Определение № 2668 от 01.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3421/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Ц. П. срещу решение № 919 от 01.07.2025 г. по в. гр. дело № 1928/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е отменено първоинстанционното решение № 2483 от 16.05.2023 г. по гр. дело № 15317/2021 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. Ц. П. срещу В. Г. Г., К. Н. К., К. С. М., В. А. Г., С. А. Г., В. М. Ч. и С. М. С. положителен установителен иск за собственост (основан на договор за дарение от 13.07.1993 г., обективиран в нотариален акт № 85, том LXXXX на Нотариус Д. Т. към НС при Втори районен съд, [населено място]) на 2/3 идеални части от поземлен имот с идентификатор *****.****.*** - място с площ 2944 кв. м. в урбанизирана територия, начин на трайно ползване ниско застрояване, при граници: поземлени имоти с идентификатори *****.****.***, *****.****.***, *****.****.***, *****.****.****, *****.****.***, *****.****.***, *****.****.****, *****.****.*** и *****.****.****. Със същото въззивно решение е прекратено исковото производство по „недопустимо съединен със заявление № 60959 от 27.09.2022 г. от регистратурата на СГС в условията на евентуалност между същите страни и същия обект на спорни права“ установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ГПК (основан на изтекла придобивна давност с начален момент от 1993 г.). Касаторката поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че е нарушен материалния закон – чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ при разрешаване на конкуренцията между правото на възстановяване на собствеността на ответницитие по силата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ отпреди кооперирането на земите и правото на собственост на правоприемниците на трети лица, които са придобили своите вещни права след обобществяването чрез надлежни правни сделки, в случая по силата на договор за замяна, сключен с ТКЗС през 1967 г. Счита, че нормата на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ е въведена с редакция към ДВ, бр. 122 от 19.12.1997 г., и доколкото е материалноправна има действие занапред. Поддържа, че тъй като разпоредителната сделка със заменения по договора с ТКЗС процесен имот е от 1993 г., т.е. преди отмяната на ЗТПС и преди въвеждането с новия чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ на право на земеделска реституция на такива, прехвърлени от ТКЗС на частни лица имоти, то е налице законова пречка за осъществяване на реституцията. Жалбоподателката твърди, че въззивният съд е допуснал множество нарушения на процесуалния закон, извършвайки необоснована преценка на заключенията на приетите технически експертизи, в съвкупност с писмените доказателства по делото, вкл. досежно записванията по представените нотариални актове, както и досежно идентичността на притежаваните от праводателите на ищцата и на ответниците имоти, при което е извел необоснования извод, че нотариалният акт, на който се позовава ищцата, не е за имота, който е описан в този нотариален акт. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният положителен установителен иск да бъде уважен. Претендира заплащане на сторените пред трите съдебни инстанции съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторката П. поставя следните въпроси: 1. „Какво е значението на записването в разписните листи към кадастралните планове и може ли съдът голословно, в противоречие с разпоредбата на чл. 2, ал. 5 ЗКИР да преодолее презумпция на закона, без наличие на оспорване на записването по разписен лист и без събрани доказателства, както и да пренебрегне заключението на вещото лице, без да изложи мотиви в това отношение като приеме, че извършените от администрацията записвания по разписните листи към кадастрален план и идентификация на поземлени имоти по представен нотариален акт, издаден и въз основа на скица от действащ план, е неправилна?“ и 2. “Има ли обратно действие нормата на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗ или тя следва да се прилага от момента на отмяната на ЗТПС и приемането й?“. По първия въпрос навежда хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, посочвайки че даденото разрешение в атакуваното решение е в противоречие с т. 4 ТР № 8/23.02.2014 г. на ОСГК; решение № 60171/20.12.2021 г. по гр. д. № 2334/2021 г. на ВКС, Първо г.о.; решение № 68/14.07.2015 г. по гр. д. № 7224/2014 г. на ВКС, Второ г.о.; решение №142/20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ВКС, Четвърто г.о.; решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г.на ВКС, Четвърто г.о., и решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, Четвърто г.о. По втория въпрос релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поддържайки че е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото в контекста на конкуренция на права, при което е необходимо да се тълкуват общите принципи на правото и да се преодолее едностранчивото тълкуване на сходни правни спорове. Същевременно навежда, че даденото разрешение по въпроса за действието във времето на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ в обжалвания съдебен акт противоречи на решение № 110/16.03.2012 г. по гр. д. № 174/2011 г. на ВКС, Първо г.о. Жалбоподателката релевира и очевидна неправилност, изразяваща се в превратно възприемане на доказателствата по делото, незачитане на неоспорени заключения на технически експертизи и извеждане на противоположни на дадените от съдебните експерти, неподкрепени с доказателства, изводи за липса на идентичност на придобития от ищцата по силата на договора за дарение от 1993 г. имот с процесния и за идентичност на реституирания на праводателите на ответниците имот с процесния. Поддържа също в контекста на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, че въззивният съд е отказал въобще да обсъди второто въведено в предмета на спора придобивно основание за ищцата – придобивна давност, основана на непрекъснато владение от 1974 г., по причина, че това основание е внесено късно за разглеждане – след депозираните отговори на исковата молба на ответниците и затова е възприето за недопустимо. Ответниците по касационната жалба – В. Г. Г., К. Н. К., К. С. М., В. А. Г., С. А. Г., В. М. Ч. и С. М. С. подават писмен отговор в срок, в който поддържат становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт и че касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което тя е допустима. Въззивният съд се е произнесъл по положителен установителен иск за собственост на горепосочения недвижим имот, основан на претендирано право на собственост, произтичащо от договор за дарение от 13.07.1993 г., по силата на който ищцата е надарена от леля си В. И. Т. с 2/3 ид. части от нива, находяща се в землището на[жк], [населено място], м. „Б. п.“, с площ от 3 дка, при граници: Т. К., А. П., Г. М. Д. и блок на ТКЗС, а по действащия неодобрен кадастрален план, съставляваща имот с пл. № ***, к.л. № ***, с площ от 3002 кв.м. П. на ищцата - В. И. Т. се е легитимирала като собственик на дарения имот с нотариален акт за собственост на недвижим имот, даден в замяна срещу имот, включен в блока на ТКЗС, съставен под № 109, том 6, дело № 1020/1993 г. на Нотариус Д. Т. към НС при Втори районен съд, [населено място], в който полученият в замяна имот е описан като нива, находяща се в землището на [населено място] - С., м. „Б. п.“, с площ от 3 дка и при граници: Т. К., А. П., Г. М. Д. и блок на ТКЗС. САС е счел, че въведеното евентуално основание за правото на собственост на ищцата след депозираните отговори на исковата молба от ответниците, но преди първото открито съдебно заседание по делото, а именно: придобивна давност с начален момент 1993 г., когато е сключен процесният договор за дарение, въведен като главно придобивно основание, е правно действие, което не обвързва както първоинстнационния, така и въззивния съд, с положителна преценка за наличие на обективно съединяване на искове по реда на чл. 210 ГПК, защото е недопустимо евентуално съединяване на искове чрез прибавяне на нов иск след размяна на съдебните книжа. По същата причина е посочил, че е недопустимо съединяване на искове за собственост при условие, че в срока по чл. 214 ГПК ищецът заяви ново придобивно основание към вече заявеното с първоначалната искова молба. С горепосочените правни аргументи, въззивният съд не е приел да разгледа евентуално наведеното от ищцата основание на иска й за собственост, като е прекратил в тази част исковото производство. Ответниците са оспорили и двете придобивни основания, релевирани от ищцата, противопоставяйки й право на собственост върху процесния имот, придобито на основание наследявяане по закон, земеделска реституция на основание чл. 10, ал. 13 вр. с ал. 7 ЗСПЗЗ и чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ и последващи разпоредителни сделки (продажба, дарение и др.). Те поддържат, че договорът за дарение от 1993 г., от който ищцата черпи права, не може да им се противопостави, защото съставлява разпореждане с придобит в замяна от ТКЗС имот, извършено след влизане в сила на ЗСПЗЗ, в която хипотеза възниква право на реституция за правоимащите на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ, което е реализирано с влезли в сила решения на компетентния орган по земеделска реституция. САС е приел въз основа на заключенията на техническите експертизи пред първата и въззивната инстанции (последното допуснато в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК), че процесният имот с идентификатор ******.****.*** съответства и е идентичен с имот с пл. № ..., к. л. № ... от кадастралния план на [населено място] от 1974 г.; че имот с пл. № ... е попълнен през 1981 г. в кадастралния план и че е бил обособен от площта на първоначално нанесения в кадастралния план имот пл. № ... - блок на ТКЗС. Намерил е според експертните заключения, че границите на имот с идентификатор *****.****.*** и на имот с пл. № *** съвпадат, с изключение на западната, като имот с пл. № *** е с по - голяма площ с 82 кв.м. Територията, в която попада процесният имот е урегулирана за първи път с регулационния план, одобрен през 2001 г. За процесния имот няма отреден самостоятелен УПИ, той попада в кв. 1, УПИ I – за парк, спорт и атракционни обекти. Процесният имот с идентификатор *****.****.*** е с площ 2944 кв.м., от която * кв. м. попадат в поземлен имот **** и **** кв.м. – в имот с пл. № ***. Въз основа на неоспорените заключения на техническите експертизи, решаващият съд е намерил за установено, че процесният имот с идентификатор *****.****.*** е частично идентичен с имот № **** от к. л. № *** от кадастралния план от 1950 г., който е описан в реституционните решения, на които се позовават ответниците, като застъпването е с площ от 1074 кв. м. В атакуваното решение, въззивният съд е заключил, че ответниците са заявили самостоятелни права на собственост, които не са установени поради липсата на завършена реституционна процедура. Но въпреки незавършения фактически състав на реституцията, продължава САС, правата им следва да бъдат зачетени, „защото са заявени като възражение срещу правото на собственост на ищцата, което съставлява предмета на спора и съответен на правния интерес на ищцата е този на ответниците да отричат правото й на собственост, за да бъде завършена реституционната процедура“. Въззивният съд е посочил, че първоинстнационният съд е уважил първоначалния иск за собственост, като се е позовал на фактически довод, който не съответства на доказателствата, а именно - липсата на идентичност между претендирания за възстановяване имот и този, който е описан в нот. акт от 1940 г. на праводателя на ответниците. САС не е споделил този решаващ извод на СГС за материална незаконосъбразност на реституционните актове на ответниците, намирайки че има такава идентичност и припокриваща се площ от 1074 кв.м. между имот № **** и процесния имот, за която част е налице конкуренция на права между дарението, на което се позовава ищцата, и реституцията, на която се позовават ответниците. В заключение, въззивният съд е счел, че ищцата е обосновала правен интерес от установяване на своите права върху целия имот № ***, припокриващ се почти изцяло, с изкл. на западната граница, с процесния имот с идентификатор *****.****.***. Досежно частичното припокриване между имотите на страните в площта от 1074 кв.м., САС е посочил, че чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ има предвид разпоредителни сделки с получения в замяна имот, извършени преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, обнародван в ДВ, бр.17/01.03.1991 г. Доколкото дарението, на което се позовава ищцата е от 1993 г., т.е. след релевантния момент по смисъла на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ, то е непротивопоставимо на ответниците, които имат право да реституират собственост, независимо дали реституцията е със завършен фактически състав (дали правоимащите са въведени във владение). Възражението на ответниците срещу правото на ищцата е намерил за основателно и решаващо за изхода на спора по същество, наред с фактическата констатация, че не е установена идентичност между имота, получен в замяна от праводателката на ищцата - Т. и имот № *** по индивидуализацията на акта за дарение от 1993 г. При горепосочените решаващи съображения, въззивният съд е отхвърлил като неоснователен положителния установителен иск за собственост, основан на извършеното в полза на ищцата дарение от 1993 г., приемайки че реституцията по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ, осъществена в полза на праводателите на ответниците през 2003 г., изключва претендираното от ищцата право на собственост. Този извод е направен при установени права на земеделска реституция само върху част от процесния имот с площ от 1074 кв.м. Върху останалата част от процесния имот с обща площ 2944 кв. м., без да са представени доказателства или дори наведени твърдения, е изведен необоснован извод за висящо административно производство по земеделска реституция в полза на ответниците. Като е посочил, освен гореизложеното, и че ищцата не е установила идентичност между придобития от нея и праводателката й недвижим имот с процесния имот, макар при излагане на фактическите мотиви в решението си да е счел, че такава идентичност е налице, извън западната граница с площ от 6 кв.м., въззивният съд е заключил, че осъществената земеделска реституция в полза на праводателите на ответниците изключва придобитото от ищата право на собственост по договора за дарение от 1993 г. в пълния му обем. По евентуално наведеното основание на иска за собственост – придобивна давност, не се е произнесъл, считайки го за недопустимо съединяване и изменение на първоначално предявения иск, като в тази част е прекратил исковия процес. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Първият въпрос на касаторката не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в атакуваното решение той не е обсъждан и не му е даван отговор. Поради това няма обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалвания акт, т.е. не удовлетворява изискването на законодателя за наличието на общо основание за допускане на искания касационен контрол - достатъчно основание такъв да не бъде допуснат по този въпрос. Вторият въпрос на жалбаподателката съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване според чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за крайния изход на конкретния спор. По този въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 260/24.01.2014 г. по гр. д. № 60/2013 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 57/05.05.2015 г. по гр. д. № 6431/2014 г. на ВКС, Второ г. о., решение № 223/13.10.2014 г. по гр. д. № 1945/2014 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 173/04.04.2016 г. по гр. д. № 2030/2016 г. на ВКС, Второ г. о., решение № 136/03.11.2017 г. по гр. д. № 4813/2016 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 140/04.01.2019 г. по гр. д. № 192/2018 г. на ВКС, Второ г. о. и цитираното в касационната жалба решение № 110/16.03.2012 г. по гр. д. № 174/2011 г. на ВКС, Първо г.о., с която обжалваният съдебен акт е съобразен. Според същата нормата на чл. 18 „з“, ал. 3 ППЗСПЗЗ е частен случай на общото изключение по чл. 10 „б“, ал. 1 ЗСПЗЗ и се отнася към основанието за възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ - продадени или предоставени на трети лица земеделски земи от ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, или от други държавни или общински органи. Според чл. 18 „з“, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ условие за запазване на собствеността от лицата, получили имот по замяна по реда на отменения ЗТПС, е имотът да е застроен или да е извършена разпоредителна сделка със земята, получена при замяната. Застрояването, съответно разпореждането, следва да предхождат влизането в сила на ЗСПЗЗ на 01.03.1991 г. Наличието на горепосочената практика на ВКС изключва осъществяването както на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на посоченото второ допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което касационно обжалване на атакуваното решение по втория поставен въпрос не може да бъде допуснато. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, различно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти (очевидна необоснованост). Настоящият съдебен състав намира, че горепосочените противоречиви фактически и правни мотиви в обжалваното решение осъществяват изискуемата от чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна необоснованост на съдебния акт, поради което последният следва да бъде допуснат до касационен контрол. Съобразно гореизложеното, следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение