Определение № 166 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3345/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 105770/13.08.2020 г. на А. Н. Г. и Н. А. Г., чрез адв. П. М., срещу въззивно решение № 58/15.07.2020 г. постановено по възз.т.д. № 76/2020 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 552/10.01.2020 г. по т.д.№ 483/2019 г. на Бургаския окръжен съд. С първоинстанционното решение касаторите са осъдени, на основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 231, ал. 2 ЗЗД, да заплатят на „Андонови” ООД сумата 18 098.26 лв., представляваща стойността на извършени от дружеството подобрения в имота им - масивна сграда с площ от 20.60 кв.м (част от автомивка), настилка с базалтови плочи, ограда, инфраструктура към автомивка и тръбен кладенец (сонда), като за останалата част до пълния предявен размер от 65 933 лв. (след направен частичен отказ от иска) претенцията е отхвърлена. В изложението на жалбоподателите допускането на касационното обжалване е аргументирано с основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по множество въпроси. Първата група въпроси са поставени в контекста на оплакването, че и двете инстанции не са обсъдили доводите в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, че тръбният кладенец (сонда) не попада в имота на касаторите и не са назначили техническа експертиза за установяване на местоположението му. В тази връзка се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото по т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 186/ 23.01.2019 г. по гр.д.№ 1149/2018 г., I г.о., по въпроси, касаещи допустимостта да се събират нови доказателства пред въззивната инстанция, когато въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на изводите на първата инстанция и за допуснати процесуални нарушения във връзка с установяването на факти, които са от значение за правилното решаване на делото и за които е необходимо назначаването на експертиза. Втората група въпроси касаят оплакването за неправилна квалификация на иска, респ. за противоречие на въззивното решение с постановените решение № 120/01.07.2009 г. по т.д. № 21/2009 г., II т.о. и решение №316/07.11.2011 г. по гр.д. №1646/2010 г. III г.о. Формулираните въпроси са: основателен ли е иск по чл. 231, ал. 2 ЗЗД, когато заплащането на подобрения се претендира след прекратяване на договора за наем между страните; представляват ли претендираните от дружеството подобрения (масивни сгради, изпълнени като незаконни строежи) поправки по смисъла на цитираната разпоредба; ако са поправки по смисъла на чл 231, ал.2 ЗЗД, следва ли да се преценява грижата на добър стопанин от страна на наемателя; при доказана недобросъвестност на наемателя, дължи ли му се обезщетение и откога тече погасителната давност за такива вземания. Основанието по чл.280, ал.3, предл.3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение – се поддържа с доводи, че недобросъвестният наемател, изградил в наетия имот незаконни строежи, няма право на полезни разноски, тъй като построеното не увеличава стойността на имота. Ответникът по касационната жалба - „А.” ООД, чрез адв.Н. Д., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Производството по делото е образувано по претенцията на „А.” ООД срещу А. Н. Г. и Н. А. Г. за заплащане стойността на извършени подобрения от наемателя- ищец в използвания за търговска дейност (като автомивка) имот на наемодателите – ответници, представляващи: масивна монолитна сграда - автомивка, навес от стоманена конструкция, инфраструктура към автомивката - маслоуловител, канализация, отводнителни решетки и пречиствателно съоръжение, ограда, тръбен кладенец (сонда), пет павилиона, бетонова настилка. Установено е, че договорът за наем е сключен на 19.03.2012 г. за срок от пет години, който е изтекъл към момента на завеждане на иска и действието му не е продължено. Ответниците са оспорили иска, като са въвели твърдения за незаконност на извършеното строителство, за временен статут на постройките - преместваеми обекти за павилионите и останалите съоръжения; за принадлежност (местоположение) на тръбния кладенец (сонда) в съседен на техния имот; направили са и възражение за изтекла погасителна давност на вземането за подобрения, която според тях е започнала да тече от момента на извършването им. Проведено е производство по предварително обезпечаване на доказателствата, предмет на ч.гр.д. № 2785/2017 г. на Бургаския районен съд, приложено по настоящото дело. За да потвърди решението на първата инстанция, с което искът е частично уважен, апелативният съд е приел, че съгласно сключения между страните срочен договор за наем, имотът е отдаден на дружеството за осъществяване на търговска дейност и във връзка с това, по възлагане от наемодателите ищецът е предприел необходимите действия по въвеждането на имота в експлоатация като временен търговски обект (автомивка). Посочено е, че видно от договорните клаузи, страните са уговорили при прекратяване на договора за наем имотът да се върне на наемодателите в състоянието, в което е предаден, или ако са извършени подобрения, които поради трайния им характер не могат да бъдат отделени, стойността им да бъде приспадната от наемната цена. Стойността и срока за приспадане следвало да бъдат оформени в анекс, какъвто страните не спорят, че не е бил сключен. Обсъждайки събраните по делото доказателства и приетата в производството по обезпечение на доказателствата СТЕ, съдът е приел за отделими от терена металния навес над автомивката, отводнителна решетка и помпата от сондажа – за последните две е посочено, че липсват. Mасивната едноетажна постройка, сондата, павилионите, инфраструктурата към автомивката, както и бетоновата настилка е посочено, че са трайно прикрепени към земята и не подлежат на преместване. По отношение на павилионите е изяснено, че същите са с установен статут на незаконни строежи и има издадени заповеди за премахването им, тъй като вместо като преместваеми обекти, те са били изградени от наемателя като масивни монолитни конструкции. Досежно спорния тръбен кладенец и наведеното от ответниците във въззивната жалба оплакване за неправилно установяване факта на местоположението му, експертиза не е била назначавана в настоящото производство. Като доказателство въззивният съд е кредитирал издаденото разрешително за водовземане на подземни води от 17.09.2012 г. и на тази база е приел, че процесният кладенец се намира в имота на ответниците, респ. същите дължат заплащане на стойността му. Приетата в производството по обезпечаване на доказателствата допълнителна СТЕ, според която кладенецът не попада в имота на наемодателите, а местоположението му е в съседния имот, не е кредитирана от съда с мотиви, че и самият експерт не е бил категоричен в заключението си и е посочил нуждата от точно геодезическо заснемане. По отношение на заплащането на изградена от наемателя бетонна настилка е прието, че искането е неоснователно, тъй като е установено, че настилката е съществувала към датата на сключване на наемния договор. В заключение е посочено, че отношенията между държателя на имота и неговия собственик за подобренията, извършени в чуждия имот, се уреждат от договореното между страните, както и че незаконните строежи изградени в чужд имот не се обезщетяват като подобрения, освен ако собственикът на имота желае запазването им, а в случая такова желание липсва. По възражението за погасителна давност е прието, че тя тече от датата на прекратяване на наемното правоотношение. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, налице са предпоставки за допускане на касационното обжалване по първата група процесуални въпроси в изложението, касаещи възможността въззивният съд в условията на ограничен въззив да събира нови доказателства, когато въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд (неправилно установяване на факт), в т.ч. и за служебно назначаване на експертиза. Въззивното решение следва да се допусне до проверка за противоречие с приетото по т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивният съд е длъжен служебно, т.е. и без да има искане за това, да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с установяването на факти и за необоснованост на фактическите констатации, поставени в основата на първоинстанционното решение, които са от значение за решаването на спора, вкл. и когато е необходимо да се назначи експертиза. Втората група въпроси в изложението, касаещи основателността на иска, неговата квалификация и погасителната давност за вземането за подобрения, поставени във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не обуславят допускането на касационния контрол. Основателността на иска е изцяло въпрос по правилността на решението – чл.281, т.3 ГПК, която е предмет на проверка в производството по чл.290 ГПК, а не в селективната фаза по чл.288 ГПК. Цитираните решения на състави на ВКС, на които според касаторите въззивното решение противоречи, са неотносими. Решение №120/01.07.2009 г. по т.д. № 21/2009 г., II т.о. визира коренно различна от настоящата хипотеза, при която наемателят е изпълнил задълженията си по договора за наем с наемодателя да предаде имота в състоянието, отговарящо на ползването, за което е нает. Решение № 316/07.11.2011 г. по гр.д. № 1646/2010 г., III г.о също разглежда хипотеза, при която държателят извършва строителство вместо наемодателя по привеждане на имота в съответствие с предназначението, за което е нает (жилище), докато в настоящия случай наемодателят е отдал имота за търговска дейност, без същата да е индивидуализирана, респ. без да е посочено, че имотът по предназначение ще се ползва като автомивка. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,