. 1, т.1 и т. 2 от Закона за администрацията, като е издал писмено становище за целесъобразност на извършване на замяна на имот частна държавна собственост с имот частна собственост като имал за цел имотна облага за другиго- търговско дружество, която облага била в размер на 1 502 630 лв. от което са настъпили значителни вредни последици за държавния бюджет в същият размер, както и, че на 26.02.2009 г. и на 09.03.2009 г. в същото качество на Областен управител на областна администрация - Перник съзнателно сключил неизгодна сделка, а именно посочената замяна на недвижими имоти, от която сделка настъпили значителни вреди за областната администрация; че е бил номиниран за народен представител и областен управител през 2013 г. от БСП, като си направил отвод; както и, че с присъда по нохд 213/2011 г. на Окръжен съд - Перник, влязла в сила на 09.04.2014 г. ищецът е оправдан по повдигнатите му обвинения. По спорните въпроси въззивният съд е приел,че не се установява неразумен срок на наказателното производство. С постановление от 10.02.2011 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 282, ал. 2 вр. ал. 1 и по чл. 220, ал. 1 НК. Не е взета мярка за неотклонение, като на същата дата ищецът е разпитван. Впоследствие е разпитван на 23.02.2011 г. Обвинителен акт е внесен в съда на 07.06.2011 г. и е образувано нохд 213/2011 г. на Окръжен съд - Перник, като докладчикът е насрочил делото за 07.09.2011 г. Проведени са 11 заседания, след което е постановена оправдателна присъда. Депозиран е протест от Прокуратурата и на 14.05.2013 г. е образувано внохд 471/2013 г. на Софийски апелативен съд, насрочено за 28.06.2013 г., когато е приключило. Постановено е решение на 19.11.2013 г., с което е потвърдена оправдателната присъда, което отново е протестирано от Прокуратурата и на 21.01.2014 г. е образувано кнохд 134/2014 г. на ВКС, насрочено за 07.03.2014 г, когато е приключило и на 09.04.2014 г. е потвърдено решението на Софийски апелативен съд. При повдигнати обвинения за две тежки престъпления, същото е продължило около три години, като досъдебното производство е водено около 4 месеца. Съдебната фаза е приключила на три инстанции за по-малко от три години. Провеждането на единадесет заседания на първа инстанция се е наложило поради нуждата от събиране на доказателства, като някои от отлаганията са наложени от липсата на изготвено заключение по допуснатата експертиза или поради издирването на свидетели. За едно от заседанията самият И. Р. Д. е бил болен. Изложил е, че в случая следва да се отчетат естествените презумптивни вреди, които ищецът е претърпял – страх от осъждане, стрес, унижение, накърняване на честта и достойнството му от обвинение в престъпления с висока степен на обществена опасност, нарушение в социалните отношения, които негативни усещания следва да се приеме, че са в значителен интензитет, предвид липсата на данни за престъпно минало на ищеца. Преценявайки свидетелските показания е приел за доказани и по-големи от презумптивните вреди – преди обвинението ищецът е бил уважавана личност и се е ползвал с висок авторитет,а след като незаконното обвинение се е разчуло, за което в голяма степен е съдействало медийното му отразяване, обществената нагласа в част от обществото се променила, говорело се, че няма дим без огън, появило се подигравателното прозвище „И. Д. – ч.“; сред партийните му другари е имало и негативни нагласи; тази промяна в общественото мнение относно човек, който преди това се е ползвал с уважение и е заемал висок държавен пост – Областен управител, е довело до чувство на унижение от засегнатите му чест и достойнство; Д. и семейството му са спрели да контактуват с приятели и роднини, нарушен е бил установеният ритъм на социалният им живот. Приел е за неустановено обаче трайно и повсеместно негативно отношение към ищеца,тъй като и двамата разпитани свидетели са заявили, че са вярвали в невинността му. Д. е бил лишен от хобито си – лов, тъй като в резултат на незаконното обвинение му е било отнето ловното оръжие – неизбежна последица на това обвинение съгласно чл. 155, ал. 1 от Закон за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия, поради което е приел за неоснователно оплакването на Прокуратурата, че не отговаря за отнемането на ловното оръжие. Начало на причинната връзка е поставено с повдигането на незаконното обвинение именно от Прокуратурата ,което е било поддържано през целия период на воденото наказателно производство. През 2013 г. и 2014 г. И. Р. Д. е бил включен в листата на БСП за народни представители, както и е бил отново номиниран за Областен управител, но си е направил отвод от двете кандидатури, тъй като е смятал за неподходящо да се бори за двете позиции, при положение, че е имал качеството обвиняем и подсъдим. Въззивният съд е приел за основателно оплакването на Д., че първоинстанционният съд неправилно е приел, че понеже оттеглянето е въпрос на личен избор, то същото не е в причинна връзка с незаконното обвинение. Изложил е, че разпитаните свидетели установяват, че мотивите за оттеглянето са само и единствено воденото наказателно производство,както и чувството на непълноценност и недостойнство, което ищецът е имал заради повдигнатите обвинения,за да се бори за подобни високи позиции. Вярно е, че изборът да се оттегли е бил негов и не е имало законова забрана да участва в изборите, но не може да не бъде отчетен мотивът за този избор. В същото време обаче е посочил, че няма доказателства политическата кариера на Д. да е изцяло прекратена вследствие на незаконното обвинение. Макар същото да е повдигнато през 2011 г., той очевидно все още се е ползвал с достатъчно доверие от съпартийците си, за да го издигнат през 2013 г. и 2014 г. като кандидат за народен представител и областен управител, още повече, че на всички инстанции е бил оправдан по повдигнатите му обвинения. За да определи справедливия размер на обезщетението съдът е приел, че предвид възрастта на пострадалия в периода на започването на наказателното производство (50 г.) – възраст, когато човек е социално активен; характера и интензитета на причиненото му увреждане, установения вид и интензитет на претърпените емоционални и психически страдания и дискомфорт; че на същия са били повдигнати обвинения за тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК в качеството му на длъжностно лице, за които е било предвидено наказание „лишаване от свобода” в значителен размер – от една до шест, съответно – до осем години; обстоятелството, че обвинението е било медийно разгласено; че незаконното обвинение е прекъснало за известен период политическата кариера на ищеца, както и го е възпрепятствало да упражнява хобито си „лов“; обстоятелството, че обвинението е внесло напрежение в семейните отношения на ищеца; времетраенето на настъпилите вреди, в т. ч. и с оглед продължителността на наказателния процес – около 3 г. и явяване на 11 съдебни заседания, която не излиза извън рамките на разумния срок за водене на наказателен процес; че ищецът е бил оправдан на три инстанции; фактът, че на ищецът е била взета мярка за неотклонение „подписка” и то едва в съдебната фаза на процеса, която в минимална степен се е отразила на ежедневието му, липсата на данни незаконното обвинение да има траен негативен ефект върху здравето, в личния и социален живот на ищеца, при съобразяване икономическите условия в страната към 2014 г. доказаните неимуществени вреди на ищеца ще бъдат репарирани с обезщетение в размер на 15 000 лв.,т.е присъдил е допълнително още 2 000 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от касаторите въпроси. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България Поставеният първи правен въпрос, макар и формулиран общо не е разрешен в противоречие възприетото в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и с константната практика на ВКС, съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва. Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора - Прокуратура на РБ противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Следва да бъде посочено, че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС. Поставеният материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. По касационната жалба на И. Р. Д. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения материалноправен въпрос как следва да се прилага принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ. Въпросът е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди не е в противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г., според което се включват винаги конкретни факти предвид стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен това по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.