Определение № 3528 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4412/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България против въззивно решение № 146 от 05.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 148/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 15 от 21.01.2024 г., постановено по гр. д. № 71/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, с което Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца Д. Х. Х. сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на наказателно преследване за извършване на престъпление по ДП № 349 ЗМ 300/2018 г. по описа на ОД на МВР – [населено място] и преписка № 3242/2018 г. по описа на РП – Стара Загора, частично прекратено с постановление от 14.05.2021 г. поради недоказаност на обвинението, както и за неоснователно обвинение, поддържано след изтичане на давността, изключваща наказателната отговорност, ведно със законната лихва, считано от 27.05.2021 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба въззивното решение се обжалва като неправилно. Поддържа се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е извършил преценка на всички правнорелевантни обстоятелства, поради което определеното обезщетение е завишено.

Към жалбата е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е ПАС да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да изложи мотиви за причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди? При липса на доказана причинно-следствена връзка изключва ли се отговорността на държавата? При наличие на едновременно съществуващо обвинение за деяния от продължаваното престъпление, за които не е прекратено наказателното производство, следва ли те се отчетат от решаващия съд при определяне размера на обезщетението на неимуществени вреди?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди хипотезите на чл. 5, ал. 1, ал. 2 ЗОДОВ при определяне крайния размер на обезщетението, като вземе предвид и доказателствата за съпричиняване от страна на пострадалия? Намалява ли се размерът на обезщетението в случай, че ищецът /пострадалият/ е допринесъл за увреждането?

3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид при определяне на обезщетението за вреди икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели на доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането и несъобразяването с тях основание ли е да се отмени въззивното решение изцяло или частично?

4. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимите от Прокуратурата разноски по чл. 10 ЗОДОВ за един адвокат относно адвокатско възнаграждение да се съобрази с решение по дело С-438/22 на СЕС и да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа и дали делото представлява фактическа и правна сложност?

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Д. Х. Х., чрез процесуалните му представители, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество, че подадената жалба е неоснователна и необоснована. Направено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. От фактическа страна е посочил, че от приложените по делото преписки по наказателни дела - НОХД № 479/2020 г., НОХД № 870/2020 г. и НОХД № 2004/2021 г. и трите по описа на РС – Стара Загора, са установени твърденията на ищеца, че срещу него е започнало наказателно преследване по ДП № 349 ЗМ 300/2018 г. по описа на ОД на МВР – [населено място] и преписка № 3242/2018 г. по описа на РП – [населено място]. Съдът е констатирал, че на 18.12.2019 г. ищецът е бил привлечен по образувано на 19.10.2018 г. досъдебно производство за това, че в периода от 19.04.2017 г. до 12.07.2017 г., в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице – началник областен отдел „Автомобилна администрация“ [населено място], в кръга на службата си, бил съставил официални документи – три броя пътни книжки, издадени от Министерство на транспорта и информационните технологии и съобщенията, Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, серия Б № 002927, серия Б № 002933 и серия Б № 2943, с вписано МПС „Рено Талия“, с рег. [рег.номер на МПС], в които удостоверил неверни обстоятелства с цел да бъдат използвани тези документи като доказателство за тези обстоятелства, а именно – на 19.04.2017 г., на 24.04.2017 г., на 02.05.2017 г., на 10.05.2017 г. и на 12.07.2017 г. удостоверил маршрут на автомобила, различен от действителния, установен с Джи Пи Ес справка – престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Съдът е установил, че с постановление от 14.05.2021 г. на РП – Стара Загора наказателното производство е било частично прекратено относно част от деянията, извършени на 19.04.2017 г., на 24.04.2017 г. и на 12.07.2017 г. Установил е, че с присъда № 38/27.10.2021 г., постановена по НОХД № 2004/2021 г. по описа на РС – Стара Загора, ищецът е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, за което е бил осъден на „пробация“, като присъдата е била потвърдена с решение № 2/10.01.2022 г., постановено по ВНОХД № 2734/2021 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора. Съдът е посочил, че след като е било отказано образуването на касационно производство, с последващо решение № 93/03.06.2022 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, постановено в рамките на извънинстанционния контрол по възобновяване на наказателни дела по дело № 173/2022 г., производството е било възобновено и са отменени изцяло въззивното решение и първоинстанционната осъдителна присъда и на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК наказателното производство е било прекратено. Съдът е отбелязал, че в мотивите към решение № 93/03.06.2022 г., постановено по наказателното дело за възобновяване, е прието, че извършеното от подсъдимия Х. е с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи от този вид, тоест деянието представлявало маловажен случай, което налагало преквалификацията му от чл. 311, ал. 1 от НК в по-леко по чл. 311, ал. 2 от НК, за което не следвало да носи наказателна отговорност, поради това, че след 10.11.2021 г. възможността да бъде реализирана тази отговорност е преклудирана от изтеклата абсолютна давност за това престъпление. Съдът е приел, че за периода от образуване на наказателното производство срещу ищеца – 19.10.2018 г. и от привличането му в качеството на обвиняем – 18.12.2019 г. до изтичане на давността – 10.11.2021 г. отсъстват предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за вреди по отношение на обвинението за останалите две деяния, за които наказателното производство не е било прекратено. Позовал се е на разрешенията на т. 8 от ТР № 3/22.04.2005 г., постановено по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГТК на ВКС, според което отговорността на правозащитните органи не следва да се ангажира за предприетите от тях действия до изтичането на давността, тъй като същите са били законни.

Съдът е определил, че спорът между страните е пренесен пред въззивната инстанция по въпроса за размера на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца вследствие на незаконното обвинение. Посочил е, че при определяне размера на обезщетението следва да бъдат отчетени всички обстоятелства, които имат връзка с тяхното причиняване. Приел е, че поддържаното от Прокуратурата незаконно обвинение е било с продължителност от общо около година и седем месеца – от 18.12.2019 г. до 14.05.2021г. – датата на частичното прекратяване на наказателното производство, извършено на основание чл. 243, ал.1, т.2 от НПК, както и за периода след изтичане на давността – 10.11.2021г. до 10.01.2022 г. Посочил е, че по отношение на обвиняемия/подсъдимия не е била взета мярка за неотклонение. Взел е предвид, че през периода на разследването ищецът неминуемо е претърпял неблагоприятни последици, изразили се в накърняване на душевното му спокойствие, чувство за лична чест и достойнство, уронване на авторитета му в обществото, колегите и близкия му кръг от роднини и приятели. От приетата по делото съдебно-медицинска експертиза е установил, че по време на наказателното производство ищецът е бил диагностициран с „остър ерозивен гастрит“, фактор за чието възникване е и претърпения стрес. Съдът не е установил наличието на причинна връзка между негативните емоционални преживявания на ищеца и развитието на гастроезофагиална рефлуксна болест, нито пък със заболяването „есенциална (първична) хипертония“, за което се е позовал на експертното заключение. Като опровергани от събраните доказателства – свидетелски показания и приложената справка за актуално състояние на „Азалия – 2015“ ЕООД, [населено място] съдът е отхвърлил и твърденията на ищеца, че в резултат на незаконно поддържаното срещу него обвинение не е могъл да си намери работа, като е установил, че ищецът е работил като консултант /управител/ във въпросната фирма.

В заключение, отчитайки от една страна, че повдигнатото обвинение не е било за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, но в качеството на длъжностно лице, липсата на мярка за процесуална принуда, продължителността на наказателното преследване е била кратка, като към момента ищецът е клинично здрав и е доказана трудовата му ангажираност, а от друга – че производството е имало и съдебна фаза, в която е била постановена осъдителна присъда, чието изпълнение е започнало, което е създало допълнителни негативни преживявания, съдът е определил за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение в размер на 5000 лв. Доколкото изводът му е съвпаднал с този на предходната инстанция, то първоинстанционното решение е било потвърдено.

Имайки предвид изложените в обжалваното решение мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съображенията за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Предвид посоченото, относими към решаващите изводи на въззивната инстанция са първият и третият въпрос, но същите не са били разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Само при доказана причинна връзка между предприетите следствени действия по образуваното срещу ищеца наказателно производство и претърпените от него вреди в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за дейност на правозащитните органи и на пострадалия се дължи обезщетение за неимуществените вреди, което съдът определя глобално по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД – така т. II от ППВС № 4/1968 г. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Във всеки конкретен случай съдът следва да вземе предвид обстоятелствата, водещи както до увеличаване, така и до намаляване на размера на обезщетението, съпоставим със средния, обичаен размер, съобразен със стандарта на живот в страната, както и със съдебната практика по сходни случаи.

В настоящия случай съдът е изпълнил задълженията си за излагане на подробни и последователни мотиви, основани на събрания по делото доказателствен материал, като е обсъдил и всички наведени от страните възражения и твърдения, както и значението им за размера на присъденото обезщетение. Изрично е посочил кои вреди са в причинна връзка с наказателното преследване и за кои такава не е била доказана в хода на процеса. Оплакванията в тази връзка касаят извършената от съда преценка на доказателствата по вътрешно убеждение и изводите му вследствие на тази дейност, поради което по-задълбоченото ѝ разглеждане и съответно ревизиране съобразно твърденията на касатора не е възможно на настоящия етап от производството пред ВКС по селекцията на касационните жалби. В тази връзка последиците от съобразяването или несъобразяването на конкретни обстоятелства касаят правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка преди допускане на касационното обжалване по същество.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по втори въпрос, тъй като не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради факта, че не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение - съдът въобще не е обсъждал въпрос, свързан със съпричиняване от страна на пострадалия. Поради това поставеният от касатора въпрос не е включен в предмета на спора по настоящото дело и съответно не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение. Доколкото по въпроса липсва общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, то съдът не дължи произнасяне и по специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Дори и да се приеме, че въпросът е правен по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, то не е налице противоречие с решение № 244/25.07.2013 г. по гр.д. № 1205/2012 г., IV г.о. на ВКС. В посоченото решение е прието, че съпричиняване по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ е винаги налице в случаите, когато пострадалият недобросъвестно се е набедил в извършване на престъпление, направил е неистински признания за авторството на престъплението или въобще недобросъвестно е предприел действия, даващи на разследващите органи законен повод за повдигането на обвинение. Настоящата хипотеза няма нищо общо с обсъжданата в решението, а и в изложението не се сочи в какво се изразява противоречието, направено е бланкетно позоваване на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.

Четвъртият въпрос е неотносим за изхода на спора по същество, тъй като съдържа оплаквания, свързани с присъдените с въззивното решение разноски. Решението в частта му за разноските има характера на определение, като законодателят е предвидил изричен ред на обжалването му, различен от този за обжалването на решението по същество. Предвид посоченото въпросът не следва да бъде разглеждан в настоящото производство.

С оглед изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Предвид изхода на делото на ответника по жалбата се следват разноски. От представените доказателства за извършването им обаче не може да се установи реалното им заплащане, което съгласно разрешенията на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, е условие за присъждането им. В договора за правна защита и съдействие не е посочено дали уговореното възнаграждение е платимо в брой или по банков път, като не са представени допълнителни доказателства, нито пък е налице клауза, сочеща, че договорът следва да се счита за разписка за заплащането на сумата.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение